София Андрухович: „Амадока“

Издателство „Парадокс“ е известно с внимателния подбор на заглавия, които отразяват актуалните тенденции и значими теми в книжния свят. Днес ни представя книгата“Амадока“от София Андрухович“, спечелила наградата на ООН за жените и Украинския институт „Жените в изкуството“за литература.

Само я виж – какво допотопно създание. Много старите хора в определен момент навлизат в период, когато предизвикват у другите чувство на безпомощност и вълнение също както бебетата. Виж очите ѝ, тук може да ги разгледаш. Казваше, че като е била млада са били тъмно блатист цвят. В края на краищата дори на тези снимки, където е с двадесет години по-млада, можете да видите, че очите ѝ са тъмни. На тази последната, на големия портрет, те са избледнели: роговицата почти се бе сляла с цвета на мътните склери и само петната на зеницата потъмнеят в центъра, заобиколени от разпръснати кръвоизливи. Но изражението на очите – макар и хлътнали дълбоко сред гънките на кожата, обвити в гофрираните си тъкани като зелеви листа – е изненадващо изразително: толкова напълно объркано, какъвто би могъло да е на човек, чиято лодка внезапно е била отнесена от бързо течение към водопад и оцветено от насмешка.

Тази нейна насмешка се извисява над всичко, като свети дух прикрива молбата за прошка и срама, страха на преследвано животно и изненадата – всичко, което е породено и предизвикано от дългия живот и дълбоката старост. Всички жизненоважни системи са излезли от строя, тъканите са изсъхнали и вече започват да гният, животът в тялото едва съществува – вече по-скоро като недоразумение.

Но насмешката е последна грижа. Как можа да се стигне дотук? Наистина, кой би могъл да помисли, че тя ще живее и ще доживее до такова нещо, че щее тук досега? Такъв смях: вижте ги тези пръсти, тези нокти, изядени от гъбички, като някакво изоставено гнездо на оси, а не тяло. Няма разлика между заспиване и събуждане, между насън и наяве – само полумрак, объркване, безсилие, сънливост, болка, изтръпване, изкривяване на хрущял. Наистина, представете си: да бъркаш солта с кибрит, огъня с вода, себе си с възглавница. Би било добре да си спомните причините за всичките си страдания, всичките си недостатъци, които са ви пречели преди да дишате нормално. Само за момент да си припомните най-тежките си провинения – каква утеха би било това.

Вместо това стотици километри и часове на упустошаваща умора. Полулегнало, тялото се сраства с постелята, потъва в матрака. Слуша как последната влага се изпарява от мозъчните клетки с глухо съскане, докато умират една по една. Жабешки хайвер върху напуканата глина, където през пролетта е имало зелено блато.

Ха-ха.

Очите се превръщат в две тесни цепчици, лицето се набръчква като кожена ръкавица, оголват се невинните розови венци. Просто я погледнете на тази снимка: тя изглежда като малко момиченце, което току-що е извадено от ваната. Палаво детенце, което се смее без причина, защото е доволно или гъделичкано. Тези две тънки бели плитки под огромните месести уши. Този извит нос, чийто връх стига до брадичката. Тя разбира ли защо се смее? Тя изобщо помни ли коя е?

Ти каза, че преди да умре не е създавала големи проблеми. Всичко, което трябвало да се прави всеки ден, било да се изпълняват няколко прости ритуала в кръг – нещо средно между това да се грижиш за бебе, болен кон и за цвете в саксия. Въпреки че никой от тях не разказва истории, тя го правеше и трябваше да я слушат. Как бърка солта с кибрита, огъня с водата, себе си с възглавница, как не може да си спомни най-големите си грехове, как не разбира защо се смее и не помни коя е.

Но ти казваше, че този последен период бил по-лесен от всички предишни – и за другите, и за нея самата. Защото иначе тя би се усмихвала така, както на тази снимка. Щеше ли да се смее, смътно подозирайки, че отново е объркала всичко на света, щеше ли да се подиграва така със себе си? Ти каза, че никога преди не си я виждал да се усмихва.

Тя започна да се усмихва със забравянето. Като забравяше, тя се отпускаше все повече и повече, напрежението от толкова много десетилетия излизаше с потта през порите ѝ. Отнякъде дойде мекотата, отнякъде внезапно дойде нежността. Ти никога не би заподозрели тази жена в нежност.

И сега, докато гледаш набръчканото момиче с двете тънки сиви плитчици под големите ушни миди, не можеш да си представиш всички истории за нея, които съм чула от тебе.

Ти ми разказваше как понякога от дълбините на очите ѝ се появявала мърдащата сянка на безпокойство – както голяма риба проблясва в езеро. Тя се опитвала да я хване с изкривено от болка лице. Опитвала се да се върне. Но наблизо нямало сенки, слънчевите лъчи прониквали през чистата вода.

Може би това е бил най-хубавият период от живота ѝ. Може би забравата я направила щастлива, освободила я от товара. Не може да се каже това за теб обаче. Загуби паметта си, но нейната тежест ѝ остана. При всеки по различен начин.

Мислиш ли, че ако тя не беше загубила чувството си за смисъл, ако можеше да избира, щеше да задържи товара при себе си? Мислиш ли? Мислеше така преди – виждаш, че нищо не се е променило.

Харесва ми как тя гледа в обектива тук. Сякаш е видяла нещо познато в него, сякаш е разпознала някой, когото е чакала толкова дълго.

 Случвало ли ти се е, когато прелистваш много стари снимки – неясни, замъглени, избледнели, с кафяви петна с неизвестен произход, случайно направени преди много години, което прави напълно невъзможно да се различат израженията и чертите на лицето, да се идентифицира човек – да се чувстваш като на старо гробище? забелязал ли си, че хората едно време хората са се снимали без да се усмихват? Виж как гледат в обектива: сериозни, важни, сякаш изпълняват изключително важна мисия, намръщени и нацупени, сякаш ги карат да правят нещо безсмислено, подиграват им се, водят ги за носа, правят ги на глупаци. Виждаш колко будни, уплашени са лицата им, очите им са широко отворени, виждаш как веждите им са се събрали на върха на носовете им, виждаш подозрението в погледите им, виждаш отворените им от изненада уста или стиснатите им зъби, напрежението, опънатите шии,  вкаменените неестествени пози, задържани толкова дълго време така, че цялото тяло е изтръпнало.

Тези пози и изражения на лицето показват, че преди, когато са се снимали, хората са имали друга цел, други съображения. Нещо съществено и дори тежко ги е довело до големите черни устройства на три крака. Процесът на снимане е бил дълъг и тържествен, мислили и са го премисляли. Страхували са се да не стане нещо от тази процедура, да не загубят нещо важно, мътното стъклено око да не изсмуче част от душата им, да не ги прокълне, да не ги урочаса. Позирането за снимка е било отговорно нещо: ако се осмелиш да го направиш, бъди готов за последствията. Знай, че може да загубиш спокойствието си, да разкриеш мислите си, да се разболееш от непозната болест, да промениш живота си, да видиш себе си.

Това не беше достъпна, мимолетна, маловажна, моментнаа, несериозна работа и в същото време беше маловажно и несериозно, защото в самото желание да се повтори твоят образ има нещо срамно, нещо похотливо и прекалено откровено. Признание за самовлюбеност, разкриване на тайно убеждение, че сниманият човек си заслужава да бъде гледан, да му се възхищават и да бъде запомнен. Като си признаеш това убеждение, рискуваш да изглеждаш смешен. Да се ​​изложиш като беззащитен глупак, помисли си кой знае какво за собствената си идентичност. Оттам идва предпазливостта на погледите, подозрението и намръщеността на лицата.

Освен това, сам знаеш, в онези дни не могло да имаш хиляди или стотици хиляди фотографии, повечето от които може да изтриеш веднага и завинаги, да оставиш само тези, които харесваш. Резултатът винаги е имал елемент на фатум, на обреченост: не си избирал варианти, оформяйки желаната от тебе маска, подходяща да се демонстрира пред другите – получавал си един от малкото отпечатъци на себе си, собствените си диагнози, нещо неумолимо, окончателно и непоправимо.

В тези стари снимки е самото съществуване, неговият дестилат. Капка сгъстена смола, почти кехлибарена.

Лявата половина на снимката е почти черна, дясната е твърде изсветлена. Виждаш ли, може да видиш под краката си снопчета заплетена трева, листа от детелина, живовляк, дори ягодови плодове. Отзад има стена от люляк. Въпреки лошото качество и недостатъците вна проявяването, забелязваш восъчния блясък на листата.

Момичето в центъра седи на табуретка. Има дълга, руса коса, гладка и лъскава. Няколко кичура коса обграждат главата във венец, събран с фиби в задната част на главата. Да, не виждаме фактическите оттенъци, изображението е ситно и неясно, но от вида на лицето ѝ можем да предположим, че е луничава. Тя има присвити очи, остра брадичка и тясно лице, което прилича на лисича муцуна. Момичето е сериозно, но се вижда лукава светлина в тъмните ѝ очи. Тя е облечена в обикновена черна рокля с яка на врата. Или може би това са пола и блуза. Или училищна униформа. Не можете да види на снимката.

Какво е това на врата ѝ – някаква кръгла висулка на къса верижка?

Носи бели чорапи до средата на прасеца и обувки тип лодка с каишки: не черни и не бели, това е всичко, което може да кажеш.

Има нещо в бузата ѝ. Виждаш: някакво тъмно петно. Едва ли е мръсотия. Не изглежда да е сянка. Синина? Следа от удар?

Другите две момичета, които стоят от двете ѝ страни, зад нея, също имат бели чорапи и обувки тип лодка. И двамете са с каре прически, и двамете са с къдрави коси. Момичета са на различна възраст: средното и най-малкото стоят, най-голямото седи. Правите са облечени в бродирани ризи и имат на главите си престилки на цветенца на черен фон. Средното има много червени устни и румени бузи. Тя е сериозна. Държи букет цветя в ръката си. По-малкото момиче е съсредоточено и заинтересовано, страхува се да не пропусне нещо. Очите ѝ са леко подути, сякаш наскоро е плакало горчиво. Те са на 11, 7 и 4 години.

По-голямата сестра е в центъра на снимката. Това си личи от лукавия ѝ, упорит поглед. Поради това, че седи в центъра. Че е облечена в черно.

Отзад на гърба е написано с резки цифри – 1932 г.

Превод от украински Райна Камберова

София Андрухович(1982) година в югозападния украински град Ивано-Франкивск, в семейството на писателя Юрий Андрухович. Завършва Природонаучния лицей в родния си град през 2000 година, а след това и Украинската академия за печат.  Работи като съредактор на периодичното издание „Четвер“, създадено от нейния баща и негови съмишленици. Превежда от полски и английски, пише разкази „Лятото на Милена“ (2002), „Старите хора“ (2003), „Жените на техните мъже“ (2005), романа „Сьомга“ (2007), „Съзвездието на Кокошката“ (2016) в съавторство с Марияна Прохаско. Получила е три престижни награди в Украйна – „Книга на годината на BBC“, Специалната награда на Форума на издателите в Лвив и наградата „ЛитАкцент“. По книгата през 2020 година е заснет филмът „Предадената“ с режисьор Христина Сиволап. През март 2021 година Андрухович печели наградата на ООН за жените и Украинския институт „Жените в изкуството“ за литература. В 2021 година София Андрухович влиза в топ 100 на успешните жени на Украйна според списание „Новое время“.

От издателството: 

Ако си позволим една невинна шега – романът „Амадока“ със своите неистови 900 страници е явно доказателство, че макар и дъщеря и съпруга на видни писатели, София Андрухович не е попаднала в украинската и европейската литература благодарение на семейните си връзки. За да повдигнем малко завесата около романа, да кажем, че Амадока е най-голямото езеро в Европа, разположено на територията на съвременна Украйна, за първи път споменато от Херодот и възпроизвеждано от средновековните картографи на картите в продължение на няколко века, чак до внезапното му и пълно изчезване. По какъв начин безследно се изпаряват големи езера, как изчезват цели светове, цели култури и какво остава вместо тях? Възможно ли е да има връзка между еврейската Катастрофа на Източна Европа и унищожението на украинската интелигенция по време на сталинските репресии? Може ли забравата на един човек да достига до няколко поколения под земята? Свързват ли ни знаците и белезите на осакатената памет? Могат ли любовта и търпението да направят възможно докосването до съзнанието на друг човек?