Ако държавата, ако хората…
Нежният поет и драматург Валери Петров има такъв стих:“Че на хората сърцето, е по принцип, общо взето и донякъде добро“. Историята на посланието му е пълна с житейски превратности, с лоши герои и наивници. С присъщия си оптимизъм, Валери Петров „оставя“накрая наивниците някак да успяват. Поетът ако не окуражава човека, то кой?
Ако си представим как биха успели „наивните“ в днешно време, то е добре да вземем граждански протести. Например, днешният плач и бунт на почернени майки и бащи, подкрепяни от техни съграждани, носещи плакати „Ние сме Сияна“. Пред тях днес може да се види правосъдният министър, тоест държавата. В 14 ч. Министерски съвет ще заседават дали има как пътищата ни да престанат да убиват деца.
Когато тежкотоварният камион прегази 12 годишното момиченце, властта се занимаваше с друго. В НС плющяха грозни закани на едни депутати срещу други. Премиерът премиерстваше, каквото и да означава това. Агенцията по пътищата тънеше в блаженство като да си е свършила работата с дупките, кривините и асфалта. Президентът обичайно слагаше на всяка манджа мерудия. След вестта за трагедията със Сияна, Светият Синод замълча, зает навярно с въвеждането на часове по добродетели и религия в училище. Янка Такева си е Янка Такева. Смъртта на детето й послужи поредно за синдикално-тамплиерски пиар да подкрепя поповете за религията и добродетелите. По кръвоносната система на българската държава плуват отдавна опасни съсиреци на корупцията и бездушието, които могат да запушат системата до леталния й изход.
Да оставим настрана държавата. Тя е такава от години, мърлява, егоистична, провинциално-бюрократична. Светият Синод, видимо повече зает с приходите от свещоливницата и инфлацията, като истински бизнесмен вдига както и когато може цените на услугите си. Не му е до поредното умряло дете, прочее.
Най-важното са хората! Пет дни те не спряха да протестират. Ставаха все повече и повече, градовете обрастваха със същите плакати „Ние сме Сияна“ и „Справедливост за децата ни“. Майките от „Ангели на пътя“ или Фондация „Стефан“ преработваха с часове мъката си от необратимата загуба на положените без време в гробове техни деца. Пред очите на гореописаните безделничещи институции, те се превърнаха в разгневени граждани. Около тях прииждаха все повече хора. Вчера и онзи ден, днес и в неделя се събират и ще се събират. И през другата седмица ще носят снимки на мъртвото момиченце, ако онези от Дондуков 1 не са направили нужното, за да няма повече смърт по пътищата.
Цялата история със загиналите невръстни от корупцията на институциите и нехаещата държава прилича на несвършващ филм на ужасите. За миг си представете сцената, когато огромният камион като същинско чудовище сграбчва в челюстта си телцето на едно момиченце, за да го върне кърваво и бездиханно на асфалта. Същият онзи, на който му изследваха геометрията, товароносимостта, денивелацията, неравностите на пътя и злокобните му вълни, които попиляха детския живот като семенцата на глухарче.
Казват, че всеки един министър имал желание да реши проблема с пътищата, но впоследствие ентусиазмът му угасвал. Било поради неразбиране на тематиката, нямало достатъчно квалифицирани експерти, пък и шофьорите не спазвали скоростта. Дълга е историята на нещастията ни от ПТП. Но все един ден може и да се случи така, че хуманен държавник да не спи и да не яде, денем и нощем да натиска когото трябва, само и само да сложи в ред пътната система. Може. Сигурно може, ако има и добро сърце, което да не издържа на гледките на премазаните момиченца и тийнейджъри.
А дотогава, браво на майките, на бащите, на приятелите им, на гражданското общество!
