Човешки сенки на територията

В рубриката Прочетено за вас, която се роди през 2016 година, вдъхновена от писателя Златко Ангелов, днес ви предлагаме негова предизвикателна статия за един от обичаните български автори Деян Енев

Деян Енев, ШЕЙСЕТ РАЗКАЗА. Жанет 45, Пловдив-2023

ЕМИГРАНТ.

Беше на 36, когато напусна родината. Замина надалеч, през океана, и направи всичко възможно да я забрави. Новият му живот беше пълен с обещания и опасности. Душичката му се сгърчваше, когато парите едва стигаха, а опитите да си намери работа удряха на камък. Не беше сам, но беше мъж и мислеше, че вариантът да се провали не е за него. Смени няколко работи. Изкара и нова диплома. Добре, че знаеше езиците на държавите и това му помогна постепенно да промени и професията си. Оглеждайки се назад, сега му е ясно колко важно е било, че е бял човек.

Годините минаваха. Животът му стана поносим. Нещо повече, децата му растяха обезпечени, имаха възможности за добро образование. Светлина започна да го огрява – но не онази от края на тунела, а другата. Светлината на свободния човек, която струи от всички страни.

И точно тогава спомените от първата половина на живота се завърнаха в сънищата му. Престана да се страхува. Описа онова тъжно минало. Започна да си идва. Създаде си нови приятели. Но вместо да го приближи до родината, всичко това го отдалечаваше. Дали защото новините от там не бяха оптимистични? Или просто защото новият му живот беше щастлив? Ех, мислеше си, никога не бих предположил, че парите правят човека свободен, но ето. Оказва се, че за да бъде душевната свобода пълна, добре е тя да се синхронизира с материалната.

Беше писал през целия си живот, но новопоявилата се в сърцето му отдалечаваща се родина му подсказа, че е време да се завърне сериозно в родната литература. Възстанови старите приятелства, създаде нови. И се втурна да чете, да навакса. Морето от книги беше неизбродимо. Толкова много писатели! Толкова много издатели! Толкова много награди! Толкова завист и ненужни кавги! Но той усети, че сред бурното море няколко яхти плаваха уверено, въпреки вълнението. Въпреки бурите. Белите им платна изпълваха сърцето му с увереност, че ще доплават един ден до бреговете, които сега, в напредналата възраст, можеше да нарече свои.

Четеше книгите, които тези яхти носеха на борда си. Взираше се в историите и героите и търсеше да разпознае бившите си сънародници в онези, които населяват територията днес. Но освен в книгите от някои стари яхти, които вече се прибираха в последния си пристан и свиваха белите платна, му беше трудно да намери поводи за радост и вдъхновение. Все чакаше от романите да го лъхне на искрена емоция. На страстна любов, опустошила и сърцето, и мозъка на влюбените. Надяваше се писателките поне да напуснат селските гробища на бивше величие или религиозно покаяние.

Очите го боляха, но продължаваше да чете. Изписваше си книги по пощата. Пристигаха със закъснение, едва ли не когато моментната слава вече беше отминала поредния автор. Или обратно, когато главозамайващата сантименталност на женските бестселъри го караше да поклаща побелялата си глава в недоумение.

Последният пакет книги пристигна наскоро, два месеца след като ги поръча (българските пощи, оправда се книжарката). Когато го отвори, най-отгоре се показа книгата „Шейсет разказа“. Беше от известен, награждаван автор. Най-сетне може би? Отвори книгата. О, раказите бяха късички, по три странички само. Ентусиазиран от очакванията си, се зачете. И без да се усети заспа. Когато се събуди с последно похъркване, здрачът навлизаше през прозорците. Книгата беше в ръцете му, отворена на седма страница.

КРИТИК.

Ако разказът дотук не ви е харесал, продължете да четете. Ако ви е харесал, няма да научите нищо повече. Аз продължих да чета шейсетте разказа и през това време се появи разтревожената и пълна с конкретни имена статия на Митко Новков „Три опасности“. Това ме накара да се замисля да не би последният сборник с разкази на Деян Енев да попада в един от трите вида опаразитяване, което е заразило стъблото на разцъфтяващата според Новков съвременна българска литература. Опасностите критикът честно и аргументирано нарича подражание, фейклит и психоанализиране. А какво ако тези разкази са симптом на четвърта опасност?

Това не са истински разкази, дори и да се побират буквално в американския термин short stories (къси разкази). [Бележка под линия: американците наричат и романите история и твърдят, че без история фикцията не е литература или е слаба литература.] Предпочитам да ги наричам миниатюри, дори и това да звучи умилително. Те не могат нито да се разкажат, нито да се запомнят. Нямат характери, а участниците в тях дори много рядко имат имена. Има, разбира се, няколко изключения, сред които ще посоча „Пастирът“: след като унищожава стадото си от кози, Радослав се пропива и при една среща край пътя с автора, му продава гегата си за 20 лева.

Онова, което привлича в тези миниатюри и вероятно е било оправданието на издателството да ги издаде под редакцията на един от големите ни писатели, Христо Карастоянов, е езикът. Изчистен, прецизен, образен – без съмнение език на опитен писател. От биографиите на Енев, достъпни в Интернет, всеки може да научи, че през годините е бил носител на две престижни национални награди за литература и често е член на журита за национални литературни награди. Капка Касабова е превела един от сборниците му с разкази на английски, публикуван от Portobello Books през 2010.

Да, език чудесен! Но от тези миниатюри отсъства съдържанието. Сериозното, дълбоко, поучително, вдъхновяващо за чувства и мисли съдържание, което характеризира големите литературни произведения и ни кара да ги търсим, за да разберем себе си, света и своето място в него. Съдържанието е сърцевината на историите, поднесени като литература, независимо от жанра или дължината си, което ни привлича и убеждава в своята значимост само ако е разказано (описано, обгрижено) на добър литературен език. Този език е винаги мета-език, сиреч, той е същият, който всички ние употреяваме всеки ден, но непременно има една по-висока вибрация, обикновено назовавана метафоричност. В тези разкази на Енев четем обратното: езикът се опитва да бъде метафоричен около кухо, липсващо съдържание.

В своята пределно добронамерена рецензия за книгата, Антония Апостолова („Литературни разговори с А П“, септември 2023) е потърсила, сякаш с микроскопа на сърцето си, белези на литературно съдържание в това, че “Деян Енев е един от тези, които пишат за … невидимите, преоценените, ненужните хора, които […] си нямат представители и говорители“. И не мога да не се съглася с нея, че „много от историите са […] просто буца сол, която няма време, а може би и смисъл, да престои достатъчно време вътре в [автора], за да добие форма.“ Но тя се е насилила да изтъкне това като плюс, докато за мен точно то е катастрофата. Защо трябва да четем неща, които са недовършени и опръскани с клишета? Защо  да си губим времето със сенките на хора, които са уморени, изгубени, опечалени всред селския контекст, от който никога не са могли – а вероятно и не са искали – да се измъкнат? И  защо Енев се е подложил на риска да бъде упрекнат – от мен, както и от Антония – че, въпреки намерението му да остане отстранен и хладен, с този вид проза не е могъл да не демонстрира напълно ненужното снизхождение на човек, който наблюдава тези сенки на избледнели хора от своето привилегировано кресло? И най-после, те ли са представителите на днешната социална тъкан на България? Сякаш своята покруса, примирение, умора и безизходица авторът е предал на лицата, които по липса на друго изпълват неговите умозрителни миниатюри.

Четвъртатата опасност е вътре в гилдията на утвърдените писатели. Тя е прояждаща, тя е дебнеща – другите три са видими. Бих я нарекъл ранно, преждевременно прецъфтяване. Талантливи автори, които започват с хъс и произведения с национална значимост, се изчерпват бързо, сякаш няма откъде да черпят соковете, които биха превърнаи цветовете в плодове. Ако останем при растителната метафорика, вероятна причина за това прецъфтяване може да бъде почвата, социалният контекст, който е беден откъм движение,  характери, герои, любовници, смелчаци, визионери, вдъхновяващи колективни начинания и перспектива. Отвратен от този контекст, Милен Русков престана да пише. Сашо Секулов се вдъхновява от Гърция. Деница Дилова се занимава с гледане на карти и себеиронизиране. Деян Енев изпада в дребнотемие. Захари Карабашлиев търси вдъхновение в архивите, където обаче няма зашеметяващи истории, асоцииращи се със съвременността. Васил Панайотов, обезсърчен, мълчи. Наградите продължават да се раздават при понижени критерии. Керванът си върви и единици са тези, които вървят самостоятелно с произведения, които ще бъдат четени и след тяхната смърт.