Езикът на стените

Вчера минах покрай една стена. Слава Богу, не беше нашата. Дълга, бяла, прясно боядисана. Толкова красива, че веднага е изкусила някой да я доукраси с черен пречупен кръст в средата. Помислих си дали да не допълня автографа му с някоя хубава френска дума. После се отказах. Защо да слизам на неговото ниво, пък и анонимният автор сигурно няма да мине скоро наоколо. От 07 октомври, когато започна последната война в Израел, във Франция има регистрирани повече от 2000 антисемитски прояви. А нерегистрирани? Мога ли да отговоря на всички! Но тази стена ме върна в моята младост.

Първият такъв шамар получих още в шести клас, тоест на 13 години. Имах в класа една симпатия, Жана, и след училище изразявах чувствата си като я изпращах до тях и й носех чантата. Един ден, забелязах, че баща й ни чака пред входа. Като доближихме той грабна чантата от ръцете ми, зашлеви дъщеря си и я бутна вкъщи с думите: „ Свършиха ли се българите, та се мъкнеш с евреи?“ Разбира се, това беше й последната ни среща.

Когато получих първия си паспорт, всъщност една зелена лична карта, в нея имаше графа „националност“. Същата графа имаше и във военната ми книжка. Затова, не ще и дума, началниците ми ме имаха под око. Е, един от техните кумири, Вл.И.Ленин някъде беше писал, че „ В борбата за социалистическото общество, всички националности са равни!“ Но те пък може и да не са го чели, та си караха по съвест. Иначе в разчета бяхме шест човека и се разбирахме добре. Даже веднъж на чаша бира, младшия ни Михо, дошъл нейде от Ломските села, ми призна от сърце: “Знаеш ли, Соломончо, аз не познавам други евреи, ама ако и другите са като теб, вие не сте били лоши хора!“ Какво да му кажеш!? За това вече съм писал. Тук само го споменавам заради хронологията.

В университета, следвах вечерния курс та нямах изненади от този вид, но където и да работих все се намираше някой „доброжелател“. Но най-смешно беше, когато разбрах, че в ПУ „Зора“ личният състав, другарят Меворах, ме е записал като товаро-разтоварач, а не като експедитор. Всъщност то си беше едно и също, но получавах по-малко пари от колегите. Отидох да попитам и горкият ми сънародник ми призна :“Знам, моето момче, ама не искам да помислят, че ние евреите се поддържаме!?“ Видимо дълго вменяваната вина беше изградила у него своята вътрешна противозащита. Същата шега ми изигра и главният инженер на фабрика „Мадара“, но вече си знаех урока. На нова машина мен няма да ме преместят.

Междувременно завърших и постъпих във в. „Вечерни новини“. Измислих си рубрика „Софийски обектив“ и веднъж седмично пусках снимки с описания на хубавите стари къщи на града. Дойде и редът на Синагогата, една от забележителните творби на Фр. Грюнангер. И тук зациклих-х! Шефовете не искаха да разпишат материала за печат! Обяснение – никакво! Опитах и в няколко други редакции– ядец! Да, наскоро беше минала Кипурската война, но какво общо имаха сградата и архитекта с нея? Според мен-нищо. Според тях – опасна зона в която по-добре да не се стъпва. И не стъпиха, разбира се! А така ставаше след всяка престрелка там.

В личен план галантните ми приключения се развиваха по същата схема. Една красавица с която се бях разделил, това се случва всекиму, започна да ми звъни по телефона по никое време и да ме ругае с епитети като „мръсен чифутин“ и прочие. Е, вероятно сега го беше научила и реагираше правилно.

С идването на Демокрацията, отношенията между Наши и Ваши станаха по-ясни. Антисемитизмът се среща и в изказвания по телевизията и по радиото и на уличните манифестации и по стените. Но има еврейско училище, истински празници в Еврейския дом, може да се пътува до Израел свободно и полицията дежури пред Синагогата. Тоест всичко си дойде на мястото, като си е било още от епохата на Вавилонския плен. А с годините престанах да се изненадвам. Да, боли, криво ми е, обидно ми е, но вече не търся да разбера Как, Кой и Защо ме мрази. Уви, убедих се, че не обичат евреите и там, където няма евреи. Защото израелец е националност, но евреин е Съдба! Затова вече си нося бидонче със синя боя и ако видя пак някоя красива стена ще напиша просто: „ AM ISRАEL HAI ! “

Лион, 2023

*Жан Соломонов  публикува свои пътеписи, разкази и статии както в български така и в чужди издания. През 1991 г. напуска България и се установява в гр. Лион, Франция, но пътува и в други страни. Инициира  създаването на библиотека с български книги, изпратени от дарители, която носи емблематичното име „Отец Матей – Миткалото“.  В българския печат през последните години най-често негови творби се появяват във в. „Политика“, в. „Сега“ и в. „Десант“. Автор е на книгата „Българското нашествие във Вилфранш. Шестнадесет години по-късно“,излязла в Париж, както и „Вкусът на унгарската целувка“, излязла в София.

Публикуваме есето от фейсбук с любезното съгласие на автора