Забраненият плод

Споделете статията:

 

 

 

ЗАБРАНЕНИЯТ ПЛОД

 

„Плодът на познанието“ е плод на труда на една от най-известните художнички на комикс в Швеция: Лив Стрьомквист. Книгата, издадена през 2014 година, бързо се превръща в бестселър и е  преведена на почти всички европейски езици. През 2020 година, благодарение на Манол Пейков и издателство „Жанет 45“, на българската преводачка от шведски Анелия Петрунова и на графичната адаптация на Кирил Златков, комиксът достига и българските си читатели.

Всяка книга получава своя различен прочит в зависимост от читателите си и контекста, в който се появява. В Швеция и ред други западни стари демокрации, изживели своите сексуални революции още през 60-те години на XX век, книгата вероятно е провокативна, смела  дръзка. Тя обаче се вписва във вече съществуващата традиция на подобни текстове, появили се през последните 50 години: текстове, които рушат табута, развенчават предразсъдъци, говорят без свян по важни теми и представят по забавен и достъпен начин сериозни проблеми на дискриминацията срещу жената през вековете, както и насилието над женското тяло, обвито в религиозна догма или завоалирано с научни доводи.

В България през 2020 година, когато вече две години се тресем от поредния религиозно-сексуален скандал за „джендъри“, „норвежки гейове“ или „ирански травестити“, когато Светлината на Исус идва да ни спаси от училищна програма срещу насилието или в родителска група изригва възмущение срещу „сатанинския“ замисъл на Международния ден срещу училищния тормоз (Денят на розовата фланелка); когато национални медии и дори Министерството на образованието си сверяват часовника по подобни истерични гласове, вместо по мнението на специалисти – подобен текст е нищо по-малко от революция.

Затова е важно да обговорим това необичайно за нашите географски ширини и патриархални предразсъдъци явление, както и да отворим по-широк дебат по ред важни теми, които то повдига. Виждаме само това, което познаваме, е казал Гьоте, а Анаис Нин е модифицирала тази мисъл, за да ни каже, че виждаме нещата не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние. Затова и съвсем естествено е, че всеки от рецензиралите комикса до този момент (вече петнайсетина) влага нещо доста различно в своя прочит. Предлагам своето виждане без някакви претенции за изчерпателност или дефинитивност, а по-скоро с усещането, че каквото и да кажа, каквото и да кажем, то все ще е малко. Просто защото стъпваме върху един, в общи линии, отдавна несъстоял се дебат в българското обществено пространство.

Самото заглавие на книгата – „Плодът на познанието“ – директно атакува тази липса в нашите знания за женското тяло и как то функционира. Заглавието, разбира се, е директна препратка към Битие от Стария Завет, историята за Адам и Ева и забранения плод (реферирани още в самия текст, а също така представени в цветната, почти безсловесна глава на книгата, която ни развежда из Едемската градина). Библейското е противопоставено на научното знание за женското тяло, което книгата представя, за да попълни празнините в познанията ни. С лекота и без свян забавните илюстрации ни показват клитори, вулви, цялостно устройство на женската полова система. Научаваме още, че за първи път клиторът е изобразен в медицинско издание едва през 1981 година, а пълният му размер (не само външната видима част) е установен чак през 1998 година!

Със същата лекота картинките ни развеждат и през вековете, за да разкажат за репресиите над жените и издевателствата над женското тяло, обусловени от сложен микс от мъжка похот, религиозна догма и псевдонаучни аргументи. Но също така ни показват и периоди в древността, когато на вулвата и на менструалната кръв се е гледало като на свещени елементи и са били изобразявани чрез скални рисунки. Една от тях дори идва от България. Всичко това е обект на джендър изследванията в западните университети и вероятно е известно в техните общества, където дори в училищните програми са застъпени теми от областта на феминисткото знание. У нас обаче това са широки бели полета, а самата дума феминизъм често добива не по-малко срамно значение от думите, които се използват за описване на женския полов орган.

Удивително е, че дори жени, които предпочитат да ходят с панталон, да се подстригват късо, имат мечтаната професионална реализация, работят наравно с мъжете си или живеят пълноценно без мъже, учат или са учили в университет, са финансово независими, гласуват и изобщо, ползват целия спектър от придобивки, извоюван от борбите на феминистките през последните стотина години, бързат да уточнят, без да се замислят, че те самите не са феминистки. Затова и подзаглавието, с което книгата излиза на английски език: „вулвата срещу патриархата“ – едно типично феминистко позициониране – би звучало твърде агресивно и неразбираемо в превод на български.

Основна отправна точка в книгата е срамът, който е вменен на жената през вековете: срамът от собственото ѝ тяло, от възможността то да изпитва страст и удоволствие, от половите ѝ органи, както и онова последно табу – менструацията. Този срам от телесността на жената е някак парадоксално допълнен от огромния нездрав интерес на немалко мъже към женското тяло. Като се започне от Свети Августин, мине се през ловците на вещици (които изпитвали огромен интерес към вулвите на набедените жени и се ужасявали от „зърната“ между краката им – доказателство, че са от Нечестивия) и се стигне до известни фигури от първата половина на ХХ век като Джон Келог (измислил не само корнфлейкса, но и как да откаже жените от „много вредната“ за тях мастурбация, като поливал клиторите им с разяждаща карболова киселина), ужасяващо е колко много мъже са използвали религията, науката, или просто доминатната си позиция в обществото, за да разрешават собствените си сексуални фрустрации.

Особено интересна е частта за Свети Августин Блажени, живял през IV век. Негова била революционната идея, че радостта от секса не е дар от Бог (както се смятало през античността), а точно обратното – измяна към Бога. Особено виновна за тази измяна била, разбира се, жената, защото именно тя подала на Адам плода на познанието и объркала нещата. И при все че на младини Августин имал необвързваща страстна връзка с млада жена, на стари години се отдал на целомъдрие – като през това време потънал в мрачни мисли за секс, жени и половите им органи. И не само мислел, ами и писал, така че оставил едно тежко наследство на идните поколения. И днес най-фанатично религиозните най-много мислят за секс, грях и разврат и са склонни да го видят навсякъде – дори и в една розова фланелка.

Но ако мислите, че науката най-после спасила жените от религиозната догма и им върнала свободата и насладата от тялото, сте в голяма грешка. Няколко примера идват да напомнят, че науката (макар и в женски род на български, знаем, че тя е била доминирана от мъже) проявявала не по-малък интерес към жените и половите им органи. До края на XIX век „лечението“ за всякакви болежки като истерия, главоболие, депресия или болки в кръста често било… клитеродектомия. Последният клитор, премахнат от 5-годишно момиченце в Щатите, датира от 1948 година. Причината: за да спре да онанира. Особено отношение към женския полов орган имали и проповедниците на т.нар. научен расизъм, които чрез сравнения на големината на външните полови органи намерили убедително за доказателство за превъзходството на бялата раса: големите вътрешни срамни устни на черните жени в сравнение с белите се считали за признак на „животинска сексуалност“ и расова непълноценност. Колко удобно.

По приблизително същия начин науката през XIX век била използвана, за да докаже качествената разлика между мъжкото и женското тяло. Защо точно тогава изведнъж се оказало толкова необходимо да се докаже това? Лив Стрьомквист отново дава убедителен отговор. Във времето, когато науката постепенно измествала религията в обяснението си за света и мъжете все по-малко можели да се уповават на Бог за своята божествено отредена роля да властват над жените, се наложило да прибегнат до други, научни доказателства за своето несъмнено биологично превъзходстсво. Като добавим и факта, че науката, както и религията, била почти изцяло в ръцете на мъжете, не е чудно, че те стигнали до този мъдър извод.

Следващият важен акцент в книгата (пропускам много други неща, разбира се) е женският оргазъм и как той е бил дефиниран и културно конструиран през мъжкото преживяване. Разнищвайки много предразсъдъци, авторката показва как вярването от времето на Просвещението, че женският оргазъм е необходим за забременяването, се заменя от идеята, че жените имат много слаби или никакви еротични желания. Липсата на страст у жената станала маркер за отличаването ѝ от мъжа. Наличието на страст, от друга страна, твърде лесно можело да ти навлече прозвището „курва“. Както и всяко друго поведение, отклоняващо се от нормата и считано за „непристойно“. „Курва“ е жена с морала на мъж, както феминизмът ни напомня. Нима е чудно, че и до днес много мъже смятат за свой мъжки дълг да бъдат преследвачи, а много жени с лекота влизат в ролята на жертва, която бяга и се дърпа, дори и когато има желание за контакт?

Последното, на което ще се спра от тази книга (и което съвсем не изчерпва всички нишки, които могат да бъдат проследени) е темата за менструацията. От религиозните и фолклорните традиции, които приемат жената с мензис за нечиста и ограничават достъпа ѝ до определени пространства, през учените, които през XIX век заключават, че „жените не бива да учат в университета, защото тогава цялата кръв, от която се нуждаят за мензиса си, ще бъде използвана от мозъка им“ до онези, които отхвърлят правото на жените да работят в промишлеността, „за да не се нарушат менструалните им функции“ (но чудно защо, никой не твърди, че жена в мензис не може да изпълнява домакинските си задължения или да се грижи за децата) става ясно едно. Мисленето ни по темата е силно мъжко-центрично и в ущърб на жените. Както един герой на една от илюстрациите казва:

 

 

Интересен поглед към древните култури отново ни показва доколко тези предразсъдъци са резултат от последните векове и как има милиони примери за първобитни народи, за които мензисът бил свързан с магичното и сакралното. Дори чисто езиково, думата „табу“, дошла до нас от полинезийски, означава и мензис. Но също така означава и „свещен“.

За финал, Лив Стрьомквист ни връща към приказките от детството и представя една теория, според която „Спящата красавица“ е най-великият менструален епос. Приказката за красавицата, прокълната да се убоде на вретено и прокърви, когато стане тийнейджърка, се оказва приказка за трансформацията на едно момиче и прехода ѝ от детството към женствеността. „Красавице, няма страшно“, успокоява авторката младите си читателки, объркани от хормоните на младостта. А аз си мисля, след всичко прочетено, дали целувката на принца, онази вълшебна целувка, която пробужда красавицата от стогодишния сън и я връща отново към живота, е била точно по устните, както сме я виждали нарисувана в детските приказки? Или?

Както казах, това са само няколко щрихи от изключително богатата с информация и послания книжка с картинки на Лив Стрьомквист. Има още ред важни идеи и асоциации, които всеки ще открие за себе си. Има и много други неповдигнати, но важни теми: за взаимното съгласие (consent), митът за девствеността, контрацепцията, правото на аборт, и т.н. и т.н. Изумително е обаче колко много успява да каже този текст в 140те си страници. Мисля, че за това значително помага комиксовият формат, който синтезира посланията, както и чувството за хумор на авторката, която прави сериозните теми да звучат смешно и забавно. И да се помнят. Лично мнение: на мен комиксите на Лив Стрьомквист са ми грубовати и не ми допадат особено, но приемам, че е въпрос на лично предпочитание. А може би е нарочно търсен ефект да не са „красивички и милички по женски“. Красивите и разнообразни ръкописни шрифтове на Кирил Златков донякъде компенсират и балансират това. Корицата пък е в различна стилистика, и отново доста предизвикателна. Опитайте да извадите книгата, когато сте в метрото, наобиколени от тийнейджъри. Забавно е.

Последен коментар: за езика и превода. Все пак съм социолингвист(без –ка). И от 2018-та година, когато избухна истерията с „джендъра“ и Истанбулската конвенция, следя темата с повишено внимание. Та има проблем и в този превод с думата „джендър“ (по-точно: тя изобщо липсва). На едно място sex and gender (т.е. шведските им еквиваленти) са преведени като биологичен и социален пол. На повечето други места подозирам, че това, което е било gender, на български е станало просто пол. Което беше честа практика доскоро в българския език, защото е по-лесно. Но не е коректно. Пример: „Както знаете, казваме, че полът е културен конструкт“ (обикновено приемаме, че джендърът е културно, а полът е биологично обусловен):

 

 

Всъщност, от горната илюстрация много ясно се вижда как джендърът (културният конструкт) се налага над пола (биологията) и с помощта на скалпела се моделира биологичната реалност, за да отговори на бинарните културни представи за два противоположни пола. Проблемът с липсата на „джендър“ в текста обаче е проблем на липсата му в езика ни, или по-точно злоупотребата с него през последните две години, когато за много хора той придоби съвсем различно и напълно деформирано значение. И това е проблем, който сам преводач едва ли може да разреши. Той трябва да се реши от цялото общество в дебат за адекватните преводи на gender. Моят глас е за „джендър“, въпреки наслоените негативни конотации през последните години. Или тъкмо заради тях.

Затова именно намирам подобни издания за особено ценни. Те отварят поле за дебати, осмисляне на табуирани теми и наместване на ценности и представи за света. Едва ли точно тази книга е най-подходящата за широката българска аудитория. Намирам я за доста по-радикална, отколкото масовият вкус може да понесе. Много от нещата, които са самоочевидни за хора, които са запознати с феминистките теории, биха се сторили абсурдни и отвлечени за хора без подобни познания, или направо перверзни и опасни за хора с консервативен мироглед. За тийнейджъри книгата може и да е интересна, но зависи как им бъде поднесена и каква дискусия ще последва. Въпреки това, или пък точно заради това, подобен категоричен и смел текст е особено необходим.

Както казах в началото, издаването на „Плодът на познанието“ у нас е революция. И като всяка революция, и тази няма да мине без своите изстъпления. Очаквам отворени писма, протести, горене на книги, молебени и какво ли още не. Хубавото е, че подобно на избухналия скандал около сексуалното образование в пернишкото училище, тези изстъпления само ще увеличат популярността на книгата.

И ще изложат на показ, още веднъж, острата нужда да говорим спокойно и открито по теми, смятани доскоро за табу.

 

P.S. Доколкото ми е известно, и в Швеция има доста хора с консервативно мислене, не по-различно от това, което откриваме у нас. Ключовата разлика обаче е в медиите, образователните институции и хората на отговорни позиции, които вземат важните управленски решения и задават общия облик на обществото.

P.P.S. Не знам защо, но продължава да циркулира мнението, че феминизмът е насочен срещу мъжете и че феминистките са мъжемразки. Не, не е. И не, не са. Феминизмът се бори срещу патриархата, т.е. мъжката доминация и потискането на жените. Всеки мъж, който не държи да доминира, а приема джендър равенството и се бори за равни права, е супер и много секси.

И последно. Наскоро прочетох нещо много силно. „Привилегия е да можеш да се образоваш за расизма, без да се налага да го преживяваш всеки ден“. Абсолютно същото се отнася за сексизма, както и за всеки друг тип дискриминация и потисничество. Затова нека се образоваме, преди да се наложи да научим за тези неща през личен опит.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Емилия Славова

Емилия Славова е преподавател по английски език в СУ „Св. Климент Охридски“. Професионалните ѝ интереси включват учтивостта в английския и българския език; междукултурно общуване; връзки между езиковите и социалните промени; британска култура; английският език като лингва франка; а през последните две години и всичко, свързано с "джендъра" у нас