Моралът на инквизитора. Позволено, непозволено, човешкост.
Можем да кажем, че Джон Максуел Кутси[1] започва оттам, където завършва Константинос Кавафис. При Кавафис проблемът е с управленската импотентност. Ако варварите не дойдат, а
…императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.
какво ще направим с нашата благородно-патрицианска и така естетична лидерска слабост? При Кутси импотентността на управлението е обърната в параноя.
Искам да кажа, че никой не заслужава да умира[2]
Романът започва с полковник Джол. Тъмни очила, които носи и в затворени помещения. Кожа като на млад човек. Той принадлежи на силите за бързо реагиране („гражданска гвардия“). Една от цивилните му радости е ловът, по точно – разрушението: „убили хиляди сърни, диви прасета и мечки. Месото изгнива[3].“ Така писателят, но и бъдещата жертва (местният съдия) започва разказа. Намираме се на „края на света“, но по-точно – на Империята. Местното е далече от Центъра. Информацията закъснява, къщите са едноетажни, улиците са малко. Неравенствата, конфликтите и законите – меки. Зоната е гранична. Животът е относително прост и невинен (мек и по-скоро задружен). На невинността (и физическа и морална) предстои да бъде взривена. С нещо ми напомня на „Догвил“ на Ларс фон Триер, където злото избуява някак естествено, стоварва се върху чужденеца, след като в невинността и хармонията е внесена объркваща малка доза повод за неравенство, чуждост (също невинна). Следва катастрофата, под форма на вътрешно и външно зло, което помита деморализираните, покварени граждани внезапно, за една нощ. Злото при Кутси пак е вътре. Стоварва се върху чужденеца, навън, но и навътре – върху местния съдия. За целта се произвеждат чужденци (както в случая „Догвил“). Тук можем да се сетим за нашите си, български, вътрешни чужденци, които си отглеждаме като такива, откакто имаме т.нар. национална държава[4]. Можем и да не се сетим[5]. Местният съдия отговаря и за местния затвор. Местната общност е и местна и общност (не повече от няколкостотин души). Като повечето комунални неща и порядки и местният затвор е и малък и не строг. Като повечето комунални неща и престъпността не е голяма, нито пък тежка. Повечето присъди са, на практика, възстановяващи (глоба, труд). Затворът е в една сграда с хамбара. Основната грижа да съдията е реколтата. Когато съдията-разказвач се среща с полковник Джол, полковникът вече е насилил и момчето и дядото, довел го в града на лекар. Дядото умира при разпитите, чиято цел е да съберат информация за готвените вражески действия от страна на варварите.
Работата на полковник Джол е да открива истината. Тази истина съществува предварително и гласи „Да. Варварите готвят нападения срещу Империята“. Параноидната (дали, всъщност!) истина за намеренията на маргиналите и имперската столица (метрополията) някак вървят естествено. Като Просвещението, просветата, национализмът и покръстванията, между другото.
За полковник Джол истината е това, което казваш на границата на болката и смъртта. Формулата е ясна: истина-власт-насилие-болка-смърт. Ако я съкратим на „Истина или смърт“, то близостта до „Свобода или смърт“ става странно разбираема и естествена? Още повече, че не се уточнява чия смърт е единствената алтернатива на свободата (от какво, но и за какво[6]). Което прави възможно националната държава, организирана в името на националния идеал, да открие смъртоносното си (тоталитарно) лице. Подобно както при Кьостлер[7] или в документите от процесите на НКВД се питаме пак: защо е нужна привидността, именно привидността, но все пак – на правосъдие? Защо, след като всички знаят (дали), че това което прави Джол/НКВД няма нищо общо с правосъдие, усилието да се поддържа формата на правосъдие е толкова голямо? Трагичното изкуство на социалната травма изисква насилието да е отречено като насилие. Да е обявено за справедливо, или най-добре – да не е признато за насилие изобщо. Газовата камера е баня, за да няма вълнения по пътя към нея? Унищожаването на идентичността е „възраждане“ и т.н. Поради свойството, животинското, биологично свойство на човешкия ум да се надява до последно и да търси надежда за добро в неуважението и в злото. Допреди самия край.
Да ви покажем варвари
Първите варвари, които Империята (Джол) създава и експонира са един старец и едно дете – момче. Напълно неспособни на възражение те са разрушени физически и морално от ДС – Джол. Изтезанията на Джол започват бързо и скоро вземат първите си жертви, но съдията е някак отстранен. Възмутен, по-скоро – отвратен, той някак си получава още едно потвърждение за избора си да не се стреми към садистичния Център с неговите театри и тихите разговори там на хора като Джол в компания с други като него – с меки и бели ръце[8]. Съдията иска да живее спокойно в спокойно време. Опитва се да гледа на себе си като на „майка, която утешава детето си след гневните изблици на бащата[9]“, да не се „забърква в нещата“. Старецът умира при това, което и Джол и съдията приемат за разпит. От столицата започват да идват слухове за варварите. Варварите се появяват във фантазии и сънища на местните хора. Съдията прави избор. Отива в хамбара. Междувременно полковник Джол предприема наказателна експедиция начело с пречупеното момче, изнасилено и от войниците, признало всичко, от което Джол има нужда, в ролята на водач в непознатата, некартирана, „нецивилизована“ външна територия.
Моралът на инквизитора. Позволено, непозволено, човешкост.
Съдията си отдъхва. И ни разказва за варварите (други думи за тях няма) – все още „нецивилизованите“, не усвоили езика/властта на Империята, тези които са немислими в театрите и ложите на Джол – пастири, номади, чергари. Тези, които измъчваме. Тези, които не оставят (познати за нас) знаци за съществуване и са лишени от нашата обсесия със знака, историята и знанието-власт. Тези, спрямо които сме варвари. Не ги чакаме, както морните патриции на Кавафис. Отиваме при тях и ги произвеждаме, покръстваме ги във варварство като се отнасяме към тях не-цивилизовано (варварски).
…идват първите пленници,
Видяха, че идват конници, и се опитаха да се скрият. Затова полковникът, превъзходителството, ни заповяда да ги хванем. Защото се криеха.[10]
които след няколко дни в затвора и в ръцете на Джол и компания се превръщат в отчаяна групичка номади и речни жители, болни, изгладнели, опозорени, ужасени[11].
Окончателното решение е близо до ума, ако не и до сърцето:
Най–добре щеше да бъде, ако тази мрачна глава от историята на света изведнъж се прекрати, ако тези грозни хора бъдат заличени от лицето на земята и ако ние се закълнем, че ще започнем всичко от начало, че ще управляваме една империя, в която няма несправедливост и страдание. Какво ще ни струва да ги изведем в пустинята (като преди това ги нахраним, за да могат да вървят), да ги накараме с последни сили да изкопаят яма, достатъчно голяма да побере всички тях (или дори ние да я изкопаем!), да ги оставим там погребани за вечни времена и да се върнем в укрепения град, изпълнени с нови намерения, с нови решения. … Новите хора на Империята са тези, които вярват, че трябва да се постави ново начало, да се пишат нови глави, да се обърнат чисти страници[12]…“
Съдията не прегръща тези идеи, но фактът, че ги формулира казва нещо важно за тоталните политики, както и за всички тези, които оповестяват нови, без връзка с миналото, безконфликтни начала и светове и за условията, в които се пораждат – социални, екологични и ментални.
Джол си тръгва и съдията се опитва да лекува раните. За да (се) възстанови животът и светът, какъвто познава досега. В опита си са възстанови „стария начин на живот“ съдията настанява в дома си една от жертвите на полковника. Едно момиче, „непоправимо ощетено[13] – полуослепяло и окуцяло от разпитите. Иска „Да разгадае и разбере белезите“[14]. Той си има друго момиче, което споделя леглото и тялото си с него. С новото момиче съдията започва странна връзка, белязана от нейното покорство, неговата вина и желание да стори добро за нея, без да знае какво точно е това добро. Идва зимата. Съдията си припомня историята на своя краен, граничен пост, роден в периодите, в които империята води със себе си заселници, които изтласкват „варварите“ извън разширяващите се предели на това, своеобразно туморно екологично-социално-политическо образувание.
Междувременно затворниците „варвари“ в укреплението са подложени на поквара и подчинение като много други „примитивни“ „народи“. Или хора в капан.
Какво е варварство тогава? Отношение? Отношение на неуважение? Планът на Джол „да проникнеш в тайната същност на Другия“ е разрушителен „като го гориш, разкъсваш, или промушваш“[15]. Пълното опознаване – мечтата на Просвещението и на националната държава се оказва и разрушаване. Морално ли е да се изучава фолклора, например, ако не се практикува?
Истината на Джол – превземането на тайната същност на Другия, покоряването на границата на унищожаването, създава една маска на смъртта в тъмните очила на която съдията се отразява. В подобни разсъждения, както и в други форми на опознаване като секс, археология и картографиране минава времето на съдията. Как е изглеждала преди да я обезобразят (и опознаят по тяхному)[16]? Що е война и що е мир, тогава и каква е ролята на правосъдието в тези въпроси? Докато войната е ясна:
…нали войната е точно за това: да се наложи избор на някой, който иначе няма да го направи.[17]
То мирът е по-сложен, защото той поставя въпроса за неуважението (структурната дискриминация[18], по- по научному) :
По–добре да ви разкажа кое ме потиска в мирно време, когато отношенията по границата са спокойни. … Е, добре: идете на която и да е пазарска сергия и вижте на кого мерят по–малко, отколкото трябва, кого мамят, кого ругаят и тормозят. …Вижте кой лежи пиян в калта и кой подритва пияния. И аз като съдия трябва да се боря вече двадесет години с това презрение към варварите, презрение, което изпитват и най–простите коняри и селяни.[19]
Сещам се за това колко безобразно по-скъпи са позволените телефонни разговори за затворници в българските затвори. Вреда ли е презрението? Години ще минат, разсъждава печално съдията, преди да се възстановят щетите, нанесени през тези дни на инквизиции.
В опита си да поправи (какво) съдията връща момичето
„Връща“ я, по-точно – съпровожда я до срещата с хората от нейната култура (род, народ, племе). Там, където тя принадлежи и откъдето е откъсната така болезнено и с тежки белези по нея. По дългия път към нейната земя и човешка среда, по пътя към варварите, отвъд границата на Империята той и тя успяват да постигнат интимност, да изживеят радост, спонтанност и чувство за надежда отвъд срама и вината във властта на гарнизона.
Това, разбира се, е грях. По-точно – политическо престъпление. Когато се връща, съдията открива, че Империята е започнала военна кампания срещу варварите. Поводи са намерени в информации, събрани с методите на III-ти отдел, от полковник Джол и други като него. Въведено е военно положение и съдията е военнопрестъпник. По-точно – политически престъпник. И следовател и изпълнител на наказанието е полковник Мандъл. Той има маската на „Приятна външност, равни бели зъби и хубави сини очи[20]“. Класически случай на млад мъж, с амбиции и без покровители, които с еднаква лекота биха могли да бъдат и престъпници и служители на Империята. Отделът (нашето Държавна сигурност) е създаден за тях. За политическа употреба на тяхната травма на отхвърлени.
Междувременно, докато съдията се е опитвал да възстанови справедливостта, да излекува травмата на момичето, която
вече не е пълноценен човек, не е сестра на всички нас…лишена от възможността да изпитва състрадание[21],
като я върне в нейната общност, в неговата собствена общност – Империята, на границата своя туморен растеж – затворът-казарма -„черното цвете на цивилизацията[22]“, се разраства.
Експедиционният корпус, мобилизиран за насилие и разрушения в още по-голям мащаб потегля на, не точно на война, дори не е наказателна акция (ако такова нещо е оправдано) срещу беззащитни. Мисля, че потегля на лов. Във всеки случай точно така се завръща. Съдията е вкаран в затвора, където изучава затвора, депривацията и травматичните ефекти на наказанието „лишаване от свобода“: „Копнежът да докосна и да бъда докоснат от друго човешко същество ме обзема понякога толкова силно, че започвам да стена.“[23] Нуждата му от принадлежност започва да разколебава и увереността му в правотата си да върне момичето на хората, в чиято среда то се чувства пълноценно. На варварите.
Междувременно неизвестни вражески (варварски, какви други) сили разрушават бента, реколтата е унищожена, щетите за огромни. Време за експедиционния корпус да се завърне с верига от варвари, спрямо които да се прояви, да се изяви всъщност, варварството. Защото при Кутси, за разлика от Кавафис, да очакваш варварите означава да очакваш вътрешните варвари. И пак за разлика от Кавафис това означава да ги дочакаш и да се срещнеш с тях. Варварството, както съдията узнава е организирано, всеобхватно, въвличащо всички – и физически извършители и свидетели – отношение на чисто неуважение. Ако думата неуважение изглежда слаба, за това, на което са подложени хората от планините извън културата на Империята, проблемът не е на думата, а на Империята-в-ума (и на социалните науки поне от Френската революция насам, според мен), която е разводнила, девалвирала смисъла на уважението като принцип и цел на човешкостта. Да живее Войната, любимата Война, която водим винаги, когато ни изглежда, че можем да спечелим. Нататък е ясно – публични инквизиции, болка, унижение и публика – отвратена, очарована, покварена и покорена. Срамът и объркването са навсякъде:
По–леко е да те бият и да те превърнат в мъченик. По–лесно е да сложиш глава на ешафода, отколкото да изискваш справедливост за варварите: защото ясно е докъде води този аргумент – ще трябва да оставим оръжието си и да отворим вратите на града за хората, чиито земи сме осквернили[24].
Време е да влязат и в тялото на съдията, който е считан за приятел на варварите и за враг на държавата, поради това че защитава закона. Междувременно той вече не е и съдия, защото съдът, такъв, какъвто го познават хората досега е суспендиран и „правосъдието минава в ръцете на Отдела.“[25] Може ли да се говори за правосъдие при липса на независима съдебна система изобщо[26]? Мендъл ръководи публичната инквизиция над съдията но и над идеята за правосъдие, защото, от Мандъл и Джол съдията научава, че:
…тяло, което може да развива идеи за справедливост само докато е цяло и здраво, тяло, … бързо забравя тези идеи, когато му заклещят главата и му натикат в гърлото маркуч, през който се вливат литри солена вода, докато то започне да кашля, да се раздира, разкъсва и изпразва.[27]
Това продължава известно време. Разнообразието на мъченията е богато. Повечето от тях са публични. Режимът на страх (извънредното положение) е установен. Страхът и хаосът растат неусетно и бързо ката деца. Безредици, престъпност и хаос завладяват живота на общността. Варварите все още не са налични като организирани видими нападатели и Джол потегля за да търси още от тях, а Мандъл се е съсредоточил върху духа на разквартируваната войска, чието настроение на пълна власт, всепозволеност, насилие и грабежи, лесно може да се изчерпи и тогова верните ти инквизитори могат да се обърнат срещу теб (правило на всички т.нар. революции). Съдията вече не е съдия, не е и опасен. По-скоро полезен с капитулацията си:
Вече няма къде да се скрия. А и защо да се крия? От зори до мрак съм на площада пред очите на всички, обикалям сергиите или седя на сянка под дърветата. И постепенно, след като плъзва мълвата, че старият съдия се е отървал и пак се е появил, хората престават да ми обръщат гръб и ме заговарят, когато ме видят.[28]
Войниците плячкосват града и тормозят хората в него. Много от тях напускат. Пак войниците устройват митинг с факли за да заклеймят „страхливците и предателите“ а изплашените граждани да се закълнат във вярност към Империята[29]. Следва процесия, изкъртени врати и палежи. Погром и страх. Войниците, изплашени и плашещи се превръщат в напаст, която руши. Хората продължават да напускат малкия град и оазиса…
…
Идва пролет, която лекува рани, тялото на съдията се възстановява и той има сили да разсъждава върху природата на социалната, морална и екологична катастрофа, от която е част:
Империята е виновна! Империята е създала историческото време… Потъпканото съзнание на Империята е заето от една единствена мисъл: как да не престане да съществува, как да не умре, как да удължи своето време. Ден след ден тя преследва враговете си. Тя е хитра и безмилостна, изпраща навсякъде копоите си. Нощем внушава ужаси от разруха: плячкосани градове, отвлечени хора, пирамида от кости, опустошени земи.[30]
Все пак момичето с изгорени от Джол очи и обезобразени крака му помага да прозре
Аз съм лъжата, която Империята си признава, когато времената са спокойни, той – истината, която Империята казва, когато задухат лоши ветрове. Това са две страни на имперското управление – нито повече нито по–малко[31].
Гарнизонът се изтегля. Паниката и грабежите стават отчаяни. Изплашени местни жители бързат да се присъединят към войниците в търсене на сигурност от невидимия враг. Кампанията на Джол е провал (за него) и катастрофа за останалите.
След няколко дни рибарите предпазливо се завръщат. …Скоро гражданското управление се връща на мястото на хунтата на гражданската гвардия. Съдията отново е съдия. След известно време през града, в посока на Центъра, към света на театрите, на мекия говор и на нежната кожа, минава и полковник Джол. Неговият прислужник разкрива истината: никой не е видял варварите. Студът в планините и жегата в пустинята са довършили дезориентираната армия в параноидния ѝ поход към нищото. Местните остават сами. Към края на зимата, която предстои, в опустошената, но не унищожена, местност и човешка общност, съдията разбира и признава пред нас:
Исках да живея извън историята, която Империята налага на своите поданици, дори на онези, които е прежалила. Никога не съм искал Империята да наложи историята си върху варварите. Как мога да повярвам, че това е причина да се срамувам?[32].
И пред себе си:
От всички хора в този град аз съм най–неподходящият да напиша хроника. По–добре тази работа да я свърши ковачът, който може да крещи от гняв и от мъка.[33]
…
Джон Кутси разказва за социалната травма убедително и бих казал – христоматийно. Социалната организация на Империята съдържа в себе си насилие, крайно и безчовечно, което е легитимно, разрешено, оправдано, безкритично, нормално. Властта и насилието, нанесеното и понесено страдание, което не е признато, чуто, посрещнато и придружено по човешки объркват и разколебават увереността ни, че сме част от една обща, споделена общност. Резултат е разпад на доверието и на реципрочната социалност – социалната връзка. Преживява се като срам. Политиките на Центъра, неуважителни в своя корен, са травматични за периферията. Травматичността се изразява както в следите, които остават така и в разпада на социалната връзка, което води до ескалация както на параноята (токсичното недоверие) така и на насилието, а то – до още параноя и насилие. Крайният резултат е окончателно решение – тотален провал на социалността и човешкостта. Тук нямаме „вековната злоба на роба[34]“ а по-скоро трагичността на колонизиращата[35] модерност в оголен, според мен, вид. Често сме склонни да пренебрегваме изконната модерност и на индустриализацията, и на тоталитаризма и на Държавна сигурност, на чиито архиви толкова много разчитаме, въпреки, че истината за онова време е навсякъде и Everybody Knows[36]. Решението? Човешките права са решението, както се казва в началото на храбрия сайт на „Маргиналия“. А едно от тези права е правото на мир. Съдията, еманципиран от своя собствен империализъм, открива, че
„някъде дълбоко във всеки от нас има нещо твърдо като гранит, което не можеш да научиш на нищо[37]“
възможно добро, като онова нещо,
„което се взира в лицето ми а аз все не мога да видя какво е[38].“
…
А Светлана Алексиевич[39] продължава оттам, където спира Джон Кутси – от съдбата на войниците, които оцеляват след кампанията на Империята срещу „варварите“.
[1] Димитров, В. Книга на месец ноември 2018 г.
[2] Кутси 2003, с. 151.
[3] Пак там, с. 5.
[4] Аврамов, Р. Икономика на „възродителния процес“. ЦАИ. София, 2016.
[5] Аврамов, Р. „СПАСЕНИЕ“ и ПАДЕНИЕ Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“. София, 2012.
[6] Бърлин, И. Четири есета за свободата. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“. София, 2000.
[7] Кьостлер, А. Мрак по пладне. Народна култура. София, 1990.
[8] Кутси 2003, с. 10.
[9] Пак там, с. 12.
[10] Пак там, с. 25.
[11] Пак там, с. 33.
[12] Пак там.
[13] Пак там, с. 43.
[14] Пак там, с. 41.
[15] Пак там, с. 55.
[16] Пак там, с. 61-62.
[17] Пак там, с.64.
[18] Pincus, F. L..Discrimination Comes in Many Forms: Individual, Institutional, and Structural. American Behavioral Scientist. 40 (2): 186–194.
[19] Кутси 2003, с. 65.
[20] Пак там, с. 98.
[21] Пак там, с. 103.
[22] Пак там, с. 101.
[23] Пак там, с. 128.
[24] Кутси 2 Пак там, с. 61-62.003, с. 137.
[25] Пак там, с. 143.
[26] Тодорова, М., Иванов, Хр. По следите на обществения консенсус. Съдийската независимост като ключ за резултатна съдебна реформа. Култура, Брой 12, 29 март 2013.
[27] Кутси 2003, с. 147.
[28] Пак там, с. 160.
[29] Пак там, с. 165.
[30] Пак там, с. 169.
[31] Пак там, с. 171.
[32] Пак там, с. 194.
[33] Пак там, с. 195.a
[34] Милев, Г. Септември. http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=3680&Level=1 последно посетена на 17 дек. 2018 г.
[35] Edkind, Al. (2011) Internal Colonization. Russia’s Imperial Experience. Polity, UK.
[36] Cohen, L. Everybody Knows. Песен от албума I’m Your Man. Columbia Records, 1988.
[37] Кутси 2003, с. 181.
[38] Пак там, с. 195.
[39] Алексиевич, Св. Цинковите момчета. Парадокс, София, 2018.
