Ивайло Дичев: Идиокрацията произтича от постепенната загуба на реалност у съвременния гражданин

Проф. Дичев, на церемония във Ватикана наскоро, папа Франциск определи като „грях“ дезинформацията разпространявана от  медиите. Негово светейшество използва неочаквано твърд език /копрофагия и копрофилия/, за да заклейми журналистическия стил да се захранват  хората с четива за  скандали и всякакви извержения от една страна, както и потребността на публиката да чете такива новини, от друга. Папата осъди  и разпространяването на фалшиви новини, като сравни тяхното действие с нанасяне на „непоправими щети“ на обществото. Какво мислите за неговата позиция?

Не съм вярващ, но този папа ме възхищава отново и отново. Защо истината е в основата на нашата, пък и всяка сериозна цивилизация?

Лъжата предполага непрекъснато напрежение, криене, преструвка; истината е най-простото, тя е покой – и за това в истината можем да сме заедно, да правим неща. Истината е единственият възможен консенсус в общество с разнопосочни /все по-разнопосочни/ интереси. Тя предполага определено смирение, приемане на реалността. Виждате как християнската тематика преминава в модерната епоха, онази, която мобилизира силите на обществото за променяне на света. Тя изгражда свои институции на истината, с които замества църковните – научни йерархии, правосъдна система, различни форми на архивиране и каталогизиране и най-вече – медии, които разпространяват информацията и захранват публичния дебат. Това, което стана днес – и което ужасява светия отец – е, че цялата тази конструкция е на път да рухне.

Първоначално беше естетиката на постмодернизма, еклектична, противоречива, поставяща шока и насладата пред чистотата на идеите и утопиите. Постмодерната мисъл беше основно провокация срещу истина: от всяка гледна точка светът е различен, значи няма абсолютна сигурност, всичко е релативно. След високите философски дебати между елитарни мислители и съвременни артисти изведнъж се случи нещо неочаквано: постмодерният релативизъм се превърна в политическа практика от хора, които никога не са чели Бодрийяр или Дерида. И от дейците на Брекзита, и в щаба на Тръмп, и от българската расистко ляво-десница. Бомбардирани от небивалици и откровени лъжи, гражданите превключват на естетически модус – възприемат ставащото като холивудски филм и наместо с разум и гражданско действие, реагират с емоционални изблици, седнали удобно с пуканките в креслата.

Разгромът на истината като основа за социален консенсус е разбира се, добре дошъл за управниците – наместо с резултати от политики те могат да управляват хората по методите на трилъра, режисират възмущения, изграждат образи на врагове, отклоняват ловко вниманието от сериозните проблеми. Това е същината на популизма: гражданинът е превърнат в консуматор, предлагат му се емоциите, които е поръчал – мразим тия, значи искаме още храна за омразата си, гордеем се от еди какво си, подават ни гордост. Помните ли филма „Идиокрация“ /“властта на идиотизма“/? Пращат героя в бъдещето и се оказва, че наместо прогрес е настанало тотално затъпяване – хвърлят боклука от прозорците, поливат реколтата с пепси кола, президентът е брутален рапър, който по време на реч стреля с автомат… Сещахме се често за този филм във време на американските избори.

Оксфордският речник обяви „post-truth“ за ключовата дума на 2016 година.Това означава ли криза, дори разпадане на етическата  „плънка“ на медийните наративи? Значи ли също така, че живеем в пика на тотално недоверие на обществото във всичко и всеки от една страна, както и лекомислено доверие и към най-налудничави факти, от друга?

В Обединеното  кралство гласуваха за излизане от ЕС без да имат идея какво точно следва от това – нямат план самите популистки лидери на не-то. Знаеха обаче едно: че захранват омразата на народа към поляци, чехи, българи. Или вижте България. Следя внимателно медийните дебати, но до сега, вече 11 години, аз не знам имаме ли нужда от енергията на Белене, или не. Представете си го: има учени има експерти, може да разчита на помощ отвън, но до сега не е изработена позиция да или не. И ние, гражданите гледаме споровете по ТВ като пинг-понг и нищо не разбираме. Или вземете референдума за мажоритарни избори. На базата на какво знание беше организиран този референдум, какви разработки, какви очаквани резултати? Г-н Трифонов каза, че политиците щяло „да ги боли“ от резултатите. Значи тази сложна, фина система, която са демократичните избори, се превръща в цепеница, с която налагаш – кого – себе си! Въз основа на какво отхвърлиха референдума на Матео Ренци за реформата на сената? Искат ли да се управлява държавата, или предпочитат правителство с вързани ръце, сега ляво, утре дясно? Нямаме отговор – гражданите просто напсуваха г-н Ренци, защото им се вижда арогантен, или просто твърде често е на телевизора.

Популизмът – т.е. идиокрацията – произтича от постепенната загуба на реалност у съвременния гражданин. Той/тя не вижда връзката между политическите решения и живота си; в развития свят вече десетилетия няма катастрофи, цялата работа се върти около процент нагоре, процент надолу. И политическата сцена добива все по-фантастични измерения, бълнуват за величие, мечтаят за империи, за расово или полово превъзходство. Забележете, че дори глупаво решение като Брекзита не води до истинска драма – падна им паундът с десетина процента, качиха се цените на някои стоки, за това пък борсата е в чудесна форма; в САЩ борсите също посрещнаха радушно избора на Тръмп, богатите са доволни, но дори за най-бедните катастрофа няма, съвременното общество е достатъчно стабилно, за да попие подобни лудости. Малко като ексцентричния подарък, който си позволяваме на Коледа – ядосвам се после на каприза си, но това не ме разорява.

Усещането е, че така или иначе няма особен избор, оттук политиката става сива и скучна дейност. Критиците на ЕС непрекъснато говорят за бюрократи, за еврочиновници. А всъщност Комисията изразява волята на страните членки, които постигат консенсус на базата на най-малкото общо кратно. И тук идва популисткият театър, който разни идиократи разиграват, за да върнат тръпката на политиката – ту малцинства, ту бежанци, ту исторически неправди, ту битка на невинен народ срещу корумпирани елити.

Проф.Дичев, Вие сте известен изследовател на мрежовите комуникации –  интернет ли е натиснатият спусък на оръжието срещу здравия разум? Съществуват ли  филтри за четене на фактите достъпни за хората ползващи  социалните  мрежи, гугъл? В интернет циркулират всякакви неща, които изглеждат напълно безумни… Например разпространената „петиция“ до Доналд Тръмп за забрана на Джордж Сорос в САЩ, се подписва от стотици  във фейсбук… Какво мислите за отговорността на  институционално легитимни личности,използващи  медиите за насаждане на страх, ксенофобия и расизъм?Професор от инфекциозна клиника към ВМА  съобщи,че Ислямска държава изпраща зараза в Харманли с дронове и че бежанците са биологична заплаха?

През последните десетина години мъчително разбрахме колко деструктивна е всъщност ролята на социалните мрежи, в които влагахме толкова надежди. Те фрагментират публичното пространство приватизират го. Тази петиция например /тя, която спокойно можеше да циркулира сред българските ляво-десни!/, показва пълно презрение към принципа на правото – тя е частно правораздаване, основано върху предубеждения и клевети, и най-вече заобикалящо правосъдните инстанции: от народа – пряко към политическия лидер-популист.

Говорителят в социалните мрежи е един вид частен предприемач, който не се подчинява на никакви регулации или контрол. Той/тя таргетира инфирмацията и подбира аудиторията си – социалните мрежи функционират на принципа на ехо-стаи, където чувате собствения си глас, участвате, защото искате да се затвърждават убежденията, които имате, не да научите нещо. Както в таргетираната реклама – потърсили сте да купите тиган, почват да ви се явяват тигани, та дори да четете стихове на Бодлер.

В класическото публично пространство се сблъскват различни мнения, а арбитражът на специални институции – мъдреци, съдилища, научни институти – поставя точката. В ехо-стаята говорителят-частник сам казва, сам законодателства, сам си избира публиката, сам филтрира информациите. До голяма степен подобен разпад е настанал и в традиционните медии – те сключват договори с подизпълнители, които правят предавания както намерят за добре. Самият принцип на интернет платформите непрекъснато създава правни проблеми например във Франция: кой отговаря за расисткия туийт, който нарушава законите? Фирмата Туитър казва – ние само пренасяме информация, ние сме като шосето по което може да се движи всеки, не отговаряме дали той има книжка или не. Напоследък Зукърбърг и трима други собственици на такива платформи тръгнаха да се обединяват за борба с лъжата, но много се съмнявам в добрата воля на собствениците, защото именно в техен интерес е да се върти колкото се може повече трафик – а лъжите и техните опровержения, и опроверженията на опроверженията… вдигат цената на рекламите.

Напоследък се появиха и откровено комерсиални производители на лъжи, фирми, които се занимават с това да захранват социалните мрежи с небивалици като това, че кога ще свърши светът според маите, че Мишел Обама всъщност е мъж, или че ЕС щял да забрани православието. Особено въздействащи се тези художествени измислици когато се лийкнат /когато изтекат против волята на институциите/, защото недоверието е достигнало чудовищни размери. И колкото повече отрича официалната преса, толкова повече им вярва клетият народ. Нали помните масовите изнасилвания от бежанци на площада в Кьолн? Нито имаше изнасилвания, нито пък бяха замесени бежанци, но историята чудесно пасна на расистите, потребители на възмущения и колкото повече официалните медии отричаха, толкова по-вярна ставаше. Същото с нашия случай в Харманли – фашистите създадоха истерия около епидемия на болест със странно име и колкото повече отричаха лекарите, толкова повече вярваше клетия народ. Стигна се до затваряне на лагера, последвано от бунтове на затворените и още повече възмущения. Целта на упражнението – няколко изборни процента за параноичния фронт, честито! Сега представете си тази идиократична верига да се задейства в САЩ, където пред копчето с ядрените арсенали седна един още по-безотговорен популист!

Старомодна ли е идеята за нов обществен договор, който да задължи  медиите да спазват  като основен и единствен етически стандарт „истината, само истината, цялата истина“?

Много се чудя какъв изход има от тази ситуация. В основата на проблема е това, че знанието при капитализма се превръща в стока. Нали не можете да си представите Аристотел с рекламна фланелка на някоя приятелска маслинова градина? В предните епохи знанието е вкоренено в моралната същност на индивида – казва духовният водач, който е готов да се заложи за думите си. В някои култури го произвеждат евнуси, т.е. хора без семейство, в християнската епоха знаещите трябва да жертват светския живот зад стените на манастира.

Когато производителят на знание загуби специалния си статут изпадаме в двусмислие: защо ми говори това, за да му платя или защото е вярно? Модерната епоха изгражда срещу това институции – един отделен учен може да злоупотреби, но научната общност ще го санкционира и някаква обективност все пак се удържа. Днес, както казах, тази институционална структура на знанието е подкопана – особено в страни без стари традиции като България. Науката е сведена до производство на сензации – ту нещо за предполагаемия български ген, ту за голямата мъдрост на богомилите. Из студията на телевизиите се разхождат самозванци, окичени с титли и международна слава. Но и тук, както в медиите, вече има и откровени частници: издания, канали в ютюб, сайтове, които тиражират небивалици, за да въртят трафик.

Но положението с медиите е още по-тежко: просто журналистиката е в най-тежко състояние днес, най-много страдат професионалните медии от дигиталния бум, цените на рекламата падат, аматьори пишат за без пари. А журналистът не е защитен с диплома като лекаря или юриста, например – могат да го уволнят във всеки момент, тъй както правят със станалия излишен работник. Оттук огромно количество журналисти са принудени да работят за индустрията на инфотейнмънта /information + entertainment/ – анонимни сайтове, медии с офшорна собственост, индивидуални тролове, невидима армия която препраща и усилва съобщенията, чиито източник скоро почва да се губи. Най-често говорим за империята Пеевски и необявената руската хибридна война – но за жалост работата е глобална, същите ги има в САЩ около Тръмп, в Италия около Бепе Грило.

Ето ви го постмодерното състояние на журналистиката: съобщението вече не е отражение на факт, добро или лошо, съобщението отразява съобщение от друг сайт, което пък препраща към трети – и така докато се загубят напълно следите. Чухте ли, че генерал Радев е незаконен син на Живков? Доказват го подходящо избрани снимки. Че Радан Кънев ходи в САЩ не по политически дела, а защото има хомосексуален любовник. Ако си дадем труда вероятно ще стигнем до първо-измисляча, но кой има време за това. Тук става дума не за една история, а за лавина; не за лъжец-занаятчия, а за индустрия.

Решението? Никой не го вижда за сега. В комунистически Китай не се свенят да налагат цензура. Който произведе невярно съобщение, което бъде харесано 5000 пъти или бъде препратено от 500 човека, може да лежи до 3 години. Имайки предвид, че често става дума за информация относно злополуки с влакове, където гражданинът се обвинява, че „всява паника“, този вариант вероятно няма много да ни изкуши.

Има хора, които си представят техническо решение – някакъв филтър, който автоматично да ви казва това е лъжа. Звучи примамливо, аз обаче знам от езикознанието, че в момента, в който една дума се табуира, веднага възникват десет, които да кажат същото по заобиколен начин. А и говорейки за машини, нека имаме предвид и че днес на пазара се продават интернет-роботи, които харесват, рейтват, дори изказват мнения – продават ги на хилядарки за десетина долара месечен абонамент. Техниката е средство: едни ще я използват за едно, други за друго. Първо са се дуелирали с шпаги, после са почнали да се стрелят с пистолети.

Някакъв етатистки вариант е много по-твърдо медийно законодателство, което да лицензира журналистическата професия, да дефинира кои източници на информация са медии и кои не. Много ще е опасно да съдиш човек за това, че е казал нещо невярно, много трудно ще се доказва умисъл, политически или материален интерес.

Вероятно може държавите да инвестират в национални медийни конгломерати от типа на BBC, които да дават отговорна и последна дума по спорни теми. Просто държавният монопол да смаже лъжците на пазара като предлага качествена и гарантирана стока. За сега fact-checking се практикува от неправителствени организации, т.е. частни образувания, което поставя под въпрос безпристрастността им. В професионални обединения, които ще възприемат морални кодекси /каквито имаше няколко у нас/ аз лично не вярвам – тия хора са във все по-бясна конкуренция поради намаляващия пазар. А знаем, че професионални гилдии се формират там, където пазарът е разпределен и цари стабилност.

Това, което можем да правим междувременно всички ние, отговорните потребители, е да мобилизираме всички сили за противодействие на настъпващата лъжа. Да проверяваме, да проследяваме, да припомняме, да търсим авторитетни източници – след което да викаме колкото можем по-силно: лъжат ви, бягайте оттам! Защо да вярват на нас? Ами защото за разлика от анонимната армия интернетчици, тролове и роботи, ние ще стоим зад думите с лицата си. Пък каквото стане

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).