Ние бяхме деца, натъпкани с идеализирани светогледи и понятия

В хода на съвместния ни проект с Румен Петров „Как да говорим добре за лоши неща“, случайно попаднах на тази история за времето след края на Първата световна война. Написана е през 1946 година, веднага след Втората световна война. Разказвачът, Фридрих Майер Райфершайт, работи като журналист, писател и издател. Той е алтер его на автора – и двамата са родени през 1900 г. Моят дядо е роден през 1898, участвал е в двете войни, баща ми също беше войник от Германската армия. Текстът ме докосна, не бях попадал на нещо подобно. Никога в нашето семейство не е имало толкова откровена рефлексия за лошите неща, които се бяха случили, с цялата съпътстваща ги, скръб и безпокойство. Докато четях разказа можех да почувствам малко от това, което беше преживял баща ми през 1946, след войната.

Енцио Ветцел, директор на Гьоте-институт, България.

 

Вълци

Беше една от съботите, в които ние по трима, по петима, по седмина, накратко, както се случеше, прекарвахме в имението на господин фон Б. във Велберг. До 1916 година, когато беше дисциплинарно наказан и уволнен заради противоуставни, дори несъвместими с професията му идеи и изказвания, фон Б. беше корветен капитан от императорските военноморски сили и оттогава насам беше заживял първо в родния Холщайн, а после в Горна Бавария като спокоен, харесван от всички цивилен и бюргер. Познавах го покрай сина му, с когото бяхме делили училищната скамейка, а като гост в дома му се запознах и с останалите членове на малкия му, но добре подбран и в определен смисъл забележително негермански приятелски кръг, който, както споменах, се събираше всяка първа събота на месеца във Велберг. Този кръг беше впечатляващ с това, че тук без каквото и да е раздразнение и разпаленост, без да е нужно дори гласът на говорещия да променя тона или темпото си, се разменяха противоположни възгледи, като очевидно заслугата за това беше на господин фон Б., който беше усвоил и наложил този стил – не принудително, нито пък от днес за утре, а с непрестанен личен пример, все още най-мощната сила в областта на човешките нрави.

През декември на историческата 1945 година фон Б. беше стар или поне „по-възрастен“ господин; на години той беше най-възрастният сред нас. Отец Одило Лимер от близкото бенедиктинско абатство, преподавател по математика в тамошния учебен интернат, беше другият, който вече беше минал шейсетте. Младият фон Б., аз и още двама или трима като нас образувахме „камарата на младежите“, както шеговито ни наричаха, а доктор Клем, приятел по лов и далечен родственик на домакина, беше на възраст между нас, той беше, както при всеки повод чувахме да се споменава, „на годините на столетието“ – век на катастрофи и ужасни предзнаменования, чиято втора половина трябваше само да продължи развитието от първата, за да може основателно да се смята за век на свършека на света.

Достатъчно е обаче да спомена само онези, които присъстваха във въпросната събота във Велберг. Бяхме започнали да спорим около едно хрумване и теза на младия фон Б., някогашния ми съученик, според когото очевидното неразбиране от страна на възрастните спрямо убежденията и потребностите на младежите се дължи не толкова на принципи и духовни схващания, колкото на настъпващото с годините изтощение и укротяване, на „натрупаните тлъстини“, както приятелят ми драстично се изрази. Тогава благият свещеник веднага се позова на десетте Божи заповеди и Христовото учение с една подобаваща на себеподобните му абстрактност, като така си спечели репликата, че богоугодните предразсъдъци са въпрос на обстоятелства, така че онзи, който не е ги е усвоил навреме, просто няма късмет. Домакинът беше достатъчно съобразителен, за да превърне неловкостта на дръзкия младежки отговор в нов проблем, като ни прикани да разсъждаваме дали самият живот не е в състояние да възпроизведе силно обезценените напоследък божии заповеди като моментни импулси. Точно с тези думи фон Б., ако правилно си спомням, обозначи онова, което имаше предвид.

Едва бяхме отпили от първата чаша вино, която домакинът въпреки оскъдицата и липсата на транспорт все още успяваше да ни поднася, когато доктор Клем, по професия издател и многоуважаван експерт по изкуствата, привлече вниманието ни, като се изкашля и отначало леко объркан и запъвайки се, но постепенно плавно и с относително неподозирана за него словоохотливост започна да говори. Предавам разказа на Клем така, както се е съхранил в паметта ми, и понеже подробностите бяха много образни, почти нищо съществено не ми е убягнало.

„По онова време, след Първата световна война“, започна да разказва доктор Клем, „духовното объркване и помрачение на народа ни беше не по-малко, отколкото сега, и фактът, че днес то отново се осъзнава като лошо и заплашващо живота, по мое мнение се дължи на това, че междувременно не настъпи истинско изясняване и просветление. Тогава тъкмо беше започнал друг етап от общия процес и сега ще се опитам да ви предам един спомен, който господата от „камарата на младежите“ сред вас могат да обсъдят по-нататък. Моят въпрос е същият като на уважаемия ни приятел и домакин: дали нравственият закон успява да създаде в наивното преживяване на младежите нещо като реалност, на която после дори би могло да се разчита. Аз самият – знаете, че съм връстник на столетието – по онова време не бях навършил деветнайсет години. И, повярвайте ми, също като вас днес бях непоклатимо убеден, че моралното превъзходство на по-възрастните, когато то все още можеше изобщо да бъде доловено, се дължи на „натрупани тлъстини“.

Родом съм от Инголщат; израснал съм там като дете на дребни чиновници. Подобно на всичките ми връстници, през 1918 година трябваше да стана войник. Нека отбележа, че тогава тъкмо беше започнала голямата и последна германска офанзива на запад; но и без това желанието на баща ми и собственото ми романтично честолюбие ни караха да мислим, че необходимостта би следвало се превърне в добродетел, а момчето – в професионален офицер. И така, първо станах новобранец, после юнкер и когато най-сетне трябваше да отида на фронта, внезапно всичко свърши. Сега, исках или не, трябваше да посещавам така наречения военен курс, за да получа изобщо диплома. Един топъл пролетен ден в края на март 1919 година бях в жилището на родителите ми, седях пред отворения прозорец с учебник по математика в ръце, ядосан и изпълнен с досада, че не ми е съдено да преживея нищо по-забавно и по-благородно. Тогава някой се провикна от улицата: това беше Фенрих Хофман, отчасти приятел, отчасти началник, и нареждането, което той ми даде, гласеше: Хвърляй книгата и незабавно слизай долу! Кратко и ясно, половин час по-късно заедно с Хофман бях на път за гарата, след като бях оставил на масата в трапезарията на родителите ми писмо, с което им съобщавах, че отечественият дълг ми повелява временно да отсъствам и че ще им дам подробности по-нататък. Тогава не знаех, защото Хофман имаше навика да мълчи в такива случаи, но всъщност двамата се отправихме на път към Ордруф в Тюрингия, където доброволческият корпус на Еп се готвеше за своя поход към Мюнхен.

Останахме на този неприветлив, изровен като бойно поле от военни действия плац за строева подготовка с неговите пусти бараки около четири седмици. Ротата, към която Хофман и аз бяха зачислени, беше, както почти целият доброволчески корпус, вид специална част; тя се състоеше от изпълняващи редовна служба млади офицери, които тук, освен да поиграят на войници, принципно имаха за задача единствено да се подготвят душевно за предстоящото. И до днес помня, че един другар от Берлин, който учеше за актьор, още след няколко дни беше отстранен като „не съвсем обучен за лов“. Всъщност този мъж не беше успял да усвои тона, който преобладаваше през дългите вечерни разговори тук и другите намираха за чудесен, и вероятно наистина беше вярно, както ми обясниха, че той бил „кръстен с вода от Йордан“. Самият аз бях един от най-младите и най-неопитните и не успях да сбъркам онзи тон, защото обикновено си мълчах и слушах внимателно. Така узнах, че евреи и професионални престъпници са съсипали райха, че никой не е побеждавал Германия на бойното поле, и че работникът, ако отказва да се подчини, трябва да бъде смятан за опасен и противен нисш човек, за паразит, за въшка, която в краен случай просто може да бъде смачкана.

Отначало тези думи не ми харесаха някак неопределено. За първи път чувах подобни неща и не знаех какво да мисля. Далеч повече ми допадаха безкрайните разкази за военните походи и отделните фази на голямата война: за вечерите в Русия, за залезите над Босфора, за алкохолните нощи в Румъния или Унгария, за французойките, които се събличали срещу заплащане преди вечерното посещение на столовата, за застреляни на бойното поле шпиони, за знаменитите бомбени екскурзии в разузнавателния самолет, накратко, за всичко онова, което по-късно беше описано в десетки и хиляди книги за войната. Естествено, живите спомени на самите участници или на най-близките очевидци бяха за предпочитане пред всичко написано.

След седмици съвместен живот аз всъщност не бях нехаресван, по-скоро обратното. Бях по-млад от повечето, все още истинско момче и най-вече: попивах безразборно и благодарно всички грандомански думи и романтични изблици. Затова ме наричаха „малкия“ и ми помагаха, когато се налагаше.

В един ветровит ден през втората половина на април доброволческият корпус, екипиран за военен поход, беше излязъл на „парадния плац“, встрани от бараките, за последна проверка. Мина известно време, после се появи един прошарен, висок офицер с хубаво мъжко лице: господин генералът. Това беше Ритер фон Еп, който щеше да играе пагубна роля в историята на отечеството ни; сега той се готвеше да впечатли младежите. Речта му беше кратка и стегната, от нея ни интересуваше само това, че целта на пътуването ни се пази в тайна; когато обаче после той премина покрай редиците, за да се здрависа с всекиго поотделно, напрежението, което през цялото време висеше във въздуха, избухна. Един мъж, по произношение берлинчанин, скочи към генерала с ясно доловими викове „Убиец на работници!“ и „Кръвопиец!“ и се опита да го удуши. Но не се стигна до там, защото генералът го свали на земята с пренебрежителен и тъкмо поради това елегантен удар. Сега мнозина от нас се втурнаха и заловиха атентатора, генералът посочи с облечената си в ръкавица дясна ръка бараките, мъжът беше завлечен там и след не повече от пет минути всички чухме звука на пистолетни изстрели, а после другарите, които бяха „уредили“ нещата, един след друг се появиха отново и се върнаха по местата си със зачервени лица.

В последвалите безкрайни дни на превоз и бездействие имах достатъчно време, за да превъзмогна лошото впечатление, с което останах. Обикновено лежах върху вързопи и се взирах в непознатата за мен сивкаво-кафява земя, която всички с прехласнати лица наричахме отечество, като взаимно се уверявахме, че тя тъкмо сега има неотложна нужда от помощта ни. Веднъж прекосихме на съвсем бавен ход Оденвалд, където в нивите и овощните градини на селскостопанските дворове блестяха първите нежни филизи за тази част на годината.

„Убиец на работници“ беше извикал мъжът и сега беше мъртъв, един прогизнал мръсен вързоп дрехи зад една от нашите бараки. Определението тук беше предшествало делото; в противен случай самият чужденец щеше да се превърне в убиец на генерала. Бог знае, че разбирах случилото се толкова малко, колкото инак само тригонометрията; но когато после изгря слънце, а дни наред небето синееше над нас и забраната за пеене можеше да бъде избегната по уместен начин, потиснах обърканите си мисли и временно реших, че отечеството е пред мен и че стореното на мъжа не беше съвсем без основание.

Пристигнахме в стария град на Улм късно вечерта, но издействахме разрешение и още преди градската врата да бъде заключена попаднахме в една задимена кръчма, където работници и обикновени хора седяха по масите и пиеха бира. Това не ни смущаваше, но ние смутихме другите, когато няколко натрапници от нас започнаха да задяват с присъстващите жени и скоро видимо да ги притесняват. Всичко завърши със скандал и отчасти с ръкопашен бой, като отсрещната страна привлече подкрепление, а един от нашите пистолети изстреля предупредително. Тогава чух думата „убиец на работници“ за втори път; един стар, плешив пролетарий го извика на нашия лейтенант и това прозвуча сякаш мъжът знаеше точно кои сме и какви са възгледите ни. Накрая се изтеглихме и по тесни, кънтящи пресечки стигнахме до казармите. Сега вече не можехме да скрием, че част от съотечествениците ни по-скоро проклинаше, отколкото ценеше такива като нас.

На следващата сутрин в четири и половина корпусът беше строен на товарен перон близо до града, готов за качване по вагоните. Валеше. Фелдфебелите донесоха съдове с боя и тънки четки, за всеки влак по една. По заповед свалихме стоманените си каски и под ръководството на онези, които се смятаха за особено сръчни, им нарисувахме отпред бели пречупени кръстове. Казаха ни, че това е новият символ на спасението и победата. Моят знак беше леко крив и трябваше да бъде премахнат с терпентин. Преди да се качим, водачът на групата ни съобщи, че целта е град Мюнхен.

Във Фелдафинг на Вюрмзее за първи път видях този несравнимо прелестен планински пейзаж, който по-късно щеше да се превърне в наше всекидневие. Останахме там няколко дни, дежурехме по железопътните съоръжения и прелезите и отвръщахме мълчаливо на подхвърлянията на минувачите. Вечер другарите пиеха много бира и ракия, а когато после захъркваха под масите, аз трезвият „малък“ сам се грижех за оръжията, които не биваше да изпускаме от ръка.

Най-сетне продължихме нататък. На път за Грюнвалд в долината на Изар, следващата цел на похода ни, се говореше за шпиони, които са били заловени и „обкръжени“. После от север дочухме първите престрелки; батареи на други военни поделения, които приближаваха града от запад, стреляха на интервали. Прекарахме следващата нощ отчасти на дъсчения под в една гостилница, отчасти на пост в покрайнините на гора при Харлахинг, гледайки просветляващия град, над който от време на време се издигаше зарево. Беше предпоследната нощ на април.

Сега тя, войната, този обект на нашите тягостни бленувания и безцелна надежда, се приближи. Вярно е, че това беше само гражданска война! Но другарят Андерл, мюнхенчанин и по професия банков чиновник, често ни обясняваше, че червените трябва да се държат под око наравно с външния враг. От такива и подобни думи обаче ставаше ясно, че тук „да държим под око наравно“ означаваше еднакво да не ги зачитаме. Това ми направи впечатление, но си замълчах и постепенно го забравих.

Но скоро си го припомних и то още на следващия ден, на една дълга права улица в мюнхенското предградие Гизинг. Улицата беше застроена само от едната страна с казармени сгради под наем, от другата й страна бяха разположени фабрики и градини.

Отпред при железопътния прелез беше челната ни група. В ниската част на улицата добре скрити картечници спираха настъплението й. Санитарите тъкмо пренасяха един оберлейтенант, чиято долна част на тялото беше разкъсана. Моят влак се числеше към резервите, ние стояхме и слушахме свистенето на куршумите.

В този момент групи от по трима мъже получиха заповед да претърсят казармите. Останалите трябваше междувременно също на групи да преминат от другата страна на улицата.

Стана така, че тръгнах сам. Попаднах в двора на някаква фабрика. В ляво беше разположена дълга ниска сграда, отзад имаше купчини с въглища, до които водеха релси. Когато затворих вратата на двора след себе си, изпитах облекчение и с изненада установих, че самото отдалечаване от другите и техните интереси ми подейства добре. Всъщност аз, „доброволецът“, не се страхувах, по-скоро се чувствах потиснат и принуден. Дъхът ми спираше не толкова от това, че можеше да ми се случи нещо като на оберлейтенанта, а че хората изобщо си го причиняваха. Защо беше всичко това? Какъв беше скритият му смисъл?

Развълнуван от такива мисли бях стигнал по протежението на стената до края на дългата ниска сграда. Някакъв шум ме накара да не продължа, а да спра на място и внимателно се да долепя до стената. Тогава видях в намиращия се на няколко метра от мен склад един мъж, цивилен, който държеше пред себе си брадва, обикновен работен инструмент, и гледаше замислен надолу към нея. Нямах никаква представа какво възнамеряваше да направи. Но той свали брадвата, ослуша се и се озърна, а движенията му бяха изплашено забавени и скокообразни едновременно. Изглеждаше, че непознатият се страхуваше за живота си, макар че сякаш нямаше повод за това. Притесних се, но веднага си измислих успокоителни обяснения и си казах нещо като: Просто един работник, който би искал да си отдъхне, нищо повече?

Но в този момент вече не бях сам от тази страна на барикадата. Зад мен бяха пристигнали още другари, сред които и онзи фелдфебел Андерл, впрочем храбър и порядъчен бюргер, когото в нормални времена всяко общество от себеподобни би приветствало. Докато все още гледах напрегнато и без да мърдам от ъгъла на сградата, Андерл ме дръпна встрани с нетърпеливо движение и извика със злобен, фалцетен глас: „Няма да се церемоним“, вдигна парабела и го натисна. Непознатият мъж се завъртя с високо вдигнати ръце, след това се олюля и се строполи на земята, покривайки брадвата с тялото си.

Като роден баварец далеч не съм виртуоз в схващането на ситуация. Затова мина време, преди ясно и неоспоримо да разбера, че тук просто се убиваше. Сега го знаех и същевременно не го знаех, защото се постарах отново да го забравя. Междувременно фабричният двор се изпълни с шум и викове. Друг цивилен също беше подгонен и преследван. Когато най-сетне се чу изстрелът, който чаках с голямо вътрешно напрежение, свих безпомощно рамене, запалих цигара и се обърнах към улицата, където моята част се беше разположила зад един напречно поставен фургон. Стрелбата около прелеза се беше пренесла нататък.

И така, какво се беше случило? Ние бяхме деца, натъпкани с идеализирани светогледи и понятия. Изведнъж го проумях и се замислих. Бяхме възпитани с идеи, носехме в себе си Омир, Хораций, Плутарх и Тацит, а също великодушния Вергилий, драматурзите от класическата ни епоха и задушевната германска поезия от Шперфогел до днес. Не че се бяхме отчуждили от света, но светът, в който бяхме живели и познавахме, не винаги и във всяко отношение беше истинският. Чужди и непонятни за нас бяха най-вече дяволското и невъобразимо низкото, циничното и убийственото, изобщо всички объркващи сетивата форми на хаоса. И сега ми се струваше, че действителността е повече от онова, което човек допуска на младини. Знаех, че на война мъжете методично убиват други мъже, а после под призива от херолди се съвещават в палатката на Агамемнон, заситени от обилната храна. Не знаех обаче, и нямаше как да знам, че мъжът много често копнее да убива само заради проливането на кръв, че човек може да изпитва щастие и потребност да заличи другия. Това, както казах, беше ново за мен, и трябва да призная, че ме разтърси.

На следващия ден отново се оказахме на една права, безлична мюнхенска улица, вече наистина близо до централната градска част. Престрелките бяха прекратени, неравният сблъсък беше решен. Другарите ми и аз се разположихме на едно кръстовище около някакво оръдие. Ядяхме или пушехме и от време на време хвърляхме поглед към оръжията си, които ограждаха пътното платно под формата на пирамиди.

Тогава по улицата се зададе капитан Герике, лаконичен, енергичен мъж, около четирийсет годишен прусак. Той носеше не шапка, както беше обичайно за офицерите, а стоманена каска; тоест беше на служба. Спря при нас, хвърли замислен поглед към групата ни и след кратка пауза каза моето и още нечие име. Трябваше да се приготвим и да отидем с него. Защо ме посочи, не знам и никога няма да мога да обясня; така е трябвало да стане.

Тримата стигнахме до конкретен адрес, който капитанът държеше на бележка пред себе си, и се качихме по стълбите на мръсна, неосветена вътрешна сграда. Мъжът, когото търсехме, се казваше Едуард Келер; прочетох го на табелката на вратата.

Кухнята беше не по-малко тъмна и неописуемо бедна, а вътре се бяха свили четирима човека: Келер, жена му и две малки деца. Децата пълзяха по пода и при вида на войниците започнаха да плачат. Капитан Герике каза на жената да въведе тишина. Майката взе най-малкото на ръце.

Сега Герике се обърна към съпруга, като без да се бави обясни, че не е нито полицай, нито чиновник. Без никакъв преход той попита Келер – един угрижен, измъчен и недохранен пролетарий, който носеше измачкан военен панталон, тоест очевидно се беше върнал от война – къде е скрито оръжието. Когато запитаният поиска да отвърне, че няма оръжие, Герике го удари с дръжката на пистолета си през лицето, така че от устата му плисна кръв. Останалите стояхме и аз усещах как собствената ми кръв се раздвижва и се качва в главата ми. Госпожа Келер, кокалеста измършавяла персона, с тънки, жилести ръце, за която всъщност човек изобщо не би подозирал, че има толкова малки деца, се отдръпна в най-далечния ъгъл на стаята и напрегнато наблюдаваше сцената оттам. Тя притисна кърмачето към себе си и лицето й беше разкривено в гримаса от страх и мъка заради безизходицата; тя се беше се досетила какво щеше неизбежно да последва.

Но се случи следното: капитан Герике даде заповед за претърсване на жилището. Ние обърнахме шкафове и легла, а той внимателно огледа помещението и се зае с печката. Не минаха и три минути, когато измъкна оттам нещо пушещо и дебело. Можеше да е подпорна греда на легло или част от перило, но естествено можеше да е и на приклад на пушка. В този особен случай и при дадените обстоятелства прикладът беше липсващото доказателство.

Капитан Герике се обърна и за втори път удари господин Келер с дръжката на пистолета си през лицето, като изсъска нещо, което прозвуча като „Червена свиня!“. После се обърна към мен и ме накара да заведа мъжа на мястото за събиране на пленници в ляво на плаца. Точно това гласеше командата му. Аз препасах оръжието си, махнах на Келер и напуснах с него кухнята на жилището преди останалите. Слязохме по стълбите, прекосихме двора и стигнахме на улицата. Казах на Келер с развълнуван от съчувствие глас: „Ела, другарю, мини малко напред!“. Той се подчини и наведе глава, докато вървеше. Срамувах се пред него.

За да стигнем до посочения плац, трябваше да преминем край ъгъла, където хората от моята част все още седяха до походната кухня и следобедно си почиваха. Почти ги бяхме задминали, когато един от тях ми подвикна: „Къде го водиш?“ – а аз отговорих, изпълнен от внезапен ужас: „Напред, към мястото за пленници!“. Бях в шок, без да знам защо. Но с основание, както скоро щеше да се изясни.

Не бяхме минали и десет крачки, арестуваният и аз, когато зад нас отново някой извика. Гласът изкънтя: „Отдръпни се, магаре такова!“ – аз веднага се обърнах и видях момче на моята възраст, син на главнокомандващия и сам вече млад офицер от регенсбургската кавалерия. Той беше взел оръжие от пирамидата и го беше вдигнал, байонетът му пречеше да ходи и го притискаше; той отново приклекна и ми извика за втори и очевидно последен път най-сетне да се махна от пътя му; изрева го почервенял от гняв, тогава отекна изстрелът. Келер се завъртя като ударен от камшик. Патронът на убиеца беше уцелил само главата или гърлото му; така че Келер се задържа изправен. Погледнах го, но той самият гледаше момчето, жадуващо да изпие кръвта му. Минаха секунди, тогава чух металическия звук на зареждането и ме обхвана страх: хвърлих се далече настрани и изкрещях, не можех другояче. Чу се втори изстрел. Келер се присви. Изстрелът на юнкера и син на главнокомандващия, негов германски земляк и сънародник, за чието щастливо бъдеще навярно в продължение на четири години беше лежал в мизерията на най-предните окопи, изстрелът на този образец и представител на „вечна Германия“, както я разбираше германският бюргер, му беше пръснал черепа. Нещо беше заличено с един верен на Германия убийствен откос. По шинела ми после имаше пръски от мозъка и кръвта на Келер.

Какво още да ви разкажа? В този момент за мен всичко свърши, без в същото време да започне нещо ново. Измъчвах се от колебания, каквито никога повече не съм изпитвал – още на следващия ден рапортувах и помолих за освобождаване. Твърдях, че майка ми се е разболяла опасно, когато съм напуснал родните места, заминавайки за Ордруф. Водачът на групата възрази, че едва сега усилията ни от последните дни ще бъдат възнаградени и че би било жалко, ако го пропусна. Аз упорствах в моя претекст, като внезапно се разплаках, и той се съгласи да се застъпи за незабавното ми демобилизиране; трябваше да проверя отново на следващия ден.

Отне цели три дни. Лекарят ми даде лекарства, аз лежах на походното си легло в мястото, където бяхме настанени – изба за бира, в която мюнхенчани обикновено празнуваха, и спях. Смятаха ме за болен, а и бях болен. Другарите ми донесоха храна, санитарят установи, че главата ми пламти от температура и ми даде още лекарства; изпих ги и отново заспах трескав. На следващото ядене другарите ми разказаха, че насън съм удрял около себе си и съм бълнувал, а също, че всеки ден на Остфридхоф били разстрелвани хора, десетки, млади и стари. Що се отнасяше до жените – това се подразбираше от разказите им – тях просто ги подпирали върху колите и пред събралите се мъже ги удряли по задниците. Това дори създавало забавление.

Накрая ми дадоха документите за уволнение и шофьорската книжка. Веднага станах и започнах да се приготвям. Напуснах квартирата ни, когато другарите си бяха тръгнали, за да не се здрависам с тях. Прекосявайки въоръжения град, в който гражданите празнуваха кървавия триумф над бедните и обезнадеждените, си купих от една книжарница малка опърпана книжка, военно-пощенско издание на „Херман и Доротея“. Всъщност исках нещо друго, ново, но продавачката, която ме гледаше в празничен екстаз и ме прославяше като освободител и герой, ме накара да изпитвам такова стеснение, че успях да взема само първото, което ми попадна под ръка. Във влака обаче, който се движеше бавно, пренасяйки стоки, и където имаше много възможности за лягане, разгърнах книжката и прочетох цялото стихотворение, оказа се много добре, че прочетох него, а не нещо друго, защото оздравях. Германският бюргерски хуманизъм ми помогна да загърбя без съжаление факта на германската бюргерска бруталност.

Стигнах у дома и отказах да разказвам. Преструвах се, че уча старателно и имам интерес към предстоящото следване, за да отбягвам споменаването на онова, което се беше случило. Учудиха се, но ме оставиха на мира.

Вечер, когато семейството ми се събираше около лампата, излизах, отивах до по-отдалечени църкви и се опитвах да се моля. Но не успявах: мислите ми се разбягваха, а в мен имаше само чувство на безпомощност. Взирах се по половин час в пламъците на свещите на олтара и слушах с притъпено напрежение ударите на кръвта си. Оглеждах се наоколо, тогава се случваше да разпозная в съседната жена помощничката в книжарницата или в съседния мъж капитан Герике. Хаосът в сърцето ми просто не искаше да се подреди отново. Накрая ме обзе идеята да разговарям с духовник, с някогашния ми учител по религия. Но и от това не излезе нищо, защото когато се опитах да осъществя намерението си, се натъкнах на стена от благочестиво бидермайерско бръщолевене, което веднага ме отблъсна и аз отново се затворих в себе си. Нямах и родители, които биха могли да ми помогнат.

Започнах да ходя по кафенета и кръчми. Един ден, може би около три седмици след завръщането си, в заведение, подобно на онова, в което навремето бяхме направили скандала в Улм, се запознах с един по-възрастен човек. Той седна на масата при мен и ме заговори, аз му отвърнах. Мъжът беше бивш типограф и сега се занимаваше, както спомена мимоходом, с организационни и профсъюзни дела. Буш, така беше името му, беше на възраст към петдесетте и не се изразяваше точно като образован човек, но онова, което казваше, ми звучеше добре и разбираемо по нов начин. Говореше за всякакви неща, за детайли и събития от живота си, който, както се оказваше, в основната си част се състоеше от политика. Когато му задавах въпроси, той показваше точни и свързани знания. Накрая ме отведе със себе си от заведението в дома си и там продължи да разказва.

Минаха около осем дни, като цели пет от тях бяха заедно с Буш, докато и аз заразказвах. Предварително го бях обмислил, но накрая споделих всичко. Описах случилото се приблизително така, както и днес пред вас.

Когато свърших, Буш се протегна през масата и ме погали утешително по главата, взе ръката ми в своите стари огромни работнически ръце, после изведнъж скочи да приготви още кафе и беше непреклонен, че трябва да пренощувам при него на дивана, а когато накрая светлината изгасна, той заговори за своите тайни мечти, за това, което му даваше смелост и упование: за социализма. В казаното вероятно имаше много наивност, господа, уверявам ви; но по-голямата част беше велико и вечно, убеден съм и до днес. Във всеки случай Буш направи онова, което свещеникът не успя: подреди хаоса в мен и ми помогна да си върна душевното равновесие. Живях три месеца при него като син с баща (ако синовете наистина живеят така с бащите си), и когато си тръгнах, защото семестърът във Вюрцбург започна, вече не бях същият: сега бях млад, готов за спор и добре въоръжен боец в световната борба срещу рода на вълците, който от време на време навестява отечеството ни, без всъщност да е нужно да нахлува отвън. Няма нужда, млади приятели, да ви казвам, че това е същият звяр, който четвърт век по-късно уби много хора под знака на пречупения кръст и чиито ужасяващи бесове остават завинаги свързани с германското име.“

 

Когато д-р Клем свърши, дълго време никой не искаше да вземе думата. Домакинът беше поръчал ново вино и веднага всички бяха благодарни за разсейването: поискахме по чаша, напълниха ни, отпихме, опитвахме го с език и устни или клатехме одобрително глава, а и разказвачът сякаш беше приключил. Само отец Лимер беше видимо засегнат и объркан, изглеждаше, че размишлява за нещо и накрая каза с тих, несигурен глас: „Колко жалко, скъпи приятелю, че тогава не сте попаднали на умен пастир. И това се случва понякога“. Той имаше предвид, че един християнски пастир и свещеник разполага с поставената тук под въпрос добродетел на мъдростта.

Д-р Клем погледна отеца усмихнато; после вдигна чашата си и дълго гледа отражението на светлинните лъчи, докато уклончиво обясни, че Църквата трудно би се справила с онази вълча пасмина убийци. „Вярно е“, отвърна отец Лимер разпалено, „но Църквата би трябвало да насърчи и подкрепи призованите ловци да сторят онова, което се налага, и най-вече да внимава този човешки звяр да не намери в нейно лице помощ и убежище, когато бъде обкръжен и изтощен до смърт.“ – Клем се замисли за момент и реши, че би било достатъчно, ако Църквата не позволи да липсва еднозначност спрямо онзи тип зверщина. Той каза това хладно, ако не и ледено, сякаш продължението на обясненията не му беше приятно.

Но сега домакинът, господин фон Б. беше този, който не беше доволен от отговора. Той се обърна към присъстващите представители на „камарата на младежите“ и каза: „В ужасния период от 1933 година до днес мъжете и жените от нашия народ и за жалост най-вече младежите не изпитваха потребност да се застъпват за слабите срещу силните. Обратно, те бяха като хипнотизирани от надмощието, от което всички мислещи хора отдавна са се отказали. Нашият приятел Клем ни показа един случай на изключение, който потвърждава правилото, защото 1933 естествено също е само случайна година, всъщност злото стига далеч назад в историята ни. Ние, германците – само Бог знае по каква зла орис и по какви причини – постепенно свикнахме да приемаме причиняваната на другите несправедливост мълчаливо и с коварно безразличие, което, разбира се, не означава, че не посрещаме сполитащата ни несправедливост с много протест и викове. Но ако един народ е стигнал чак до там, тогава той трябва да заличи до основи досегашната си политическа форма, така че вече да няма нравствената енергия, която би му била нужна, за да продължи наследеното.“

„Но ние не можем да се сринем“, отвърна младият фон Б. и в гласа му се усещаше дълбоко, неподправено душевно терзание.

„Не е и нужно“, отвърна успокоително баща му, „защото трябва да се промените или поне да избегнете онова, което в крайна сметка е ставало от поколение на поколение в Германия; тогава с времето германската съдба също ще поеме отново в друга посока.“ „Можем ли да се променим? Какво трябва да се случи, за да справим наистина по-добре?“ извиках превъзбуден аз.

Господин фон Б. мълчеше. Чакахме напрегнато. Но той продължи да мълчи и когато минаха няколко дълги, угнетителни минути, без да отговори, отец Лимер, надигайки се за сбогуване, каза с твърд глас: „Бог да се смили над нас!“.

превод: Теодора Карамелска

Бел.ред.

Фридрих Майер Райфершайдт работи като журналист, писател и издател.

Автор е на следните текстове:

Wölfe (Вълци), изд. Нимфенбургер 1948

Victor Gollancz‘ Ruf: Rettet Europa! (Апелът на Виктор Голанц: Спасете Европа!, изд. Курт Деш 1947

Deutsche Sinngedichte (Немски епиграми), изд. Майнц веркщат фюр бухдрук 1941

Deutsche Spott- und Streitschriften (Немски сатири  и полемики), изд. Клет 1940

Über die Sprache (За езика), изд. Хегнер 1939

Издател на:

Die Verteidigung des Sokrates (Защитата на Сократ), изд. Клет 1947

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика