Кой си ти, Господе?
Рубриката ни за книги „Прочетено за вас“се радва все повече на читателското одобрение. Ромската поезия на Васил Чапразов, както и рецензията за „Градинаря“ на Георги Господинов достигнаха над 2000 четения и възторжени отзиви във фейсбука ни. Днес ви предлагаме отново отзив от писателя Златко Ангелов за нашумялата книга „Ти, подобие мое“.
Бимбалов, Радослав. ТИ, ПОДОБИЕ МОЕ, роман (Сиела, София 2024)
По времето, когато светът е залят от автобиографични романи (с все още жанрово неустановено име: авто-роман, биопик, автобиографичен мемоар, автофикция), да се наемеш да говориш от името на бог е, меко казано, претенциозно, а, сериозно погледнато, арогантно. Или се приравняваш с бога, или обратно, свеждаш бога до твоето его. Но има и нещо друго нечестно в тази книга, наречена роман: до края не става ясно авторът, пишещ от името на бога, дали е вярващ или атеист. Да не би пък да е агностик, клъцна ме съмнение?
Необходимо признание: за мен бог е понятие, а не създател на света и хората, затова моят отзив съзнателно изключва какъвто и да е теологически или философски спор с този „бог-автор“ (това не е религиозен текст, затова и не изписвам бог с главна буква). Аз не съм подобие на никого и нищо, освен на своя фенотип (надявам се Бимбалов, който явно се интересува от наука, да знае какво означава това). Занимава ме въпросът: защо хората четат тази книга и защо някои от нейните читатели я харесват? Подвъпросите ми са: какво научават от нея, какво запомнят от нея и, в екстремните случаи, защо се прехласват с хиперболи, когато се изказват за нея? Този въпрос си зададох веднага след като видях читателски отзиви, щедро разпространявани в социалните медии, както и снимки на премиерните четения (една читателка в своя екстаз дори беше сложила до корицата на „Ти, подобие мое“ и корицата на последния шедьовър на Георги Господинов, демек две еднакво страхотни книги, по някакво чудо появили се едновременно). Но още повече ме озадачи, когато самият Бимбалов самохвално цитираше несръчно или приповдигнато изразените читателски вълнения и им благодареше. От сърце, разбира се (не знам, вие дали бихте се чувствали удобно, ако бог започне да ви благодари, без да сте направили нищо за него?). Поисках книгата от самия автор и той ми я изпрати с надеждно очакване. И когато я зачетох, не можах да мина повече от стр. 60. Въпросът защо читателите я харесват увисна над мен с още по-страшна сила. Обаче не можах да устоя на поканата, подкрепена и от автора й, да напиша защо аз не я харесвам, поради което трябваше да я прочета до края.
Това направо звучи като покана за дискусия, нали? (Оттук-нататък ще употребявам синонима на бог, Господ, и то с главна буква, за да подчертая неговото авторство.)
В тази книга най-силно ме отблъсна внушението за баналността на доброто. Идеята на автора й – а би трябвало да мислим и на Господ – е, че е съчинил история за слабостта и невинността на Състраданието, което висне като проклятие над несъвършения човек. Книгата започва с цитати от свещените книги на трите големи религии: Тора-та, Библия-та и Коран-а. А защо не и Буда-изма, моментално реагирах в себе си? Съставена е от седем „Слова“ – очевидно обясняващи философията на Господ-а, който общо взето се надсмива над човека, осмелил се да живее като божие подобие. Между тези „Слова“ се е вместил уж-сюжетът, разказан от Господ във второ лице от позицията на наблюдател на героите. А тези герои имат странни едносрични имена: Тийч, съкратено от Teacher = Тийчър (авторът е завършил английска гимназия в София); Нат, жена му и майка на сина им, счетоводителка; Бо, мъжът, с когото живее жената на Тийч след развода им, отрицателен герой до мозъка на костите си; Йо, сексапилна учителка, която става любовница на Тийч; Шими, нещо средно между бивш приятел и медиатор на абсурдите. Неврологът и адвокатът нямат имена, но и ролята им е съвсме маргинална. Господ се прави на отстранен, но на места не се сдържа да коментира и оценява.
След като разбрах социалните им роли и се насилих да продължа, бях хванат в капана на псевдофилософстването, в което са уловени още Дарвин, Докинс, Оруел, Айзък Азимов, Оскар Уайлд, Бетовен, Pink Floyd, Sex Pistols, Leonard Cohen, та дори и мрачният интернет гуру на популярната психология канадецът Джордан Питърсън. Появява се и стих от сонет на Шекспир. О ужас, как щях да пропусна, самият Ницше тържествува някъде из текста, съчинен от Господ-а. И понеже цитатите са на английски или авторът, сиреч Господ-ът, е подозирал, че са неизвестни на бъдещшите му читатели, Господ – представете си това! – Господ пише обяснения и преводи в бележки под линия. Всяка глава завършва с напълно необясним кратък сегмент, набран вдясно на листа, сякаш подчинен на командата от програмата Word „Align Right”. И докато се потя как да предам баналния сюжет, се досещам, че всъщност книгата ме грабна с графичното оформление не само на корицата, но и на заглавията с техния детински шрифт, равнените вдясно прозаични стихове и глината. Да, вдъхновена от идеята, че Господ ще хареса визуалното представяне на делото му да сътвори човеците от глина, художничката е поставила тук-таме фотографии на някакви глинени форми, неглазирани, груби, първични така да се каже, вероятно направени от самата нея, но не от Господ-а, от които можах да различа единствено кавичките и думите от заглавието върху корицата и на една цяла страница нещо като дръжка на врата.
Но да се върна към текста, в края на краищата става дума за „роман“. Роман-утопия? Може би. Но защо някои го кръстиха анти-утопия, search me, както би казал учителят по английски Тийч. Утопията се състои в това, че всъщност Тийч съществува в общество, подчинено на величавата идея за Семейството, в което състраданието е узаконено като престъпление. А той живее като помпи мускулите си и състрадава на слабите, където ги срещне. Сега, моето въображение е може би малко прекалено, но Бо е не само изместил Тийч от мястото му на съпруг и баща, но се е превърнал в мъчител на Тийч посредством йерархията, създадена да елиминира хората като него, които продължават да живеят с традиционните морални ценности. Бо е на върха на пирамидата. Бо контролира всичко и всеки. Бо е идеологъг на Семейството. И тук още един провал на Господ: забравил е (или нарочно е пропуснал?) да призове Кафка в своя капан. Но това е нарушение на копирайта – преследванията и униженията, на които е подложен Тийч от служителите на Семейството, са подобие на онова, което се случва с Йозеф К в каноничното произведение на абсурда, „Процесът“ от Кафка. Върху една реклама на билборд се чете „СЕМЕЙСТВОТО Е СПАСЕНИЕ“, императив съчинен от Бо. Семейството е доминиращата сила на общество, построено като пирамида. На върха на тази пирамида се озовава Бо, персонификация, която представлява измяна на оригинала на Кафка от „Процесът“, където властта е страшна и абсурдна със своята невидимост. И по напълно наивен начин конфликтът между Бо и Тийч, който е започнал като семеен, става и публичен и се решава в полза на Тийч, без последният, като подсказан носител на доброто, да участва в разрешението. Катарзисът – хепиендът, ако предпочитате холивудския жаргон – е поверен от автора-Господ на жената, Нат. Тийч, като мъж, е употребен заради грубата си мускулна сила. И заради състрадателната си природа, която го кара без да мисли да спаси Бо, смъртно пребит от Нат с дървения слон, част от холската мебел.
И какъв е изводът на Господ-а? Изводът е, че Тийч, като главен герой в утопичния сюжет, остава докрай верен на себе си и по такъв начин предотвратява смъртта на своя мъчител. По този начин мъчителят Бо, превърнал се във вегетираща човешка развалина, е подложен на наказанието, което заслужава. Смъртта не е наказание, а избавление. Наказание е животът. Тийч е в затвора, въпреки благородните си постъпки. Йо е бременна. Шими наблюдава потопа от луксозния си апартамент. Нат с детето си е в неизвестност. Дъждът ще отмине. Потопът (Господ не казва нищо откъде се е взела тази вода, но аз вероятно ставам жертва на своето въображение: дали пък това не е онзи потоп, описан в библията, от който Ной спасява живите твари?) не е най-важното. Най-важното, казва авторът-Господ на Тийч, „е една тежка дилема – кой кого е сътворил? Ти ли си подобие мое, или аз – подобие твое?“ Но аз обещах, че няма да навлизам в теологически спорове, просто не се интересувам дали бог е с мен или не; в своята суета бог винаги се меси, иска му се да е с мен и всячески се опитва да се присъедини към моя живот и моята смърт. Какво да правя като не го искам – или не ми трябва!?
Връщам се към текста. В него всичко е едно към едно. Не е дори измислено, защото произлиза от усвоените в българската провинция философски и културни източници, принадлежащи на западноевропейската цивилизация, а е изкуствено. Да, изкуствено! Няма метафори, няма иносказание, няма емоционални задкулисия. Героите на историята са описани от Господ като кукли. Те правят онова, което той е решил, но нито едно действие не произлиза от характерите им. Имат ли въобще характери?
Моят извод е, че Господ не е добър писател. Наблъскал е някак безпричинно твърде много клиширана ерудиция и оригиналничене. Още от дете бях разбрал, че литературата въплъщава в красив и въздействащ език любопитството ни да разберем кои сме. Кои сме ние, единствено съществуващите на земята човеци, които създават, събират се и се отдалечават, страдат и недоумяват какъв е техният смисъл? Тук това любопитство отсъства.
Но защо? Защо читателки и читатели харесват и дори се възторгват от този толкова умозрителен текст, за който е сигурно едно: че не е роман. Ще спекулирам върху три възможни причини, като най-вероятно те работят в комбинация. На първо място слабата обща култура. Посткомунистическият период прекърши малкото засадени преди него дръвчета облагородени от европейската култура. Нови кълнове не поникнаха. Много хора на изкуството емигрираха. Нацията тъне все по-надолу в невежество за себе си и за света. Така всяка книга, която дава вид, че е „много културна“ няма как да не се хареса. По-наттък, снобизмът и подчинената му реклама подвеждат голям брой читатели да твърдят, че харесват модното, лъскавото, обявеното за оригинално, нашумелия автор, скандала или шанса да бъде предизвикан и т. н. Третата причина търся в криворазбраното и некултивирано отношение към ролята на литературата. От една страна гъмжи от издателства, които натрапват книгите като стока на хора, които не са чели класиците на 19 и 20 век и нямат критерии, по които да различат сеното от плявата. А плявата е много. От друга страна, за качеството на сеното няма установени с консенсус стандарти. Малкото сериозни писатели се въртят из прекалено много конкурси за литературни награди, които по-често възнаграждават посредствеността вместо да отличат безспорните таланти. Чужди преводи се постигат с лични контакти, без ясна стратегия за износ на национално значими писатели (изключението Господинов само потвърждава тази тенденция). Днешните читатели са минали през училище без да бъдат научени да мислят, да развият вкус към високата литература и без да са подготвени да различават истината от лъжата. А по същество всяка слаба книга е лъжа!
Надявам се да съм бил достатъчно предизвикателен, за да ви се прииска да ме опровергаете.
