Балдур

Откъсът „Балдур“ е от премиерната книга на Виктор Пелевин „Empire V” . В нея се  разказва историята на младия московчанин Роман фон Щорквинкел, чийто „аристократичен прибалтийски произход е социално маскиран от бившия военен комунизъм“ с фамилията Шчоркин. Той работи като хамалин в близкия универмаг и все се надява на нещо по-добро. Веднъж забелязва на асфалта зелена стрелка с подканващ надпис „влез в елита“ и поемайки в указаната посока внезапно бива превърнат във вампир. Както обикновено при Пелевин, реалната действителност обитава само първите няколко страници на романа, после гледната точка рязко се сменя и се оказва, че…  Великият прилеп управлява света, а прилепите-вампири са избрана каста, прослойка тип „каймакът на обществото“, разположена между черния хляб, който обикновения човек ръфа, и божествения абсолют. Рома, вече Рама Втори преминава задължителната за всеки млад боец подготовка – имплантират му език, изучава тайните на „гламура“ и „дискурса“, обучават го да „дегустира човек“ и да смуче „баблос“. А „баблосът“ е не просто популярният жаргонен израз за „пари“, а поредният пелевиновски архетип, запазена марка на специален продукт, който човешката душа произвежда, докато се стреми към реалните пари. Или, така да се каже, „Никога не обвинявай себе си за нещо, в което можеш да обвиниш системата“. А Пелевин… „вятър го вее на бяла кобила“. С подобна рецензия – учи ни самият той, –  човек никога не може да се издъни.

Погледнах през шпионката и видях двама души в черно. В ръце държаха тъмни лекарски чанти.

– Кой е? – попитах аз.

– Балдур – каза единият глас, гъст и нисък.

– Йехова – добави другият, по-тънък и по-висок.

Отворих вратата.

Застаналите на прага ми заприличаха на офицери в запас, отнякъде от ГРУ – румени спортни типове, които карат прилични вносни коли, имат хубави жилища в квар­талите-спални и се събират от време на време на вилата в Подмосковието да си пийнат и да поиграят домино. Впро­чем нещо в блясъка на очите им ме накара да разбера, че този простоват външен вид е просто камуфлаж.

В тази двойка присъстваше една странност, която усетих, щом ги видях. Но в какво именно се състои тя, разбрах едва когато Балдур и Йехова започнаха да идват сами. Те едновременно хем си приличаха помежду си, хем не. Когато ги видях заедно, между тях имаше малко общо. Но като ги срещах поотделно, нерядко ги бърках, макар и да бяха с различен ръст и не особено сходни лица.

Балдур беше учител по гламур. Йехова – учител по дискурс. Пълният курс по тези предмети продължаваше три седмици. По обема на усвояваната информация той се равняваше на университетско образование с последваща магистратура и получаване на степен Ph.D.

Трябва да си призная, че по онова време аз бях òправен, но невеж младеж и схващах невярно смисъла на много думи, които, както ми се струваше, знаех. Много пъти бях чувал термините „гламур“ и „дискурс“, но смът­но си представях тяхното значение. Смятах, че „дискурс“ е нещо умно и неразбираемо, а „гламур“ – нещо шикозно и скъпо. Освен това тези думи ми приличаха на названията на затворнически игри с карти. Както се изясни, последно­то беше доста близо до истината.

Когато процедурата по запознанството завърши, Бал­дур каза:

– Гламур и дискурс са двете главни изкуства, в кои­то трябва да се усъвършенства вампирът. Тяхна същност се явяват маскировката и контролът – и като следствие, властта. Умееш ли да се маскираш и да контролираш? Умееш ли да властваш?

Отрицателно поклатих глава.

– Ние ще те научим.

Балдур и Йехова се настаниха на столове в ъглите на кабинета. На мен ми наредиха да седна на червения диван. Това беше онзи същият диван, на който се беше застрелял Брама. Такова начало ми се стори страшничко.

– Днес ще те учим едновременно – каза Йехова. – Зна­еш ли защо?

Поклатих отрицателно глава.

– Защото гламурът и дискурсът в действителност са едно и също – каза Балдур.

– Да – съгласи се Йехова. – Това са двата стълба на съвременната култура, които се събират в арка високо над главите ни.

Те замлъкнаха в очакване на моята реакция.

– Не схващам съвсем за какво говорите – честно казах аз. – Как така е едно и също, като думите са различни?

– Те са различни само на пръв поглед – каза Йехова. – „Glamour“ произлиза от шотландска дума, означаваща ма­гьосничество. Тя е произлязла от „grammar“, а „grammar“ на свой ред произлиза от думата „grammatica“. С нея през сред­ните векове са обозначавали различните прояви на ученост­та, включително и окултните практики, които се асоциирали с грамотността. А това е почти същото като „дискурс“.

На мен ми стана интересно.

– А от какво тогава произлиза думата „дискурс“? – по­питах.

– В средновековния латински имало термин „discursus“ – „търчане насам-натам“, „бяг напред-назад“. Ако про­ следим произхода му съвсем точно, той идва от глагола „discurrere“. „Currere“ означава „бягам“, „dis“ е отрицател­на частица. Дискурс е забрана за бягство.

– Бягство от какво? – попитах аз.

– Ако искаш да разбереш – каза Балдур, – то хайде да си почнем по реда.

Той се наведе към своята лекарска чанта и извади ня­какво лъскаво списание. Разтвори го по средата и го обър­на към мен.

– Всичко, което виждаш на снимките, е гламур. А ко­лонките от букви, които са между снимките, са дискурс. Схвана ли?

Кимнах.

– Може да се формулира и другояче – каза Балдур. – Всичко, което човекът казва, е дискурс…

– А как той изглежда при това, е гламур – добави Йе­хова.

– Но това обяснение е годно само в качеството си на отправна точка… – каза Балдур.

– …защото в действителност значението на тези поня­тия е много по-широко – завърши Йехова.

На мен започна да ми се струва, че седя пред стереоуред­ба, която вместо тонколони си има двама юначни вампира в черно. А слушах определено нещо психеделично, от шей­сетте – тогава пионерите на рока обичали да режат звука на две, за да усети потребителят стереоефекта в пълен обем.

– Гламурът е секс, изразен чрез пари – каза лявата тон­колона. – Или ако щеш, пари, изразени чрез секс.

– А дискурсът – отзова се дясната тонколона – е суб­лимация на гламура. Знаеш ли какво е сублимация?

Поклатих отрицателно глава.

– Тогава – продължи лявата тонколона – да го кажем така: дискурсът е секс, който не стига, изразен чрез пари, които ги няма.

– В краен случай сексът може да бъде изведен извън скобите на гламурното уравнение – каза дясната тонко­лона. – Парите, изразени чрез секс, могат да бъдат пред­ставени като пари, изразени чрез секс, изразен чрез пари – тоест пари, изразени чрез пари. Същото се отнася и до дискурса, само че с поправка за мнимост.

– Дискурсът е играта на проблясъци на безсъдържа­телни смисли, които се получават от гламура при дългото му задушаване на огъня на черната завист – каза лявата тонколона.

– А гламурът – каза дясната – е преливащата се игра на безпредметни образи, които се получават от дискурса при изпаряването му на огъня на сексуалната възбуда.

– Гламурът и дискурсът се съотнасят като ин и ян – каза лявата.

– Дискурсът обрамчва гламура и му служи за нещо като изискан калъф – поясни дясната.

– А гламурът вдъхва на дискурса жизнена сила и не му дава да изсъхне – добави лявата.

– Мисли го така – каза дясната. – Гламурът е дискур­сът на тялото…

– А дискурсът – отзова се лявата – е гламурът на духа.

– В допирната точка на тези понятия възниква цялата съвременна култура – каза дясната.

– …която се явява диалектическо единство на гламур­ния дискурс и дискурсивния гламур – завърши лявата.

Балдур и Йехова произнасяха „глАмур“ и „дИскурс“ с ударение на първата сричка като стари вълци – спецове по експлоатация на производствени обекти, които например произнасят „мАзут“ вместо „мазут“. Това веднага предиз­викваше доверие към техните знания и уважение към тех­ния опит. Впрочем, независимо от доверието и уважение­то, аз скоро заспах.

Те не ме събудиха. Насън, както ми обясниха след това, материалът се усвоява четири пъти по-бързо, защо­то се блокират страничните ментални процеси. Когато се събудих, бяха изминали няколко часа. Йехова и Балдур изглеждаха уморени, но доволни. Аз изобщо не помнех какво е ставало през цялото това време.

Следващите уроци обаче бяха съвсем други.

Ние почти не говорехме – само в редки случаи учи­телите ми диктуваха това, което трябваше да запиша. В началото на всяко занятие те поставяха на масата еднакви пластмасови стативи, на вид напомнящи оборудването на лаборатория за тестване на ДНК. На стативите бяха наре­дени къси епруветки с гумени запушалки. Във всяка еп­руветка имаше съвсем мъничко прозрачна течност, а на дългата черна запушалка беше залепена хартийка с над­пис или номер.

Това бяха препарати.

Технологията на моето обучение беше проста. Аз кап­вах в устата си две-три капки течност от всяка епруветка и ги прокарвах с прозрачна нагарчаща течност, която се наричаше „закрепител“. В резултат на това в паметта ми избухваха цели масиви неизвестни ми по-рано сведения – сякаш осмислено северно сияние или фойерверките на информационен салют. Приличаше на първата ми дегус­тация. Разликата беше, че знанията оставаха в паметта ми и след като действието на препарата отминаваше. Това ставаше благодарение на закрепителя – сложно вещество, влияещо върху химията на мозъка. При продължително приемане той увреждаше здравето, затова обучението трябваше да е максимално кратко.

Течностите, които дегустирах, бяха коктейли – слож­ни препарати от червената течност на множество хора, чиито сенки в моите възприятия се наслагваха една вър­ху друга и образуваха призрачен хор, пеещ по зададената тема. Заедно със знанията аз се натоварвах и с детайли от личния им живот, често неприятни и скучни. Никакъв ин­терес не изпитвах към откриващите ми се тайни, по-скоро обратното.

Не може да се каже, че усвоявах съдържащите се в пре­паратите знания така, както нормалният студент усвоява глава от учебника или лекция. Източникът, от който се за­хранвах, приличаше на безкрайна телевизионна програ­ма, където учебните материали се сливаха с битови се­риали, семейни фотоалбуми и жалко любителско порно. От друга страна, ако се замислиш, всеки студент усвоява полезната информация примерно със същата гарнитура – така че моето обучение можеше да се счита за съвсем пълноценно.

Сама по себе си погълнатата информация не ме праве­ше по-умен. Но когато започвах да мисля за нещо, новите сведения неочаквано изплуваха от паметта ми и ходът на мислите ми се променяше, довеждайки ме до такива мес­та, които не можех и да си представя само ден преди това. Най-добре подобен опит предават думите на съветската песен, която бях чул в зората на дните си (мама се шегува­ше, че това е за книгата със спомени на Брежнев „Малката земя“):

Днес ще стана още пред изгрев,

ще закрача в поле широко.

Нещо с моята памет стана,

всичко, станало не с мен, помня…1

Отначало случващото се ми се струваше ужасяващо. Познатите ми от детството понятия разцъфваха с нови смисли, за които по-рано не знаех или не се бях замислял. Ставаше внезапно и напомняше онези верижни реакции в съзнанието, когато случайно впечатление възкресява в паметта забравен нощен сън, който изведнъж придава на всичко наоколо особено значение. Вече знаех, че при­мерно така изглеждат симптомите на шизофренията. Но светът с всеки изминал ден ставаше все по-интересен и скоро престанах да се боя. А после започнах да изпитвам удоволствие от ставащото.

Например, докато минавах с такси по Варшавско шосе, вдигах очи и виждах на стената на сградата две меч­ки под надписа „Единна Русия“. Изведнъж си спомнях, че „медведь“ не е истинското име на изобразеното живот­но, а дума-заместител, означаваща „този, който яде мед“. Древните славяни го наричали така, защото се бояли да не поканят случайно мечока на гости, произнасяйки истин­ското му име. А какво ли е това истинско име, питах се аз, и веднага си спомнях думата „бърлога“ – място, в което лежи… Ами да, бър. Почти така, както казват по-малко суеверните англичани и немци – „bear“, „bär“. Паметта мигновено свързваше съществителното с нужния глагол: бер – този, който бере…1 Всичко ставаше толкова бързо, че в момента, когато истината проблясваше ослепително през емблемата на победилата бюрокрация, таксито все още се приближаваше към стената с мечките. Аз започвах да се смея, шофьорът решаваше, че ме е развеселила вър­вящата по радиото песен, и протягаше ръка към радиопри­емника, за да усили звука…

Главният проблем, който възникваше първоначално, беше загубата на ориентация сред думите. Докато памет­та не въведеше ред във фокусирането, аз можех по най-смешен начин да се заблуждавам относно техния смисъл.

Синоптикът ставаше за мен съставител на синопсиси, ксе­нофобът – човек, който мрази Ксения Собчак, патриар­хът – патриотичен олигарх. Примадоната се превръщаше във важна дама, вмирисана на цигари „Прима“, а noblesse oblige – в задължение на благородника да практикува ку­нилингус. Но най-дълбокото от моите прозрения беше следното: аз изтълкувах „Петро-“ не като името на Петър Първи, а като показателно за връзка с нефтения бизнес, от думата petrol. Според тази трактовка думата „петро­дворец“ подхождаше на всеки разкошен нефтен офис, а известният стих от времето на Първата световна „наши­ят Петербург Петроград стана в незабравимия този час“ беше гениална догадка на поета за последствията на пе­тербургската среща на G8.

Тази смислова бъркотия се разпространяваше даже върху чуждестранните думи: например аз си мислех, че Gore Vidal не е истинското име на американския писател, а по горкиевски бездомен псевдоним, който идва от „Зор Видял“. Зор Видял, Лука Изял… Същото се случи и с изра­за „gay pride“. Помнех, че прайд се нарича нещо като соци­ална единица при лъвовете, и преди думата да присветне в паметта ми със своя основен смисъл – „гордост“ – успях да си представя прайд от хомосексуалисти (явно бежанци от хомофобните краища на Европа) сред африканската савана: двама клепоухи самци лежаха в изгорялата трева край сухото дърво, оглеждаха простора и се заиграваха с издутите си мускули; по-млад самец помпаше трицепса си в сянката на баобаб, а около него се мотаеха няколко съвсем млади палета – пречеха, суетяха се, пищяха и от време на време по-възрастният им другар ги плашеше с тихо ръмжене…

Въобще излишъкът от информация създаваше пробле­ми, много подобни на тези, предизвиквани от невежество­то. Но даже очевидни грешки понякога водеха до интерес­ни догадки. Ето една от първите записки в моята учебна тетрадка:

…..

Обучението по дискурс, според уверенията на Балдур и Йехова, трябваше да разкрие пред мен тайната същност на съвременната обществена мисъл. Важно място в про­грамата заемаха въпросите, свързани с човешкия морал, с понятията за добро и зло. Но ние подхождахме към тях не отвън, чрез изучаване на това, което хората говорят и пишат, а отвътре, през интимното запознанство с онова, което те мислят и чувстват. Това, разбира се, силно раз­клати вярата ми в човечеството.

Докато разглеждах различни човешки умове, забеля­зах една обща особеност. Във всеки човек съществуваше своего рода нравствена инстанция, към която умът честно се обръщаше всеки път, когато на човек му се налагаше да приеме съмнително решение. Тази морална инстанция бе устроена по такъв начин, че редовно претърпяваше неиз­правности – и аз разбрах защо.

…..

Понятието за добро и зло опираше до религията. А това, което узнах на уроците по религия („локален култ“, както се изразяваше Йехова), искрено ме порази. Както следваше от препаратите на статива „Гнозис+“, когато християнството едва-що било възникнало, богът от стария завет се смятал в новото учение за дявол. А след това, в първите векове на нашата ера, с цел укрепване на римска­та държавност и политкоректност бог и дявол били обе­динени в един молитвен обект, на когото трябвало да се покланя православният патриот от времето на залеза на империята. Изходните текстове били сортирани, пренапи­сани и щателно редактирани в новия дух, а всичко остана­ло, както обикновено, било изгорено.

Ето какво съм записал в тетрадката:

„Всеки народ (или даже човек) задължително трябва да разработва своята религия сам, а не да износва парца­ли, бъкащи от чужди въшки – от тях са всички болести… Народите, които в наше време са в подем – Индия, Китай и т.н. – внасят само технологии и капитал, а религиите им са местно производство. Всеки член на тези общества може да бъде сигурен, че се моли на собствените си бубо­лечки, а не на по-късни допълнения, грешки на препис­вача или неточности в превода. А у нас… Да се направи фундамент на националния светоглед набор от текстове, писани неясно от кого, неясно къде и неясно кога, е все едно да инсталираш на стратегически компютър пиратска версия на Windows’95 на турски език – без възможностиза ъпгрейд, с пробойни в защитата, с червеи и вируси, че и с прецакана от неизвестен умник динамична библиотека *.dll, поради което системата забива на всеки две мину­ти. На хората им е нужна отворена архитектура на духа, open source. Но юдеохристияните са много хитри. Излиза, че всеки, който предложи на хората такава архитектура, е антихрист. Да оакаш далечното бъдеще от задник менте, останал в далечното минало – ето това е най-впечатлява­щото от чудесата на юдеохристианството“.

Превод: Боян Станков

Снимка: Корицата на „Empire Y“ – Sasha Berg, нарисувана специално за изд.Парадокс