На кой Вапцаров да вярваме?

Чета, как всеки в българското блато, наречено Facebook, се изказва за Вапцаров. Мнения многословни, а всъщност повтарят две основни, тъпи неща: поет е, терорист е. И спогодба не става между партията на поетите и тази на анти-терористите.

Аман, отврат.

Да ви кажа аз защо не пиша за Вапцаров пиша тук, днес само от яд изключение направих. Защото намирам бързия, предварително уверен в себе си начин на изказване по подобни трудни въпроси (а случаят Вапцаров е бездна) за нереден, морално неоправдан и литературно глупав. А за разстреляния поет този начин на дрънкане е просто непоносим. Той всъщност не е нищо повече от поредната самохипноза на всезнайковците, традиционното им натрапчиво повтарящи едно и също. Те са си се предварително убедени в него и няма сила, която да ги разубеди, остава им само да се вихрят в социалните мрежи и да набиват канчето на другите, които не мислят като тях.

Но онези, които са се занимавали, знаят: ужасният случай Вапцаров изисква напълно нестандартен анализ, защото политическото, поетическото, романтичното и мерзкото в него са се преплели в мъртва хватка. Прочетете книгата на Ивайла Александрова „Оловна тишина“, прочетете в нея 110-те страници собственоръчни ръкописни признания (предателства), които Вапцаров е направил пред полицията, запознайте се с факта какво мерзко блато представлява българската левица през началото на 40-те (и в България, и в емиграцията в СССР)… прочетете предговора на Елена Алексиева, а след това се върнете, прочетeте отново „Моторни песни“, после пак прелистете признанията…. Запитайте се: защо, след като е извършил всички тези гадости в предварителния арест и вече е осъден на смърт, Вапцаров все пак продължава да пише и чете стихове? Какво го кара, как живее той, изпратилият хора на смърт чрез признанията си, защо му е тази „бяла“ пролет и тези „бури“, какво значат те вече за него – конспиратор, терорист, предател, смъртник? И може ли подобен човек въобще да живее „реалистично“, без полета на своето поетично въображение, който го води към полети, но и към пропадания… какво се случва с поета в килията, когато рухва по време на разпити и мъчения?

Не изреждам тези драматични въпроси, защото имам отговор.

Напротив, тъкмо това казвам – те са тежки, почти неразрешими, ужасни. За да можеш да се осмелиш да говориш по тях, първо трябва да ги мислиш и да потънеш в тях, може би за години. Но никой от Facebook умниците няма време за такива работи: само Ивайла е висяла години по архивите.

Веднъж ме попитаха като специалист, литератор (истинско чудо, вече никой не пита, всеки си знае): ти днес харесваш ли Вапцаров, той голям поет ли е за теб на фона на всичко което знаеш? Отговорих искрено: не знам, не мога да кажа. Всъщност вкусовете на моето поколение бяха формирани през Ботев, Смирненски и Вапцаров в соц-училището, а вкусът е основанието и формата на всяко харесване: аз се научих да чета и усещам поезия през тези поети. За мен четиристишия от типа „а стиховете дето пишем, когато краднем от съня си, парфюмен аромат не дишат, а са навъсени и къси“ бяха тогава откровение, почти се разплаках, когато ги четох в гимназията и успях за пръв път да ги почувствам.

Днес? Утопията, в рамките на която тази поезия е въобще мислима, е мъртва, зад мен и такива като мен е сложен и дълъг живот в реалния социализъм, в който вапцаровите стихове бяха плътно интегрирани и се бяха слели с лозунги от типа „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение“…. Фалшива се оказа и поетичната автомитологията на монолитния „огняро-интелигент“, обикновен човек от всекидневието, но с романтична душа, ролеви модел за всички „юноши бледи“. Реалният Вапцаров се оказа доста по-сложно разкъсана, накъсана на парчета персона, в реалния живот повече на Мармеладов прилича … На кой Вапцаров да вярваме? Стихотворенията му воюват наивно за единство между поезия и живот, за сюблимен живот „в бурята“ – но други песни е пеел той пред Гешев, когато с фотографска памет е разказвал детайли, провалял е явка след явка. Това можем ли да го забравим, след като и той самият не го е забравил, много добре си е давал сметка какво е извършил?…. Но пък после се е връщал в килията и не едно тефтерче с молив пак стихове е драскал, при това стари стихове, припомнял си е собствените стихотворения… Предателят е чел предишния идеален „себе си“, докато заедно с това суетно е страдал, че дори в затвора гадини като Цвятко Радойнов или Трайчо Костов не го смятат за голям поет и правят разни бележки по стиховете му…

Можем ли да четем тази поезия без този ужасен и объркан контекст, надскача ли го тя, като би трябвало да стори всяка велика поезия?

А после, впрочем други комунистически гадини, подобни на тези които са го набутали в конспирацията и са го убедили в затвора да приеме ролята на жертвен козел, го канонизират – в края на 50-те години го вкарват направо в учебниците… да учи там децата на това, че има „бяла пролет“, че „романтиката сега е във машините“ и че трябва „съюз със СССР, че бронираната в гърдите вяра е пионерско задължение. И пр. и пр.

Но и това дори това дълго време се изнизва и ето, днес го четат пак, сякаш същите романтични юноши, които нищо не знаят, ни за полиция, ни за подвничари и процеси, ни за нищичко от контекста. Може би контекста никога не го надскачат, просто го забраавят, той потъва в незнание. Харесват Вапцаров.

Кой е прав и кой може да разплете тази плетка от трагически иронии, наречени „живот и дело на поета“? И да не забравяме: за самия Вапцаров единството на живот и поезия и било саморазбиращо се.

Нейсе. Просто ви моля, млъкнете. Предупреждавам всезнайковците, че ще ги трия безмилостно, навъсено и късо.

От фейсбук профила на автора

Б.ред. Преди цитираната книга „Оловната тишина“ (2022) на Ивайла Александрова, писателят Марин Георги написа романа-разследване“Третият разстрел“(1992)