Разходка с кучета

Споделял съм нееднократно моите сложни отношения с кучетата. И това, че до съвсем скоро много ме беше страх от тях. Макар и преодолял вцепеняването си като видя четирикрак любимец, все още предпочитам разговорите със собствениците пред играта с тях.

И тъкмо това се случи преди седмица, вървейки по пътя си към „Люлин“. Срещу мен се зададе младеж, водещ две кучета – едното малко и другото голямо. Бих ви споделил каква порода бяха, но честно – нямам никаква идея – само знам, че едното е голямо, а другото малко. В мен се зароди любопитство да разбера как точно се е сдобил с такава комбинация от животни. Но пък как да го попитам, като не знам породите? Събрах смелост и казвах:

–        Извинете. Имате прекрасни кучета.

–        Нали…. Това са Бруно и Софи.

–        Приятно ми е да се запознаем, Бруно и Софи – помахах от разстояние аз. Голямото куче определено ме респектираше – Извинете, но трябва да Ви попитам нещо.

–        Кажете

–        Как решихте да направите такава комбинация?

Младежът започна да се смее.

–        Знаете ли, всички ме питат това, като ни видят. Даже бях сигурен, че това ще ме попитате като ме спряхте. Всъщност, едното е на приятелката ми и аз ги разхождам.

–        Софи, предполагам – отвърнах аз – показвайки малкото.

–        Глупости. Бруно е нейният. Софи е моето куче.

Погледнах недоверчиво. Макар да вярвам, че стереотипите са лошо нещо, някак лесно си представях младежа с големия страшен Бруно и неговата приятелка с малката кокетна Софи.

–        Да… Всъщност аз винаги съм искал кокер. Това са ми любимите кучета. От малък исках да си имам такова и родителите ми не ми даваха. И после като се изнесох, да живея сам – това беше първото нещо, което си взех. Преди дори да си купя диван. Взех си Софи.

–        Аха, ами Бруно? – продължих да настоявам аз.

–        Вижте много е странно. Навсякъде като разхождах Софи и идваха хора да ме питат защо съм си взел такова куче. Няма ли някое по-отиващо ми на мен. Така де, по-мъжествено. И ми писна да обяснявам, че това е моето куче и си го харесвам.

–        И?

–        Един ден наистина ми писна. И написах в една група – тук на квартала, че безплатно мога да разхождам голямо куче, само и само да не ми говорят за Софи. И че ми трябва друго животно… И едно момиче ми отговори. Нямала много време да разхожда своя питбул – младежът посочи с глава към Бруно –  И един ден го взех за разходка. И после пак на следващия ден. А на третия тя изведнъж намери време за разходка. И на четвъртия също и така вече една година. Вече и тя, и Бруно живеят с мен и Софи.

–        Прекрасна история. А къде е тя впрочем?

–        О, тя никога не е имала време да ги разхожда. Тя е много заета. Аз се занимавам с тази задача. Но най-важното е, че вече никой не ме пита защо нямам мъжествено куче. Само защо имам тази необичайна комбинация от кучета…

–        Може би никога няма да се измъкнете от този въпрос – винаги ще ви питат.

–        Най-вероятно. Но поне сега съм доволен. Срещнах Софи, срещнах Бруно. Дори срещнах любовта. Само диван още нямам.

–        Пожелавам Ви го някой ден.

И така се разделихме. Той имаше важната задача да разхожда Софи и Бруно и да разказва на всеки непознат тяхната история. Неговата любов също имаше важни задачи…

А аз. Аз важни задачи нямам. Само да се разхождам и размишлявам. За кучетата и хората. И диваните.

И че преди да си купиш диван, е важно да има с кого да го споделиш. Дори и това да е куче. Или две.

Това искам да ви пожелая тази седмица.

Шабат Шалом.