Плурализмът в ислямското мислене

[quote_box_center]

Надигналата се вълна на тероризъм предизвика обвинения към „правата вяра“ като генератор на враждебност, агресия, фанатизъм. Докторската монография „Коранът и нормативният религиозен плурализъм: тематичен анализ на Корана“ е дело на д-р Ариф Абдуллах, ръководител на Научноизследователския център към Висшия ислямски институт, добре познат на читателите на “Маргиналия”. В своя труд, безспорен успех на българската ориенталистика, д-р Абдуллах предлага сериозен, аналитичен и полемичен анализ на първоизворите на исляма – Корана, хадисите, тесфирите, в духа на най-добрите традиции на западната наука. Предизвикателството на младия учен да полемизира със закостенелите представи за ислямската мисъл бе пробудила недоумения и подозрения в научната среда. Първият досег с премиерната му книга обаче убеди специалистите в способността на Ариф Абдуллах да дава непредубедени, солидни и обосновани отговори за плурализма в исляма, както и идеи за преодоляване на дискриминацията и противодействие на религиозните екстремизми.

Премиерата на „Коранът и нормативният религиозен плурализъм: тематичен анализ на Корана“ се състоя на 15 декември т.г. в Огледалната зала на Софийски университет. Тя бе организирана съвместно от Факултета по класически и нови филологии и Катедра „арабистика и семитология“. Слова за академичните приноси на този забележителен труд изнесоха проф. д.ф.н. Цветан Теофанов, проф. д.ф.н. Владимир Градев, проф. д-р Стоянка Кендерова, проф. д-р Жоржета Назърска.

Текстовете/рецензии, заедно със словото на д-р Ариф Абдуллах, са предоставени ексклузивно на “Маргиналия”. Редакцията ще ги публикува в два поредни понеделника.

Ю.М.

[/quote_box_center]

[quote_center]Ариф Абдуллах избра по-трудния път*[/quote_center]

Проф. Цветан Теофанов
Проф. Цветан Теофанов

С удоволствие приех да се включа в представянето на тази книга, която допринася както за по-дълбокото вникване в кораничното послание, така и за междурелигиозния диалог. Тя е безспорен успех за българската ориенталистика. Все още рядко се случва наши автори да публикуват свои монографии на Запад и сам по себе си дори този факт е достатъчен, за да оценим по достойнство радостното събитие, което сега сме се събрали да отбележим. Моето удовлетворение носи и личен момент, защото познавам д-р Ариф Абдуллах от началото на професионалните му занимания – от времето, когато той започна да изучава арабски, силно мотивиран да се впусне в академичните изследвания на исляма и Корана. Оттогава минаха доста години, през които младият ни колега навлезе в това необятно поле на знанието и дори защити успешно дисертация във Великобритания.

За разлика от други мюсюлмански учени, които усвояват традиционното знание по брилянтен начин, но се капсулират в него, Ариф Абдуллах избра по-трудния път – на аналитико-полемичния дискурс. Той предполага отговор на големия въпрос защо позитивните истини за исляма в неговата класическа доктрина днес изглеждат като утопия. Все по-силно звучат твърденията, че „правата вяра” е враждебна, войнствена и агресивна религия, която възпитава фанатици, ксенофоби, главорези, екстремисти и терористи. Редица джихадистки водачи и техните военни групировки потвърждават на думи и на дело опасенията на милиони хора по света. В реч, произнесена на 14 май т.г. след непотвърдени съобщения, че е бил тежко ранен при въздушен удар, Абу Бакр ал-Багдади заяви: „Ислямът не е бил религия на мира дори за един ден; ислямът е религия на войната“. И причините, и аргументите за трагичните събития от последните години и месеци се търсят и намират в Корана. Все повече хора го четат, без да вникват в неговото тълкуване и попадат на места, които изглеждат като призиви за убийства и сеч и извадени от контекста, всяват страх и ужас. Който дръзне да разсее подобни заблуди, рискува да го обявят за апологет на исляма или поне за откъснат от действителността проповедник.

Големият принос на д-р Ариф Абдуллах в обсъжданата монография се състои в това, че той не само набелязва комплексни теоретични въпроси с актуална значимост, но и дава непредубедени, солидно обосновани отговори, които се опират на детайлен критичен анализ на класическите първоизвори – Корана, хадисите, тафсирите, трудовете на мюсюлманските богослови и в не по-малка степен – изследванията на западни учени. И нещо повече, Ариф Абдуллах отчита слабостите на традиционния атомистичен подход в кораничната екзегеза, който се ограничава в текста, загърбвайки контекста, и „не успява да пресъздаде тематично ясна и последователна картина на органичното единство на Корана“. Авторът тълкува глобалната ислямска доктрина за религиозния плурализъм, която изкристализира след комплексния съпоставителен анализ на съвкупността от авторитетни текстове по темата.

В първа глава на монографията се очертава концептуалната рамка на религиозния плурализъм и се формулират три негови проявления: тип, свързан с въпросите на религиозната истина (т. нар. алетичен религиозен плурализъм, носещ есхатологични измерения); такъв, който засяга спасението чрез вярата или т.нар. сотериологичен тип; накрая, но не на последно място, нормативен религиозен плурализъм, който възпроизвежда етико-поведенчески модел на отношение към друговерците и на комуникация с тях. Той функционира в сферата на светските реалности и придобива значение на фактор за конфесионалния мир. Д-р Ариф Абдуллах споделя мнението и аргументира тезата, че кораничният тип религиозен плурализъм се вписва в категорията на етико-поведенческия модел. Това изключва алтернативата между една и друга крайност и отхвърля ексклузивисткия подход в отношенията между различните конфесии (вероизповедания) – позиция на автора, която той отстоява логично и последователно в целия труд.

Втора глава разглежда етичните опори на нормативния религиозен плурализъм в Корана: свобода на вярванията, човешко достойнство, честност и почтеност, забрана да се охулват светините на другия, опрощаване. Авторът разкрива по убедителен начин размиването на границата между универсално и специфично в тълкуванията на коранични текстове от мюсюлманските екзегети. В зависимост от социално-политическата конюнктура или по дипломатически съображения общовалидни етични норми на религиозния плурализъм са възприемани като специфични, което създава предпоставки за спекулации и изопачаване на ислямския поведенчески модел. Ариф Абдуллах стига до извода, че всъщност нормативният религиозен плурализъм, както е въплътен в Корана, надхвърля смисъла на толерантност към вярата на другия и се тълкува като Закон Божи – сунна иляхийя.

Трета и четвърта глава анализират конкретни аспекти на плуралистичната тематика в Корана. Като нейни „диалектични и възлови елементи“ се изтъкват три дадености: сходство, различие и конструктивен диалог. Те са представени в Корана като естествен факт и неотменим закон, вложен във вселената и в човешката природа. Бог е дарил хората с право на избор, което предопределя и различията между тях, а конструктивният диалог е средство за постигане на мир и баланс. Така кораничният плурализъм се оказва несъвместим и с ексклузивисткия подход, който не приема различния друг, и с релативисткия подход, който пренебрегва спецификите.

Д-р Абдуллах откроява четири главни теми, които, без да изчерпват, обобщават кораничния плурализъм: взаимно опознаване; праведно коректно двустранно сътрудничество; надпревара в добротворството; взаимопомощ. Тези принципи са формулирани изключително в медински текстове, което означава, че регламентират съжителството с другите религиозни общности в града и света. Философията на плурализма се синтезира в следния аят: „О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме да бъдете народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен измежду вас пред Аллах е най-богобоязливият. Аллах е всезнаещ, всесведущ“. (49: 13) Споменатите четири главни теми, както и цялостната логика на изложението водят автора до извода, че някои тълкуватели на Корана настоятелно разглеждат универсалните човешки достойнства и добродетели като присъщи най-вече на мюсюлманите, а други се колебаят по този въпрос. Крайните възгледи се подхранват и от историческите обстоятелства, но и от атомистичния подход.

И накрая бих искал да се спра на пета глава, която заслужава специално внимание, защото хвърля светлина върху буквалистичния прочит – най-краткия път към поляризация на възгледите и подбуждане към вражда и конфликт. Става дума за коранични предписания, които изглежда сякаш противоречат на изтъкнатите дотук плуралистични принципи на исляма. Те се включват в две тематични групи: свързани с военни действия и посветени на съюза с немюсюлмани.

Критиците на исляма често цитират следния аят с цел да докажат агресивността на тази религия: „А изтекат ли месеците на възбрана, убивайте съдружаващите където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада! А щом се покаят и отслужат молитвата, и дават милостинята закат, сторете им път! Аллах е опрощаващ, милосърден“. (9: 5) Това засяга сражаването с неверниците. Някои мюсюлмански тълкуватели изразяват мнението, че то отменя всички останали предписания за благородно отношение към езичниците.

Друг текст повелява битка с юдеи и християни: „Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра – докато не дадат налога джизя безусловно и с покорство“ (9: 29).

Д-р Ариф Абдуллах подлага тези текстове на детайлен, включително и лингвистичен анализ. На първо място се изтъкват историческите обстоятелства, които са продиктували повелята да се воюва: агресията към мюсюлманите и заплахата от три понякога съюзени враждебни сили. На второ място се прави морфологичен и семантичен анализ на корена к-т-л и неговите производни, обозначаващи убиване, сражаване, водене на борба. В заключение се стига до извода, че кораничната заповед за воюване идва с цел самозащита. И най-важното, мотивите не се крият в религиозно противоборство или отхвърляне на чуждата вяра, а са продиктувани от предприемането на враждебни действия спрямо мюсюлманите.

Друг кораничен текст, който поражда негативни коментари, гласи: „О, вярващи, не взимайте юдеите и християните за ближни! Един на друг са ближни те. А който измежду вас се сближи с тях, е от тях. Аллах не напътва хората-угнетители“ (5:51). След семантичен анализ на термина ближни (аулия) д-р Абдуллах заключава, че споменатата забрана се отнася единствено за юдеите и християните, които проявяват агресия и враждебност към мюсюлманите. Тя съдържа и предупреждение да не се допуска такова повлияване от чуждите религиозни доктрини, което би довело до претопяване и вероотстъпничество.

Ще завърша изказването си с цитат от заключението на монографията: „…Кораничната концепция за нормативния религиозен плурализъм напълно съответства и на пророческия етико-поведенчески модел на отношение към немюсюлманите, и на универсалните човешки ценности. Така динамичната природа на кораничния текст създава балансирано равновесие между автентичност и съвременност“. Тези думи биха звучали като голословно заклинание, ако не бяха доказани в книгата с толкова солидни и убедителни аргументи. Те трябва да се повтарят отново и отново, и пред опонентите на исляма, но и на самите мюсюлмани.

Накрая бих искал да поздравя Ариф за блестящия му труд и да му пожелая нови успехи на академичното поприще. А на книгата – на добър час по пътя й към читателите!

*Заглавието е на редакцията.

[quote_center]Плурализмът в ислямското мислене[/quote_center]

Проф. Владимир Градев
Проф. Владимир Градев

Благодаря за поканата да участвам в представяне на книгата „Коранът и нормативният религиозен плурализъм” на д-р Ариф Абдуллах, която, признавам, ме изненада, защото не съм ислямовед, но приех предизвикателството, защото приветствам желанието и усилието на автора ислямознанието в България да се отвори и към други клонове на академичното знание.

Ще кажа веднага, че това е едно блестящо академично изследване – ясно и добре написано, информативно и задълбочено, то ангажира всеки, интересуващ се от исляма читател и на първо място, разбира се, самите мюсюлмани. Книгата е написана преди всичко с дълбоко чувство на морална отговорност, с дълбока загриженост за това по какъв път ще поемат днес мюсюлманите. Същевременно книгата е важна за не-мюсюлманите, и то не само защото политическият ислям брутално е излязъл на световната сцена, а защото религията, в различните нейни проявления, е основната, изграждаща, както казва Кант, човека и неговия свят реалност, без която моралните и политическите въпроси, самите основи на човешкото съществуване не могат да стоят сами изправени. Тъкмо за това е ценен и този труд на д-р Абдуллах, защото спомага за едно по-задълбочено разбиране на някои от съществените въпроси в исляма и в миналото и в настоящето, разширява нашите интелектуални хоризонти, с което намирам, че дава ценен принос в усилието да намерим реални средства за помирение и разбирателство.

На всички несъмнено ни секва дъха от горещата и тъй жестока политическа реалност. Поне засега екстремистите и ал Багдади, макар и сам тъй мълчалив в самозваната си ролята на халиф, успяват, уви, в своето най-зловещо начинание: да убедят не малък брой млади мюсюлмани, а и света, че „истината на исляма” се е появява отново на белия свят едва ли не с 11 септември и Ислямска държава. И вече е болезнено ясно, че не е достатъчно, че е трагически недостатъчно да се казва: „Оставете ги, това не е истинският ислям” и да се допълва, че той означава мир. Общите приказки са отдавна изхабени и на техния безличен фон само по-силно и убедително се открояват словата и делата на ислямистите. Трябва да се работи много да се разкрие какво действително е ислямът, за да се даде ефективно достъп, най-вече на младите мюсюлмани, но и на широката общественост, до неговото автентично, духовно и морално богатство, нещо което няма кой друг да направи освен самите мюсюлмани и на първо място техните учени, техните интелектуалци. Намирам, че прокарването на път към това богатство е изключителната ценната заслуга на книгата на д-р Абдуллах и се радвам, че тя вече се чете и изучава в много университети по света и пожелавам от сърце, тя в скоро време да стане достъпна с издание на български език и за нашия читател.

Достойнство на работата на д-р Абдуллах е, че тя излиза от наложената от ислямистите програма с формулата ислям = джихад = тероризъм, която свежда исляма до един кошмарно елементарен силогизъм. Тази формула със своята лесна смилаемост, впрочем, е охотно експлоатирана и от коментаторите и от медиите, а се нуждаем от истински изследвания, които да задълбочат нашето познаване и осмисляне на силите и теченията в нормативния ислям, да ни помагат на читателя по-добре да разбере духа на исляма и без да се подаваме на предразсъдъци и клишета да навлезем в онези игри на истината и тълкуването, които определят и днес преображенията на исляма, неговите отношения с модерността, конфликтите на интерпретация вътре в самата традиция. Ариф Абдуллах, който действително познава Корана и нормативния ислям, ни дава тъкмо това; и в това е другото голямо достойнство на неговия труд.

Книгата е посветена на религиозния плурализъм в светлината на нормативния ислям. Съвсем нормално за един богослов е да дефинира „истинско” или „нормативното” в своята религиозна традиция, да го изследва. Виждам, че много от коментаторите се упражняват отвън да казват кое било коректното и кое било изкривеното в днешния ислям. Но ще кажа още веднъж, нуждаем не от оценки и заклеймявания, а от аналитичното осъзнаване на основните понятия и възгледи, за да можем да разберем как се използва днес техния ресурс, за да сме в състояние да правим разлика между религиозния феномен сам по себе си и хората, които днес го мобилизират.

Законът е в сърцето на изследването на д-р Абдуллах. Едно от безспорните качества на книгата е, че авторът не го свежда просто до упражняване на юриспруденцията, а се съсредоточи върху онова, което дава смисъл и основание на Закона: полученото от пророка откровение. Шариат, думата която превеждаме като закон, означава най-напред път, това е пътят, който води към Бог, не просто законодателство, а ръководство на живота, правият път, който е откровен на пророка. Ала да не забравяме, както казва Хорхе Луис Борхес, че „правата линия е лабиринтът, в който най-много хора са се изгубили”. Затова и д-р Абдуллах поставя като основен въпроса за коректната интерпретация на откровения текст. Това наистина е ключов въпрос, защото именно общоприетата легитимност на това тълкуване е върховният авторитет в исляма. Той търси автентичния смисъл на кораничния текст без да прибягва до юридическия инструментариум, без да намира убежище и в спиритуалния прочит, в търсенето на езотерични смисли и значения в Корана. Да тези два подхода с богата и достопочтена традиция, ала задачата, която д-р Абдуллах си е поставил, е очертаването и изясняването на религиозния плурализъм в светлината на нормативния ислям. Авторът показва, с едно строго рационално, при това неделимо от вярата, разбиране и изследване, че откровението е изконно нормативното, че то е източникът на легалност и легитимност в исляма, че то задава системата от норми на поведение, които после ще намерят конкретен израз в различни юридически решения и предписания, за да остане неизменно мерило за тях. Д-р Абдуллах прави внимателен тематичен анализ на съществените за темата знамения и понятия и това е съвсем правилно, защото както казва още Сократ, „вглеждането в думите е начало на образоваността”. Със семантични, контекстуални, исторически анализи той стига до тяхното автентично значение на един широк спектър от аяти: от „няма принуда в религията” (2, 256) до суровите повели на тъй нареченото „знамение на сабята” (9:5). Внимателно изследва свързаните с тях свидетелства, разсейва бъркотията и превратните разбирания в тълкуванията, показва добре рисковете от забравянето или изкривяването на точната верига на предаването на свидетелствата, особено когато се „сакрализира” валидността на определени, обусловени от времето и мястото на своето възникване, исторически интерпретации. В този смисъл намирам книгата за ефикасна противоотрова на фанатичния фундаментализъм, който се промъква в незнанието, празнотите, грешните интерпретации. Надявам се, че разчистил така терена д-р Абдуллах, ще отдели място в бъдещите си изследвания и за реалната ситуация днес, за състоянието на религиозния плурализъм и свободата на съвестта и вероизповеданието в страните, където ислямът е господстваща религия и които твърдят, че живеят според нормативния ислям.

Как се отнася ислямският закон към религиозния плурализъм? Можем ли да дадем пространство на множествеността, не е ли тя живот в хаос, морален релативизъм, както тръбят ислямистите, които представят своите крайни действия като реакция именно към нея. Ислямът, знаем, изповядва, както другите монотеизми, абсолютната единичност, трансцендентност и авторитет на Бог. Таухид: единство, единичност, единение, тези понятия ги намираме на всяка стъпка в ислямската мисъл. Не е ли, обаче, религиозният плурализъм, който признава много валидни начини на разбиране и упражняване на своята вяра, противоположното на него? Това питат фундаменталистите, които с ленивите си умове решават, че той директно води към релативизъм и атеизъм. Не, отговаря категорично д-р Абдуллах, защото единството на човешкия род отразява Божията единичност именно чрез плурализма и споделеното различие и привежда, обобщавайки своето изследване в заключението, аята: „Сторихме ви народи и племена, за да се опознавате” (49:13). Авторът подчертава, че ислям действително означава да бъдеш в мир със себе си и другите, но това е възможно само познанието на самия себе си, на другите и на уважението към тях и правата вяра не следва никога да бъде използвана като претекст за контролиране на свободата на съвестта на личността, за превръщане на религията в идеология и инструмент на волята за власт и господство, в пагубен стремеж, затваряйки всички външни двери, за изграждане на едно затворено общество. Накратко, изконният ислям е фактор на освобождение и развитие, който насърчава самоопределението на личността и общността, а не е фактор на потискане на ничия свобода. Д-р Абдуллах показва, че още с възникването си ислямът е прогресивен и инклузивен, а не ексклузивен, ако си послужа с термините на книгата, че може и трябва и днес да бъде такъв. Така позволява да се видим, че ситуацията на религиозен плурализъм съвсем не налага непременно конфликт, а дава възможност и за хармонизиране на цялото, защото съдържа единството на едното, без да заличава възможностите на многото, на съществуването на всяко нещо такова, каквото е пред Бог със своето лице, същност, отговорност.

Ще откроя накрая само две от съществените черти, които правят възможен религиозния плурализъм и на които д-р Абдуллах отделя подобаващо място в своята книга. На първо място това е толерантността: способността, най-просто казано да изтърпим другите, когато упражняват своите права: например, мюсюлманите да са в състояние спокойно да приемат, че другите ядат свинско пред тях или че излагат публично символите на своята вяра като разпятието, а не-мюсюлманите да могат да се отнесат по същия начин към забулването на мюсюлманките, например. Толерантността изисква също и способност за съобразяване, тя не е въпрос само на права, но и на благоразумие при тяхното упражняване в дадена ситуация. Глупав и безсърдечен е онзи човек, който смята, че само откъм неговата страна има добродетелни и честни хора и че няма добри хора, които имат различна вяра и религиозни принципи. Не може с една дума да бъдем толерантни единствено към нетолератността, както ни учи още Джон Лок, към онзи който сее в света зло, омраза, кръв и смърт в името на своята истина.

Непосредственото общуване не е неутрално, не е стерилно, то е поемане на риск, експеримент, не търси непременно лесния консенсус, не да дава сигурност и гаранции на досегашните нагласи, практики, политики, а е готово и да ги проблематизира, за да направи възможно отварянето, в динамика на преход и преобразуване върви по пътища, които не са прокарани досега, които трябва да бъдат изобретени.

Затова другият основен елемент на религиозния плурализъм е диалогът, нещо повече, конструктивният разговор, както казва авторът. Той е възможен само между реално ангажирани личности, притежаващи лична и интелектуална отвореност, дарени с тази щедрост на ума и духа, които д-р Абдуллах показва в тази своя книга, а и в цялата си дейност у нас през годината, откакто го познавам. Диалог, в който нито една от страните не иска да присвои с оглед на своите цели – пропаганда, обръщане на другия, нито се стреми да наложи господството на една догматична и брутална религиозност, диалог в който не се търси, накратко, другият да промени своята религиозна идентичност. Истинският диалог не притъпява, а разгръща динамиката на питането, не го задушава с догми и идеологии, а се стреми другият да бъде разбран, да се запази и развива съгласието с него. Признавам този идеал за общо разбиране се съпротивлява зле на лошия вятър на екстремизма и фундаментализма.

Но този диалог не трябва да бъде израз на религиозен синкретизъм, който само замъглява сериозността на вярата, който приема за добро това, което на него му се струва такова или отблъсква напротив, което намира за неразбираемо, неприемливо за разума. Няма никаква нужда от това, а от стремеж за реално взаимно познаване на тези форми на истината, които са големите религии и това взаимно разбиране да направи възможен и реален конструктивния разговор и взаимното ангажиране в решаването на значимите проблеми на днешния свят.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Владимир Градев

Проф. д.ф.н. Владимир Градев преподава теория на религията в специалност "Културология" на СУ "Св. Климент Охридски" и философия на религията в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите "Прекъсването на пътя" (2000), "Политика и спасение" (2005), "Между абсолютното тайнство и нищото" (2007), "Това не е религия" (2013).