Андрей Даниел – Фантазьорът

 

 

Андрей Даниел беше художник живописец(1952-2020). Пътуваше из широкия свят и показваше картините си в Париж, Лондон, Сеул, Лос Анджелис, Кайро. Преподаваше живопис в Националната художествена академия в София, България.

В книгата си „Неща, места и хора“ от 2011 г. той пише: „Имам носталгия по цялото; по онова състояние, което наричаме мир със себе си“.

С Андрей се познавахме открай време, още от началните класове на училището в Русе. След това изгубих дирите му.

За разказното интервю се срещнахме на 19 ноември 2010 г., след като му се бях обадила предишния ден по телефона. Разговаряхме в ателието му на 24- тия етаж на жилищен блок в квартал „Младост“. Височината, от която се вижда градът долу, е за- шеметяваща.

Седнах на стол срещу Андрей и близо трийсет минути обменяхме новини за нас, за семействата и родителите си. Не се бяхме виждали от много години. Разказът тръгна, намествайки се сред безброй картини, образи и цветове.

Леа Давчева, “Калейдоскоп на идентичности”

 

 

 

 

 

„Без дори да забелязвам, неусетно и плавно, минавах от български на ладино и обратно, пак    и пак.“

 

Далеч във времето

Спомени съм натрупал много и ще започна с най-далечните от тях.

В ранното ми детство у дома се говореше испан- ски и изобщо животът вървеше на испански. За мен това беше съвсем естествено. Нямаше и дума, която да не разбирам. Българският, разбира се, също се за- върташе и понякога ставаха смешни пресечки с двата езика. Така минаха много години, през които неусетно и плавно преминавах от единия в другия език и пак об- ратно. Сега съм доста по-бавен.

 

Моите баби и малко сръдни

Единствено баба ми Бланка познаваше истинския ми дядо. Бил е интересен човек. Бяга от Плевен по време на комунистическите събития през 1925 г. и се заселва в Русе. Две години не са могли да имат деца и най-сетне в 1927 г. им се ражда момче – това е моят баща.

В младите си години Бланка е считала себе си за модерна и напредничава жена. Тогава се е смятало, че да общуваш на испански, е бабешко или пък признак на необразованост, и затова е предпочитала да говори на български. Особено почитала правилния книжовен български. После настъпва метаморфоза и постепенно испанският завладява цялото ѝ речево пространство. Често прибягваше до испански поговорки.

Разговаряше с мен само на испански. Спомням си онази случка с теб, когато на връщане от училище отидохме у дома, бяхме 7 – 8-годишни, и баба ми ка- тегорично отказа да те заговори на български, въпреки че бързо схвана как нищо не разбираш от това, което ти казва. Когато пораснах, баба ми пак продължава- ше да говори с мен на испански, дори когато имаше неразбиращи хора наоколо. Смятах, че това не е ред- но, тъй като съучениците ми бяха всичките българи. Отговарях ѝ подчертано и демонстративно на българ- ски. Карахме се много и острите ни сръдни разваляха интимността между нас. Сега си давам сметка, че съм се държал неприлично, и съжалявам за това. Тогава исках да говоря български, и се мъчех да се интегрирам в средата извън къщи по най-непосредствения и достъпен начин.

Баба ми Жули от майчина страна пък беше инте- лектуалка и говореше няколко езика. Беше високооб- разована, учителка по иврит в еврейското училище в Русе. И пак ще ти кажа, разговаряхме на една чуднова- та смес от шпаньол и български.

Родители и род

С баща си и майка си не съм говорил на испански в ежедневието. Случваше се понякога да завъртим по някоя поговорка или историйка. Баща ми знаеше разни предания от дядо си и винаги ни въвеждаше в тях така:

„Унос кампос лонджис, ни перу ладра, ни гайо кан- та“ („Кърища далечни, няма куче да лавне, ни петел да пропее“). Доста образно се получаваха въведението към историята и лайтмотивът. Бяха приказки за еврей- ската изгубеност в пространствата, за удивлението на откъснати от полето хора, за страха от безбрежността на естественото. На всички истории отдавах семейно значение и дори привиждах някакъв родов смисъл.

Родителите ми считаха, че е много вероятно родът ни да води началото си от Португалия. Не знаем със сигурност, защото, от друга страна, фамилията „Дани- ел“ ни звучеше френски. Едва ли някой би могъл да ни каже какво, къде и как се е случвало.

Нуждата да го търкаляш този език в устата си, на- раства с възрастта. Майка ми също така е любопитен пример за това как хората се променят. Вече възрастна жена, току ще ми проговори на испански, доста необи- чайно. И тя знаеше много поговорки за отношенията между хората, например: „Си но китас пара де болса, тен дулсор ен ла бока!“ („Ако не вадиш пари от кеси- ята си, имай поне сладост в устата!“) или „Ло ке се алканса кон ла буенас, но се алканса кон ла неграс!“ („Което се постига с добро, не се постига със зло!“). Кажи ми, не са ли това мъдрости, дошли при нас през вековете!

Единствен

По-късно испанският, или както мнозина го наричат, ладино, ми даде възможност да се сприятеля с Фидел Р. от Куба. Баща му, ляво настроен адвокат, решил да изпрати синовете си в Източна Европа да учат. Общувах много с Фидел. Дълго след пристигането си той разчиташе единствено на съпругата си и на мен за връзка с външния свят. Усещах се уникален в това, че можех да общувам с него на език, толкова близък до родния му.

Трудно разбирам съвременния испански, но имам вътрешната готовност да го усещам. Наследили сме стария кастилски говор и той е по-разбираем за мен. Разговарял съм с кубинци и аржентинци, тях също ги разбирам. Обяснявам си го с това, че в тези страни се е запазил по-старият испански и всичко звучи някак тър- жествено и по-бавно.

Различен

Усещане за еврейска принадлежност имам от мно- го ранна възраст – още когато живеехме в Бургас. Пи- таха ме как се казвам, и аз отговарях: „Андрей Леон Даниел“. И после: „Какъв си ти?“, аз казвам: „Евреин“. Те не знаят какво е това, и питат родителите си. После пак идват и ми казват: „Ти си чифутин“. Полека-лека се стигаше до стълкновения. Един ден изядох бой. Беше през 1961 г. Току-що бяхме дошли да живеем в София и аз трябваше да си завоювам място сред новите деца. Пак ми казаха нещо по повод на това, че съм евреин, казаха ми, че съм чифутин. Разплаках се. Качих се горе и баща ми каза: „Да, ти си евреин. Думата „чифутин“ е обидна за нас. Няма да ревеш, ще се биеш“. В София започнах да мога да се бия и да имам амбицията да съм силен. Бях човек, с когото никой не искаше да си има работа.

Изградих умения да разговарям различно с различните хора, и знам с кого какво да приказвам. Еврей- ски работи с българи не разнищвам и така не натовар- вам отношенията.

Преди дни обаче слушах свое интервю по радиото и ми се стори, че интонацията ми е придобила някак- ви оттенъци, еврейски. Като че ли испанският език от детството ми постепенно изплува нагоре и неусетно завладява говорния ми свят. Усещането, че съм на- следил този език, ми дава изначална сила. Започвам да мисля, че различното се превръща от недостатък в пре- димство. Ние, творците, търсим своята уникалност, тя ни е дадена. Този език съществува като знак за нашата различност.

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Леа Давчева

Д-р Леа Давчева е основателка на АХА моменти – Център за междукултурност, Фокус към решения и Гостоприемно лидерство. Тя е обучителка и коуч с международна практика, изследователка и (съ-) авторка на книги, академични статии и учебни материали. В продължение на години, Леа играе важна роля в развитието на междукултурността в България. Ръководи много и разнообразни междукултурни инициативи – в и извън границите на България.