За ролята на интелектуалците
Обществената и публичната роля на интелектуалците във всички епохи е била и трябва да бъде критическа. От Сократ до Ноам Чомски интелектуалците, които признаваме постфактум като ценни модели, са играли и играят антисистемна роля: критикуват обществото, в което живеят „отвътре“. Основен дълг на интелектуалците, употребяващи публично своя разум (по Кант) е не просто сляпата морализаторска „критика“, а онова, което Хегел, а и критическите теоретици по-късно наричат „иманентна критика“: критика на обществото според неговите собствени стандарти. Тъй като не живеем в рая на земята, нито в реализирана утопия, нито в най-добрия от всички възможни светове, както фигури като Франсис Фукуяма си представяха в началото на 90-те, винаги има празнина, а понякога и пропаст между „идеята“ и „реалността“, между нормата и нейната приложимост, между идеалът за общество и неговата реализация. Минималистичната роля на интелектуалците не е да прикриват това несъвпадение и противоречие, а да го разкриват.
Обикновено условието за упражняване на тази критическа роля са демокрацията, плурализмът и човешките права; ако тези условия липсват в едно общество, тогава ролята на интелектуалците става изключително трудна и рискът дори за живота става реалност. Затова „дисидентството“ е по принцип високо оценявана роля във всички епохи и времена. В „нормално“ демократично общество не се налага интелектуалците да бъдат дисиденти, но в същото време перманентното дисидентство като акт е ролята на интелектуалците.
Има един фалшив двойник на критическо поведение, който често бива объркван с критика: когато критиката е насочена към нещо външно, към нещо друго, към някакво „те“. Този „външен“ враг може да бъде някакво минало, някакъв политически враг, някакъв чужд идеологически враг. Всяка власт и всяко политическо образувание (държава, съюз) се крепи на идентифициране на външен враг, на някакво „те“, от които се отграничава, и на които се противопоставя. В някакъв смисъл това е неизбежно за функционирането на една власт и една държава. Когато интелектуалците усилват тези критики те се превръщат в гласове, които легитимират властта: превръщат се в интелигенция. В някакъв смисъл това е консервативна позиция, защото консерватизмът залага на идеята за външен враг и най-много се бои от гражданска война, от вътрешно разделение в рамките на обществото и държавата.
Контекст
Периодично се повдига една критика към „левите“ (интелектуалци или не), че критикуват „Запада“, но не критикуват „Изтока“. Тези въпроси са повдини най-често от „десни“ (или идентифициращи се като десни) интелектуалци, застинали в 90-те. Подобна форма на what-about-ism може да бъде повдигната и към всички, които твърдят, че позициите им се водят от някакви универсални ценности, а не от идеологическа принадлежност към определен блок. Подобна критика не може да бъде отправена към хора, които избират „ние“ срещу „те“ без никакви аргументи.
Но защо наистина младите леви са по-склонни да критикуват Тръмп и Нетаняху, а не Путин и Си Дзинпин?
Първо, някои хора – леви или не – са последователни и в еднаква степен критикуват всяка форма на диктатура, олигархия, империализъм, военни престъпления и т.н. и те заслужават адмирации. Но да оставим тях настрана.
Второ, специално в България като част от т.нар. Евроатлантическо пространство – НАТО и ЕС – критики към Путин и неговата война в Украйна не липсват. Те са мейнстрийм и подобни позиции се чуват достатъчно често. Държавата ни се е солидаризирала с нападнатата държава – Украйна – и това е официална позиция. Ние не принадлежим на този „блок“, не изпращаме помощи за Русия, а точно обратното. Критиката към Путин е част от процеса по консолидация срещу външния враг, но е смислена ако води до изобличаване на империалисткия модел, на идеята, че без последствия може да се анексират територии на суверенна държава. Има смисъл ако се изобличи нарушаването на международното право като принцип. В противен случай просто казваме, че нещата, които нашият враг върши са лоши, защото е наш враг, а не защото са лоши сами по себе си. Иначе казано, не се изисква особено интелектуално усилие, за да се критикува „врага“. Трудно е, когато критиката се насочи навътре, към нас, към „ние-то“, към което принадлежим.
Трето, по-трудното, но и нужно интелектуално усилие е, когато критика е обърната навътре и към настоящето: тук и сега. Разбира се, подобен акт предполага една позиция на интелектуалеца на определена „привилегирована гледна точка“ (по Андрей Райчев), или „извънпоставеност“ (по Бахтин). Подобен акт предполага саморазграничаване от обществото, в което се намира въпросният интелектуалец, но това не е пасивна позиция, защото всяка критика е намеса и заявка, че настоящето съдържа проблеми, които следва да се променят. Има традиционни възражения, които казват, че подобна отстраненост на интелектуалците е невъзможна, но минималното изискване за иманентна критика разрешава този проблем: критика на обществото чрез неговите собствени критерии и стандарти. Движението за граждански права в САЩ през 50-те и 60-те години на 20-ти век си служеше именно с иманентна критика. Тези хора посочваха пропастта между американския идеал за „свобода и справедливост за всички“, заложен в Декларацията за независимост и Конституцията, и реалността на расовата сегрегация и дискриминация. Мартин Лутър Кинг не отричаше американските принципи, той призоваваше да бъдат изпълнени на практика и в цялост.
Всеки критически „поглед“ остава незасегнато друго поле, което не се критикува – на тази основа стъпва и въпросът „защо критикувате това, а не онова?“. Приоритет би трябвало да бъде критиката навътре, към „нас“ и към настоящето.
Историческо обяснение и ролята на интелектуалците след прехода
За родените 90-те години още от ранна детска възраст е било ясно към кое „ние“ принадлежи България – към Запада. В по-ранните години най-вече към САЩ, по-късно към ЕС. Било ни е разказано през телевизия, филми и музика кои са добрите и кои са лошите. Повечето от нас са запечатали в съзнанието си горящите кули близнаци на 11.09.2001, а след това и речите на Джордж Буш младши, който заявява, че ще се бори срещу тероризма, срещу лошите. Може би по-малко от нас си спомнят загиналите български войници в Ирак. Още по-малко от нас си спомнят войната в Югославия и бомбардировките над Белград. Това е така, тъй като сме израснали „пред телевизора“, а от телевизора ни казват и показват истината. За сегашните млади това не е така. Идеята е, че ние не помним социализма, не помним какво е да си от другата страна на Желязната завеса. За хората от това поколение НАТО е (неизбежна) прир
ода, а ЕС е дом. Може би не за всички, разбира се.
За съжаление и за срам на много хора, през социализма в България е имало дисиденти, които могат да се изброят на пръсти. Веднага след промените техният брой рязко се увеличава, рязко се увеличава и броят на антикомунистите. Хора, облагодетелствани през социализма, бързо се преориентират, стават „активни борци срещу собственото си комунистическо минало“. Започват да произвеждат разкази за травмите от социализма, които звучат нелепо, разказани точно от тези хора, тъй като не са имали подобни травми. Разказите за липсата на дънки и банани са показателни и е жалко, че често изместват разказите за истинските травми на хора, преживели репресии и „Възродителен процес“, например. Изведнъж огромен брой хора, идентифициращи се като антикомунисти, започват да практикуват един особен жанр – дисидентство постфактум.
След това, по време на прехода, започва преосмисляне и предефиниране на периода на социализма в България, което е част от „консенсуса“, или по-точно – от новата вълна на декомунизация. Критиката на доста от интелектуалците е насочена към миналото – огледалният феномен на „времеубежището“ – едно интелектуално убежище на критика, която е винаги насочена към миналото, и която с това е неспособна да погледне към настоящето. Миналото придобива в настоящето формата на „те“. Те – Русия, Путин са аналогични на комунистическото минало, макар и да нямат нищо общо идеологически. Така доста интелектуалци „застиват“ в 90-те, защото тогава смисълът на подобно времеубежище е да се извърши „преходът“, който е и идеологически и преход на ниво културна принадлежност към Залада. Но в постпреходното време тя се превръща в патологична форма на мислене.
Ако дисидентството е най-висока интелектуална позиция, а деведесетарският антикомунизъм има определена практическа цел, то подобна позиция е патологична в постпреходното време, в което се намираме поне от 19 години насам.
Отново на въпроса защо критикуваме Тръмп, а не Путин, Запада, а не Изтока – защото сме част от едно пространство, от едно „ние“, в името на което се прави всичко това. Защото това западно „ние“ до много скоро разказваше, че споделя идеите за демокрация, права на хората, международно право, и в същото време гледаше безучастно как наш „стратегически партньор“ (Израел и Нетаняху) извършва геноцид. Мълчеше пред нарушаването на международното право от страна на Доналд Тръмп (в Иран и особено във Венецуела).
Отмяната на президентските избори в Румъния, санкционирането на журналисти от европейската комисия, разпространяващи „руска пропаганда“, са показателни за новия режим, в който формите на инакомислие автоматично се идентифицират като „чужди“, като идващи от външен враг. Постепенно навлизаме в режим на нова студена война. Може да се повдигне въпросът каква е ролята на интелектуалците в режим на студена война. Освен това е необходимо да се даде отговор на този основен въпрос – важни ли са идеите и принципите – или е неприемливо само, когато нашите врагове ги нарушават?
Добре е да се запитаме какви са ефектите от критиката към миналото и от критиката към настоящето, от критиката насочена навън и от критиката насочена навътре. В крайна сметка фиксацията към миналото, което трябва да се критикува предимно има два ефекта: то да не се повтори и легитимация на настоящето.
Функцията на интелигенцията през социализма е била да легитимира системата. Днес обаче, за разлика от времената на официалната държавна интелигенция, много от интелектуалците са се превърнали в „експерти“. Ролята на експертите няма нищо общо с ролята на интелектуалците: жаргонът на експертите фрагментира знанието, създава жаргон на неутралност. За разлика от старите държавни идеологически апарати, в които действа интелигенцията (като отделна прослойка), експертите са функция на едни дублиращи структури, които имат по-голяма роля за формирането на публичността и „общественото мнение“ от официалните центрове на знанието. Това създава съвсем различна динамика в рамките на онова, което наричаме публичност, а и в управлението на държавата и политиките, които се провеждат.
Ролята на интелектуалците няма нищо общо нито с интелигенцията, нито с експертите.
Меги Попова е преподавател по „Философия на политиката и правото“ в СУ
