Майката Лора Каравелова

110 години от трагичната смърт на един от големите ни поети П.К. Яворов

Образът на Лора Каравелова в литературната история контрастира рязко с традиционния образ на българската жена и майка – отдадена на семейството и децата, потъпкала личността си в името на съпружеския дълг и родителска отговорност. Този образ обаче е твърде схематичен и почти отсъстващ. Вниманието на литературните историци е почти изцяло фокусирано върху любовната ѝ драма с Яворов. Битието ѝ на съпруга на Иван Дренков и майка на две деца не привлича изследователския интерес, въпреки че е от съществено значение както за отношенията ѝ с поета, така и за изграждането ѝ като личност с драматична и трагична съдба.[1] В настоящата статия се опитвам да запълня този съществен фрагмент от образа на Лора и да я разкрия в ролята ѝ на майка. Изследването няма за цел да я компрометира, а чрез нейната индивидуална съдба на майка и жена, да постави  универсални екзистенциални въпроси като тези за майчинството, любовта и смисъла на женския/човешкия живот.

Отношението на Лора към децата и майчинството заслужава специално внимание, защото е в разрез с общоприетото отношение и патриархалната традиция, повеляваща безрезервна майчина любов и отдаденост на детето. За нея отношението към детето е в пряка връзка с отношението към баща му. Тя не може да обича дете от нелюбим мъж. Това обяснява отношението ѝ към двете ѝ деца – Кирил и Петко. Двамата ѝ сина са родени по време на нещастния ѝ брак с д-р Иван Дренков, който е сключен по настояване на майка ѝ Екатерина.[2] След двугодишно обучение в католическия пансион Notre Dame de Sion в Париж и в Антверпен, Лора се връща в България, където дейната ѝ майка вече е уредила годежа ѝ с Иван Дренков. Кандидатът е юрист и финансист по образование, с докторати от Хайделберг и Хале, и с перспектива за политическа кариера в редовете на Демократическата партия.

Първият син на Лора умира от пневмония през септември 1908 г., когато е на 6 месеца. Тя е привързана към него и страда по загубата му, но появата на второто ѝ дете е повече от нежелана. Лора се опитва да избегне повторна бременност след смъртта на първородния си син, но това не ѝ се удава и само след няколко месеца е отново бременна. Тази нежелана бременност в годината, в която е погребала първото си дете, не успява да го замести, а напротив – има фатални последици за отношенията както със съпруга ѝ, така и с майка ѝ Екатерина. В нея се загнездва мисълта, че майка ѝ и мъжът ѝ искат да я унищожат духовно и физически, като я обрекат на раждане и отглеждане на деца (Найденова-Стоилова 1983: 343). Лора започва да гледа на най-близките си хора като на врагове, от които се опитва да се спаси чрез бягството си в Лондон. Още по време на бременността тя заявява на Дренков, че след раждането ще поиска развод и че продължаването на съвместното им съжителство е невъзможно. Тя заминава за английската столица в края на 1909 г., когато синът ѝ Петко е едва на 6 месеца.

В писмо до Яворов Лора признава, че не разбира майките – „маниачки“, за които детето е единствена цел и смисъл на живота. „Ако съдя според себе си, жената надали намира щастието си в децата“ – споделя тя (Найденова-Стоилова 1983: 236). В неудовлетворението си от майчинството Лора съвсем не е единствена. Малко са жените като нея обаче, които имат смелостта и искреността да си го признаят. Симон дьо Бовоар определя като „опасен предразсъдък“ убеждението, че майчинството във всички случаи носи удовлетворение на жената. „Това не отговаря на истината“ – смята тя – „Много майки са нещастни, озлобени и незадоволени“ (Бовоар 2020: 690 – 691).

За отношението на Лора към сина ѝ може да се съди както от собствените ѝ писма, така и от тези на майка ѝ, която е болезнено откровена с нея:

Било ти мъчно за детето… Та ти го мразеше още при зачатието му… Ти го остави на 6 месеца, скита цяла година; то, пораснало хубаво, както си е, не може да успокои безпокойния ти дух и да украси живота ти. В деня на твоето тръгвание припомни си добре – колко минути ти отдели за него?! Бъди поне със себе си откровена, не неговото отсъствие ти е чувствително, а липсата на г-н П. К., pardon – Яворова, когото Пенчо прекръсти с това поетично име… Намирам, че подаръкът – куче – което си му пратила – символизира добре твоята преданост към него… Аз мисля, че няма защо да пиша повече на тебе. За детето ще слушаш от писмата, които пиша на Виола.  (Найденова-Стоилова 1983: 244)

Самата Лора не само не смята себе си за добра майка, но е убедена, че „добра в истинската смисъл майка няма, а и кой знае дали може да има“. Тя признава, че изобщо няма чувството, че Петко е нейно дете, и не вижда никаква разлика между него и детето на сестра ѝ Виола. Към децата – собственото и чуждите – Лора изпитва единствено жалост. В края на 1910 г., на път за София след едногодишен престой в Лондон и Париж, тя пише на Яворов: „А то вече ми се замяркват очите на моя син – които ме гледат плахо и студено, както децата гледат чужди за тях хора. И ме е страх, силно ме е страх от дните, които идат“ (Найденова-Стоилова 1983: 133, 232 – 233, 156).

Не само майчините, но и синовните чувства могат да бъдат поставени на изпитание, когато кръвното родство се противопостави на моралните убеждения. Пример за това откриваме в Яворовата драма в Ибсенистки стил „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. В нея синът Данаил, плод на извънбрачната връзка между Бистра и Витанов, заявява на майка си: „За първи път тая вечер почувствах аз какво нещо е изобщо лъжата и съм потресен. Сега истината ме измъчва като някоя органическа необходимост. Ето, аз не те чувствам своя майка! Казвам го, защото това ми е необходимо: не те чувствам своя майка!…“. По отношение на кръвния си баща той заявява: „Кълна се, аз ще премажа главата на тоя полковник, който се промъква в къщата ни, за да я срине!…“ (Яворов 1974: 134 – 135).

Втората Яворова драма (първа по замисъл), чието първоначално заглавие е „Майката“, е особено интересна, във връзка с темата за Лора и майчинството. В кореспонденцията си с Яворов Лора прави психологически анализ на образа на Бистра и влиза в ролята на литературен критик на пиесата – единственото произведение, което той създава по време на връзката си с нея. Нейната роля в написването ѝ е изследвана от Димитър Михайлов, който отбелязва, че Лора е скритият женски персонаж, нужният коректив, съавтор, преводач на френски, а донякъде и прототип на женските роли в пиесата (Михайлов 2015: 92 – 98).  Както в повечето текстове, посветени на Лора, Михайлов я разглежда във връзката ѝ с поета, а не сама по себе си – като жена и майка. Лора обаче рецензира Яворовата драма именно в опитността си на жена и майка, не само като негова любима. Нейният анализ е ценен преди всичко със значението си за изграждането на собствения ѝ образ, а не толкова за създаването на литературния образ на Бистра.

Между Лора и Яворовата героиня съществуват много прилики, формални и същностни – и двете са възпитанички на католическия пансион Notre Dame de Sion, и за двете любовта към избрания мъж стои над всичко. Мъжът за тях е цел, а синът – средство за постигане и задържане на любовта му. В името на тази любов жената може да извърши престъпление, за което Лора я оправдава, идентифицирайки се с Бистра и с всички влюбени жени (Найденова-Стоилова 1983: 235). Тя критикува рецензията на проф. Иван Шишманов, който не можел да разбере, че Бистра обича мъжа си и се съгласява на „сделката“ заради него, а не, за да задоволи собствения си майчински инстинкт: „Би било доста банално, ако Бистра беше само една проста маниачка – бълнуваща вечно деца“ (Найденова-Стоилова 1983: 237).

През 1913 г., в интервю за редакцията на вестник „Седмична илюстрация „Принос“, Яворов споделя, че при написването на „Когато гръм удари“ се е повлиял от творчеството на няколко модерни европейски драматурзи, сред които е и Аугуст Стриндберг и неговата драма „Бащата“ (Христозов). Между двете пиеси има доста общи неща – това са двамата измамени съпрузи – ротмистърът Адолф и Сава Попович, чието бащинство е оспорено от Лаура и Бистра. В първия случай ротмистърът е истинският баща на детето, но жена му го кара да се усъмни в това и го представя пред околните за душевноболен, за да си присвои изцяло родителските права върху дъщеря им Берта. В Яворовата драма Попович живее 21 години с мисълта, че синът му Данаил е негова плът и кръв, но ненадейната поява на биологичния баща – полковника, прекъсва семейната му идилия и води до драматично развитие на отношенията в семейството.

И Адолф, и Попович изповядват една и съща жизнена философия, базирана на вярата в продължението на живота на бащата в детето, което е пътят към вечността:

Ротмистърът: За мен, невярващия в отвъдния живот, детето е продължението на моя собствен. Такава е моята представа за вечността и вероятно единствената, която се основава на нещо реално. Отнемеш ли ми я, с мен е свършено. (Стриндберг 2002: 50)

Подобна е и гледната точка на Попович:

Попович: Моя Данаил… Всичките мечти, които не домечтавах, моята душа ги завещаваше тебе… И аз си думах: те няма да умрат!… Като те гледах тъй млад, тъй упорит, тъй пламенен, аз чувствах да се завършвам в тебе и да възкръсвам за нов живот! Аз чувствах своето безсмъртие… (Яворов 1974: 142 – 143)

Философията на Сава Попович е представена и чрез думите на Витанов:

Витанов: Най-после попитайте Поповича какво сам той е проповядвал пред мене още преди двайсет и толкова години: съпругът е баща и съпругата – майка, инак няма съпружество. Аз повтарям словата, които са се врязали в мозъка ми: смисъла на брака не е в благословията на попа, а в благословията на природата. (Яворов 1974: 118 – 119)

И Попович, и ротмистърът виждат своето безсмъртие в детето. За тях безсмъртието не се свързва с вечния живот на личността, а с продължението на рода. Но и двамата се оказват измамени в тези свои упования. Представата, че пътят към безсмъртието минава през детето, което продължава живота на бащата, се опровергава от двете пиеси. Тяхната екзистенциална философия не е тази на природните инстикти и рода, а на духовната свобода и безсмъртието на духа.

И Попович, и Адолф умират на финала на двете пиеси, което показва, че във „войната на половете“, победител най-често е жената. Защото жената е по-полово същество от мъжа. Тя е носителка на ирационалната и хтонична половата стихия, тя е майката, в чието родителство не може да има никакво съмнение.

Репликата на Данаил, че жената няма съвест, се потвърждава от думите на майка му: „Моята съвест мълчи пред Бога, защото я укрепява природата“ (Яворов 1974: 128, 159). Тук отново имаме противопоставяне между Бог/дух и природа, което не оставя съмнение на чия страна е нравственият императив и моралната етика. За мен основната поанта на тази силно критикувана и все още недостатъчно осмислена Яворова драма е обезценяването на кръвното родство. Противопоставянето между дух и природа, в което духът има морално превъзходство, защото е свързан със свободата и любовта, а природата с робството и необходимостта:

Данаил: Естествено: тях, синове и бащи, свързва само залъка и често пъти те са чужди един на друг, отколкото всички останали хора помежду си… когато се изменят материалните условия на човешкия живот и той стане някак по-духовен… може би само тогава хората ще чувстват туй, което случайно чувствам аз сега, в своето нещастие… Навярно те ще признават като мене един баща на своята душа, а не бащата по неизбежностите на природата… (Яворов 1974: 154)

Освен отрицание на кръвното родство, в „Когато гръм удари“ откриваме и отрицание на изграденото върху това родство семейство:

Данаил: Исках да заключа, че семейството върху днешните си основи, да, върху днешните си основи… е, очевидно, една преходна форма. То има малко общо с вътрешния живот на човека. (Яворов 1974: 133)

Бих искала да обърна внимание и на символиката на имената на героите в пиесата, най-вече на майката и сина. Майката Бистра всъщност е била „мътна“ и непроницаема през целия си живот. Тайната, която тя крие не подхожда на името „Бистра“, а е негова противоположност. Синът Данаил се явява истински новозаветен пророк с прозренията си за брака, семейството и семейното щастие. Неговите послания в семейната драма са революционни. Той посочва и изобличава гнилите основи, върху които е построен семейният храм и отношенията между съпрузите. Но революционни са и Христовите слова, които се отнасят за целия социален строй, включително за „основната клетка“ на обществото – семейството. Всъщност, посланието на евангелист Матей се отнася преди всичко за семейството и кръвното родство: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята – не мир дойдох да донеса, а меч. Защото дойдох да разлъча син от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. Врагове на човека ще станат собствените му домашни“ (Матей 10: 34 – 36).

Според Николай Бердяев именно Eвангелието изисква освобождение от робството на семейството (Бердяев 1992: 234). Защото семейството е преди всичко социално-икономическа единица, която е създадена за благоустройството на рода и потиска личността. „Няма друг феномен в живота на човечеството, освен семейството, който толкова успешно да се обяснява с икономическия материализъм… Семейството се е родило от необходимостта, а не от свободата. Религиозно цялото семейство е в Стария Завет, в закона, разобличаващ греха“ (Бердяев 1994: 198).

По времето, когато рецензира „Когато гръм удари“ в писмата си от Париж, Лора е все още официално омъжена за Иван Дренков и е в очакване на развода си. Бракът между двамата е разтрогнат  на 20 юни 1912 г. по нейна вина. След обявяването на развода Дренков отива да търси подкрепа не къде да е, а в къщата на тъща си:

Изпълни се желанието на Лора: разводът днес стана. Вестѝ се след това Иван у дома. Сцена неописуема… Детето остана без баща, а майката, дай Боже, да не се почувствува след време без син… А детето, кога порасне, ще ѝ донесе онова възмездие, което тя не очаква. Тя държи очите си затворени пред живота и неговите неумолими искания. (Дренкова 1984: 158 – 159)

Лора държи синът ѝ Петко да остане с нея след развода ѝ с Дренков. Това обаче се дължи не толкова на привързаност към него, колкото на гордост и честолюбие. Тя признава, че присъствието на детето няма да я направи щастлива, но ще направи всичко, за да го задържи, дори би излъгала роднините на Дренков, че не е негов син, за да не предявяват претенции към него (Найденова-Стоилова 1983: 231). В писмо до Славчо Бабаджанов, демократ по убеждения, който заедно с жена си я подкрепя по време на бракоразводния процес и срещу враждебното обществено мнение, тя пише:

Господин Бабаджанов, ще Ви напомня обещанието Ви да ме защитите в духовния съд на 4-ий, като гледате щото непременно Петко да остане при мене. За детето и за себе си не искам никакви пари от Дренков, даже да реши съдът, това аз Ви моля най-настоятелно да откажете от мое име. Аз смятам за унизително да вземам каквото и да е от него. (Памуков 1982: 151 – 152)

Желанието ѝ е удовлетворено от духовния съд, който се разпорежда след развода тригодишният ѝ син да остане при майка си, като и двамата родители се задължават да се грижат за него до навършване на пълнолетие. На Лора обаче ѝ се струва несправедливо да причинява на Яворов „страданието“ – да има пред очите си „детето на Д.“ „Ти знаеш, че аз те обичам повече, несравнено повече – отколкото обичам него. Заради тебе аз го оставах цели часове“. Тя се страхува, че той може да я изостави заради сина ѝ и факта, че е била омъжена за друг. Заявява, че ще се подчини „съвсем безропотно“ на решението на Яворов да живее ли Петко с тях или не, „защото този въпрос толкова те засяга, щото както и да го решиш, ти ще си безусловно прав…“. Още преди заминаването ѝ за Франция в края на февруари 1912 г. тя признава, че мисли за детето си само „по неволя“, защото тези мисли я отклоняват от основната ѝ мисъл за новата ѝ любов (Найденова-Стоилова 1983: 207, 193).

Подчертаната студенина към детето, съчетана със задушаващата ѝ любов към поета, едва ли са пораждали топли чувства у него. Особено предвид това, че той поставя на пиедестал майчината любов, наред с невинността на младата девойка. Вероятно още по-отблъскваща за Яворов е била „шеговитата“ ѝ идея да излъже майка си, че след 6-7 месеца очаква дете от него, за да ускори по този начин развода си с Дренков (Найденова-Стоилова 1983: 214). Не се знае как Яворов е реагирал на това предложение, защото писмата му от този период не са запазени, но едва ли е бил във възторг както от идеята, така и от авторката ѝ, която го уверява, че след него най-много обича свободата си. Лора разиграва повторно картата с мнимата бременност в навечерието на Балканската война, когато, според писанията на Дора Конова, лъже Яворов, че е бременна, за да се омъжи за него (Конова 2019: 57). Андрей Протич – един от неосъществените любовници на Лора – пише: „От писмата до Яворов се вижда: тя изнемогва за любовта му, за присъствието му, за брак с него, а с всичко, което му пише, още повече го отдалечава от себе си“  (Протич 1936). Вероятно в това „всичко“ влизат и писанията за сина ѝ Петко.

Забележително е, че в кореспонденцията си с Яворов Лора се обръща към него сякаш ѝ е дете. Тя многократно го нарича „мое мило момче“, „скъпо момче“, „лошо момче“  и проявява майчинско-покровителствено отношение. Сравнява го с Петко, като твърди, че синът ѝ е малкото ѝ момче, а Яворов – голямото. Нарича Петко „моят малък син“, а поета – „моят голям син“ (Найденова-Стоилова 1983: 202, 207). Яворов е по-голямото и по-любимото ѝ дете, с което малкия Петко не може да се конкурира. Отношението към любимия като към дете, което се нуждае от майчина грижа и закрила всъщност е твърде характерно за женската любов. Шестнадесетгодишната Олга се обръща „с майчинска нежност“  към любимия си Данаил (Яворов 1974: 140). Това универсално майчинство се проявява не само по отношение на мъжа, но и на бащата. Не случайно Лора нееднократко сравнява Яворов с баща си и търси в него неговия образ. След последния си престой в Париж, който, според изявленията ѝ, винаги ѝ е бил непоносим, тя отива първо не при малкия си син, нито при големия, а при „малката годеница“ – Дора Конова (Конова 2019: 18).

Действията са по-красноречиви от всякакви епистоларни декларации. По време на брака си с Яворов Лора не приема сина си в новото си семейство, а го оставя на майка си да го отглежда, като от време на време го взема за кратко при себе си. Тя планува да вземе за постоянно Петко при себе си едва след като се сдобие с дете от поета, което шеговито нарича Христо Ботев в кореспонденцията си с него. Зарича се, че само тя ще гледа бъдещия наследник, „но с условие, че той ще прилича съвсем на тебе“. Не се предвижда детето да бъде момиче, защото Яворов се обиждал от мисълта за дъщеря (Найденова-Стоилова 1983: 234, 395).

Поради факта, че бабата Екатерина гледа и възпитава детето ѝ, нейното влияние върху него е много по-силно.^[3] Това дава основание на Лора да я обвинява, че настройвала малкия Петко против нея и в полза на баща му. Тя е решена да сложи край на „намесата“ на Дренков не само в нейния живот, но и в живота на детето, като си послужи с „инсинуацията“ – да обяви, че то не е негово. Тази информация щяла да достигне до семейство Дренкови в писмо, написано на розова хартия и никаква „досадна“ прилика между баща и син, нямало да спаси интереса на Иван Дренков към детето му  (Найденова-Стоилова 1983: 299). Предвид силното влияние върху нея на актуалната литература и драматургия, много  вероятно е сюжетът с оспорването на бащинство да е заимстван от пиесата на Стриндберг „Бащата“. Тъй като Лора не успява да сбъдне мечтата си да стане актриса, тя вкарва драматични сюжети от сцената в собствения си живот, но това едва ли е било самоцелно. Реалният живот често е много по-драматичен и трагичен от литературно произведение.

Тези подробности представят Лора като твърде еманципирана жена – дори за съвременните стандарти. Те са способни да предизвикат съчувствие не само към малкия ѝ син, но и към бившия ѝ съпруг, когото тя се опитва да лиши от всякакви родителски права върху детето. Лора обаче е била твърде далече от реализацията на тези си планове, защото, поради това че е изоставено от майка си, детето контактува много повече не само с баба си, но и с баща си, който продължава да посещава редовно бившата си тъща. Забележително е, че в нощта на самоубийството ѝ, синът на Лора е при Иван Дренков (Гайдаров 1979: 239). Тя го използва само като средство в полемиката си срещу Екатерина, но действията ѝ недвусмислено показват, че малкият ѝ син съвсем не е основен приоритет в живота ѝ. Мисълта, че има дете, което ще остане без майка, не успява да я възпре да натисне спусъка на револвера във фаталната нощ на 29 срещу 30 ноември 1913 г., защото тя изобщо не мисли за него. Обсебена е единствено от мисълта за Яворов и нещастната си любов.

Интерес представлява не само отношението на Лора към децата, но и към акта на раждането. Според нея в раждането няма нищо духовно и дори човешко, то принизява жената до положението на животно. Не толкова физическата болка, колкото душевното стъпкване и обезличаване, което тя изпитва по време на раждането, я карат да се чувства унизена, употребена и насилена от естествения процес на възпроизводство: „При ражданието пръв път най-ясно вижда жената колко малка е в същност разликата между нея и животното – или по-скоро – че няма никаква разлика. А жената се чувства не толкова сломена физически, колкото стъпкана, унижена душевно“ (Найденова-Стоилова 1983: 236). Немаловажен детайл от битието на Лора като майка е, че тя не кърми децата си. Вероятно защото кърменето, подобно на раждането, се възприема от нея като нещо животинско и унизително за човешкото ѝ достойнство.

„Най-често тази-такава искреност се тълкува като неприличие на човешкото, вид болест, извратеност“ (Георгиева 2017: 321). Струва си да се запитаме дали Лора е болната и извратената или мнозинството от обикновените хора, които в грижата и любовта към потомството си, не са надскочили обикновения животински инстинкт и не са почувствали непреодолимото противоречие и антагонизъм между любовта и размножението, между личната и родовота любов. Руският философ Владимир Соловьов отбелязва, че

Половата любов и размножаването се намират в обратна пропорция: колкото по-силен е единият фактор, толкова по-слаба е другата величина… Особено силната любов най-често е нещастна, а нещастната любов обикновено води до самоубийство… именно любовта изключва всяка възможност за появата и на значимо, и на обикновено потомство.  (Соловьов 1994: 9, 14)

Като сравнява философските концепции на Владимир Соловьов, по отношение на пола и любовта, с тези на Ото Вайнингер, Зинаида Гипиус отбелязва, че „и без Соловьов, дори с минимални интелектуални усилия ние можем да се досетим, че за целите на размножаването любовта  – тази, която назоваваме „полъх на отвъдната радост“ – е излишен разкош. Без любовта човешкият род не само би продължил да се размножава, но вероятно и по-успешно“ (Гипиус 1994: 136).

„В дружба – още вярвам, но в любов не вярвах на 20 г., та сега ли след 40?!“ – Това е записала в дневника си Екатерина Каравелова срещу датата 13 юли 1904 г. (Дренкова 1984: 96).  И вероятно поради това тя доживява до 87 г., за разлика от дъщеря си Лора, която вярва в любовта. И не само вярва, но и се опитва да я реализира на практика, което я довежда до смъртта. Защото любовта винаги е била рядко цвете в света и загива в неговите условия. С любовта не можеш да се благоустроиш в „света“, тя съдбоносно води към гибел (Бердяев 1994: 197 – 198).

Със своята женска чувствителност и интуиция Лора се докосва до един философски и метафизичен въпрос, който е бил предмет на разсъжденията на религиозните философи. Според Николай Бердяев,

Когато се казва да „ражда в мъки“, с това се изрича и присъдата на смъртта: да се плоди в света несъвършенство и смърт по закона на природната необходимост. Раждането е начало на смъртта, тази истина се потвърждава от опита на цялата природа и е съвсем очевидна. Раждането по своята същност представлява раздробяване на индивидуалността, разделяне на нейните части, знак, че индивидуалността не може да постигне съвършенство и вечност и като че ли предлага на една своя част да продължи вместо нея усъвършенстването… Родовото начало и любовта в името на продължението на рода са продукти на смъртността и извратеността на природата, те заедно с това укрепват и узаконяват смъртността, тържеството на закона на тлението… Основополагаща остава истината, че Христос идва в света, за да победи смъртта, следователно и раждането, да утвърди индивидуалността във вечността, следователно да отхвърли раздробяването на индивидуалността в родовото текучество на времето. (Бердяев 1994а: 161 – 162, 171)

Хегел също твърди, че „раждането на децата е смъртта на родителите“ (Бовоар 2020: 662). Това в особена степен се отнася за жената, която, по време на раждането е поставена между живота и смъртта. Не само във физически, но и в метафизичен план, раждането не е само предчувствие за смърт, то е самата смърт. Срещата със смъртта по време на раждането е описана от Екатерина Каравелова, когато тя си спомня за появата на първата ѝ дъщеря Рада: „Бях в съзнание, но ме бе обладало пълно равнодушие, каквото настъпя пред прага на смъртта“ (Каравелова 1984: 121). Не само раждането, но и самият принцип на възпроизводство и цялата сексуална дейност са свързани със смъртта (Фуко 2019: 207 – 208).

Феминистката Симон дьо Бовоар е една от първите жени, които поставят под въпрос майчиния инстинкт. Според нея „майчински инстикт“ не съществува, самата дума „инстинкт“ не подхожда на човешкия вид. „Поведението на майката се определя от ситуацията ѝ като цяло и от начина, по който майката я възприема“ (Бовоар 2020: 677). „Майчиният инстинкт“/любов се култивира и възпитава и както проявлението му, така и възприятието му, се формират в хода на културно-историческото развитие на човечеството. Защото човек не е само природно, но и духовно, социално и историческо същество. В критиката си към езиковите тези на Юлия Кръстева Джудит Бътлър отбелязва, че „така нареченият майчин инстинкт може всъщност да е културно конструирано желание, което се интерпретира в натуралистичен речник“ (Бътлър 2003: 141). Според Ортега-и-Гасет в човека всичко е историческо, включително т. нар. инстинкти. В човека има един „остатъчен набор от инстинкти“, които обаче никога не съществуват и действат самостоятелно. Те са усложнени от цял набор културни и психологически натрупвания, които могат да неутрализират дори най-базовия инстинкт – този за самосъхранение (Ортега-и-Гасет 2005: 201).

Върху формирането на представата за майката и майчината любов голямо влияние оказва християнството с неговия култ към Богородица. През Средновековието възниква и култа към вечната Женственост, който е чужд на езическата Античност, изпитваща възхита пред Мъжествеността. Любовта на майката е облагородена и опоетизирана и в творчеството на художници и писатели, които, дори и непряко, също са повлияни от християнския култ към Светата Дева. При всички положения идеализацията на майката и майчинството е културно (а културата се основава на религията), а не природно явление. Майчината любов обаче е изцяло безлична, тя се простира върху всичко, което жената е носила в утробата си. Това дава основание на австрийския философ Ото Вайнингер да я определи като „безнравствена“ (Вайнингер 1991: 83).

Лора така и не успява да роди дете от любимя мъж, което е още едно доказателство, че истинската любов не води до детераждане и раздробяване на личността, а до цялостност и единение, пък било то и в смъртта. Спонтанният аборт в петия месец през юни 1913 г., който едва не ѝ коства живота, изостря до крайност нервното ѝ напрежение и способства за фаталната развръзка на връзката ѝ с поета.

Трагичната съдба на Лора Каравелова показва, че женското еманципаторско движение и феминизмът изобщо не само не решават, но дори не се докосват до същността на „женския въпрос“, въпреки безспорно положителното им значение. Защото женският въпрос не се състои само в това, жените да имат равни избирателни права, да бъдат образовани и независими. Това са неща, които се разбират от самосебе си, стоят само на повърхността и тяхното решение по никакъв начин не би решило и не решава екзистенциалните проблеми на Лора, и не само нейните. Дори напротив – още повече ги усложнява и задълбочава, защото свободата е по-трудна (но и по-прилягаща на човешкото достойнство) от робството. „Женският въпрос“ не е само женски, но и мъжки и изобщо – общочовешки въпрос, защото мъжът и жената само заедно правят човека: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“ (Битие 1: 27). Както жената, така и мъжът е не цял, а само пол-овин човек. В някои езици това е видно и от етимологията на думата „пол“. Възстановяването на Божия образ в човека се осъществява в процеса на реализацията на истинската любов, т. е. в процеса на интеграцията на човешкото същество в мъжката и женската му пол-овина (Соловьов 1994: 63 – 64).

Женският въпрос и изобщо – половият въпрос – е не само социален или биологически, а е преди всичко религиозен въпрос:

Половият въпрос е най-важният жизнен въпрос, не по-малко важен от така наречения социален, правен, образователен и всякакъв друг въпрос, че този въпрос лежи много по-дълбоко от формите на семейството и чрез своите корени е свързан с религията, че всички религии са се формирали и развили около пола, тъй като половият въпрос е въпрос на живота и смъртта. (Бердяев 1994a: 154)

За незапознатите с философската и религиозната традиция на пръв поглед изглежда абсурдно половият въпрос и еротиката да се свързват с религията. Още Платоновата еротика обаче въвежда като фундаментален въпрос в любовното отношение въпроса за истината (Фуко 2019: 364). Истината, която, освен философска категория е и главна цел на религиозното познание. Според Платоновото учение божественият Ерос е посредникът между тукашния и отвъдния свят. Платон осмисля разликата между Небесната Афродита (Афродита Урания)  и Земната Афродита (Афродита Пандемос). Това не е разлика между духовната и плътската любов, защото плътта метафизически е равностойна на духа, а е разлика между личната индивидуализирана и родовата простонародна любов  (Бердяев 1994a: 158).

Въпросът за сътворението на новия живот, за мъжът и жената, за майчинството и бащинството,  винаги е бил в центъра на религиозните доктрини. Същевременно в религията раждането неизменно е свързано със смъртта. „Култът към раждането винаги е бил свързван с култа към мъртвите“ (Бовоар 2020: 216). Още Хераклит е отбелязал, че Дионис и Хадес са един и същи бог. Богът на раждането е и бог на смъртта. Това най-ясно се вижда при някои низши животински видове, при които индивидът умира непосредствено след размножението си или малко след това. От него вече няма „полза“, той е изпълнил „предназначението“ си на тая земя (Соловьов 1994: 50).

Прекратяването на този порочен кръговрат (на раждане и смърт) се осъществява чрез изхода от природната необходимост и преодоляването на раждащия пол. „Целта на световния процес е последователният във времето ред на съществата, раждащи се и умиращи, да бъде въведен във вечността, да бъдат преодолени раждането и смъртта…“ (Бердяев 1994a: 185 – 186). Това, разбира се, се мисли в есхатологична перспектива, защото преодоляването на половото разделение, победата над смъртта (и раждането), означава край на материалния свят. Забележително е, че, според философските концепции на Николай Бердяев, краят на историческото време ще настъпи не в резултат от войни или природни катаклизми, а от промените в областта на пола, рода и половата любов. Световната история започва с грехопадението и ще завърши с преодоляването на пола и греха. Това още веднъж показва централното място на пола и любовта не само за индивидуалното развитие и съдба, но и за целия световно-исторически процес. И ако преди век, когато е живял и творил Бердяев, тези промени са били все още в началото си, а тезите му са били  само в сферата на религиозната мистика и метафизика, то в наше време имаме възможност да наблюдаваме и материалната им реализация. Съществена част от промените в отношението към родовия пол са в посока на „дематернизация“ на женското и установяване на нова репродуктивна норма (Батулева 2019: 141 – 142). Дълбоката криза на рода, породена от утвърждаването на интересите на личността, преди всичко на личността на жената, която до голяма степен се освободи от принудата в традиционното семейство, е индикация за приближаването на края и начало на преодоляването на пола, за което пророкува Бердяев. Нормализирането на различните видове сексуалност и въвеждането на понятия като „социален пол/джендър“ също са симптоми на кризата на рода. Въпреки спекулативния характер на съвременните куиър-теории, те имат безспорен принос, който се състои в подкопаването на биологичния мит за човека.

Цялата световна криза се изостря в съдбовната гибел на майчинството, а с това и на материята. Настъпва футуристично-техническия край на религията на рода, религията на майчинството и материята и няма сила, която да опази и предотврати гибелта на родовия, матерински, материален органичен живот. От материята остава само преобразената сетивност и вечната форма на осветената телесност, освободена от всякаква тежест и органично-родова необходимост. (Бердяев 1994: 195)

Ясен знак и съществен елемент от настъпващия „футуристично-технически“ край на рода са съвременните технологии за асистирана репродукция. Особено такива противоречиви явления като донорството на яйцеклетки и сперматозоиди, и сурогатното майчинство. Тези медицински практики подкопават „естествените“ биологични основи на родителството и свеждат функциите на износващата майка до тези на инкубатор. Колкото и укорими да са тези явления от морално-етична гледна точка, „природното“ и „естественото“ също не е критерий за нравственост и добро, защото природата е аморална. Силното ограничаване на раждаемостта с помощта на контрацепцията и „семейното планиране“ също е движение в посока преодоляване на пола и семейството. То предстои да се разпространи не само сред развитите общества, но и в глобален план. „Промените в раждаемостта са свързани с преврат в мистиката на пола. Оттук ще настъпят и промени в собствеността, образувана около рода и в името на рода“ (Бердяев 1994a: 198).

Безсмъртието не може да се постигне чрез раждането, което потъпква индивидуалните стремления и на мъжа, и на жената, и превръща личността в средство за поява на други личности, в оръдие на безличната родова стихия. То се постига чрез сублимация на половата енергия и превръщането ѝ от раждаща в творяща. Творяща не толкова художествени или литературни произведения, а собствената личност. И с известна доза сигурност можем да твърдим, че Лора и Яворов са постигнали своето безсмъртие – не чрез продължението на рода, не и чрез литературното творчество[4], а чрез утвърждаването на личността в любовта.

ЛИТЕРАТУРА

Библия.

Бердяев, Н. 1992. За робството и свободата на човека. София: УИ Св. Климент Охридски.

Бердяев, Н. 1994. Смисълът на творчеството. София: УИ Св. Климент Охридски.

Бердяев, Н. 1994а. Метафизика на пола и любовта. // Руският ерос или философия на любовта в Русия. (Съст. Ч. Добрев). София: ИК Христо Ботев, 151 – 198.

Бовоар, С. 2020. Вторият пол. София: ИК Колибри.

Батулева, Т. 2019. Съвременни прочити на женското. Vienna: Axia Academic Bublishers.

Бътлър, Дж. 2003. Безпокойствата около родовия пол. София: Критика и Хуманизъм.

Вайнингер, О. 1991. Пол и характер. София: ИК Ренесанс.

Гайдаров, Н. 1979. Житейската драма на Яворов. София: Изд. БАН.

Георгиева, В. 2017. Екатерина Каравелова – Лора Каравелова: Културноисторическият сюжет „майки – дъщери“ в български контекст. София: Изток-Запад.

Гипиус, З. 1994. За любовта. // Руският ерос или философия на любовта в Русия. (Съст. Ч. Добрев). София: ИК Христо Ботев, 125 – 136.

Дренкова, Ф. (съст.) 1984. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. София: Наука и изкуство.

Златаров, А. 1925. Трагедията на П. К. Яворов. Спомени и бележки. София: Акация.

Златкова, Ю. 2023. Лора Каравелова – Иван Дренков или историята на един нещастен брак. // Литературна мисъл, № 2, 53 – 71.

Каравелова, Е. 1984. Спомени. (Съст. Филипова, В., Кунчева, Е.). София: Издателство на Отечествения фронт.

Конова, Д. 2019. Лора, Яворов и аз. Спомени. (Съст. Величков, П.). София: Библиотека България.

Михайлов, Д. 2015. Яворов и другите. В. Търново: ДАР-РХ.

Найденова-Стоилова, Г. (съст.) 1983. Лора – Яворов. Писма и документи. София: Народна младеж.

Ортега-и-Гасет, Х. 2005. Изследвания върху любовта. В. Търново: Фабер.

Памуков, Ст. (съст.) 1982. Неизвестни писма на Лора. Пловдив: Христо Г. Данов.

Протич, А. 1936. Опасности в личността на Лора. // Литературен глас, № 303, 19 февр.

Соловьов, Вл. 1994. Смисълът на любовта. // Руският ерос или философия на любовта в Русия. (Съст. Ч. Добрев). София: ИК Христо Ботев, 7 – 89.

Фуко, М. 2019. История на сексуалността. Т. 2: Употребата на удоволствията. София: Критика и Хуманизъм.

Христозов, Н. Модерната европейска драма и двете драматически творби на Яворов. Някои наблюдения и паралели. – https://bgmodernism.com/our_modernism/n_hristozov (видяно на 4 февруари 2024).

Яворов, П. 1974. Съчинения в два тома. Т. 2. София: Български пистел.

[1] Изключение е изследването на Ваня Георгиева „Екатерина Каравелова – Лора Каравелова: Културноисторическият сюжет „майки – дъщери“ в български контекст“, в което Лора е представена повече в ролята на дъщеря, отколкото на майка (Георгиева 2017).

[2] Първият брак на Лора и отношенията със съпруга ѝ са разгледани в статията ми „Лора Каравелова – Иван Дренков или историята на един нещастен брак“ (Златкова 2023).

[3] Екатерина Каравелова не се грижи лично за внука си, защото е ангажирана с обществена дейност, за детето се грижат гувернантки. Но поради това, че Петко Дренков живее по-продължително при баба си, тя е имала възможност да оказва влияние върху него. За отбелязване е, че Екатерина не се занимава персонално и с възпитанието на собствените си деца, които също са поверени на грижите на слугини.

[4] Известно е, че преди смъртта си Яворов обезценява цялото си литературно творчество: „Поезия! Цена за племето ни! Измама е всичко това братко! Никакъв поет не съм аз: подиграх се с глупците и те се хванаха на въдицата. Ти мислиш, че си ценя работите, които съм писал досега, че ги скъпя? Вятър… Това са драсканици, които нищо не струват… Казвам ти: това не е поезия: аз играх със себе си и измамих другите… аз сам не бих дал пара за своите стихове; те ми са чужди, тягостни дори… на тях не държа, никак не държа… само тя, единствена тя стои в душата ми и пред ослепените ми очи… (Златаров 1925: 48, 50 – 51).

*

*Юлия Златкова е гл. ас. д-р в Институт за балканистика с център по тракология – Българска академия на науките.През 2007 г. защитава докторска дисертация на тема Женското монашество в ранна Византия (IV – VII в.). Автор е на монографията Константин Леонтиев и Балканите (Авангард Прима, 2020). Изследователските ѝ интереси са в областта на раннохристиянското монашество, руската религиозна философия, политическа идеология и дипломация, история на жените и половете. Понастоящем работи по темата за жените Каравелови

източник