Ами ако трапезите ни намалеят!

Хайде и следващия път като се видим, да е в кръчмата.

Никога не знаеш, кога ще получиш някоя житейска мъдрост. И къде. От кого ще я получиш обикновено е най-лесният въпрос – има един определен тип хора без значение на каква позиция са – от портиера в учреждение до директора, които като ги погледнеш и знаеш, че това, което ще ти споделят е важно.

Тази седмица на няколко пъти ми се наложи да посетя лечебно заведение. Спокойно, всичко е наред и съм в отлично здраве (Мамо, моля те не се тревожи – всичко е наред). И всеки ден – там на портала стоеше охраната на болницата – възрастен човек в униформа, винаги застанал мирно и посрещащ всеки, така че да ни напомни да си сложим маска и да се дезинфекцираме.

На пръв поглед нищо особено. Докато не ставаше време да си тръгна от там и същият този човек в униформата на вратата на моето стандартно и почти автоматизирано „Довиждане, приятен ден“, той да се усмихваше и да не казваше:

–        Хайде. И следващия път като се видим, да е в кръчмата. Не тук.

Първият ден се обърнах и се засмях. Защото макар да знаех, че на следващия ден пак ще го видя, ми стана приятно.

На другия ден той отново чакаше на входа. За да ми напомни за маската и дезинфектанта и отново да ме изпрати с:

–        Хайде. И следващия път като се видим, да е в кръчмата. Не тук.

–        Дано – отвърнах аз този път далеч по-усмихнат.

И нямах търпение за следващия ден. Не за стигането до клиниката. За тръгването оттам. Защото знаех какво ще последва и този път се бях приготвил:

–        Хайде. И следващия път като се видим, да е в кръчмата. Не тук.

–        Извинете. На всички ли пожелавате това? – този път се спрях аз

–        На всички, да. Тук идват толкова много хора всеки ден и единственото, което си казваме е сложете си по-добре маската. И всички са угрижени, тревожни, даже нервни. А бих искал да се запозная с тях. Да си говорим. Да си разказваме истории. Аз съм тук, защото трябва и те са тук защото трябва. Надявам се да ги срещна някъде, където и аз и всички вие сте по свое собствено желание.

И този ден си тръгнах успокоен.

Но днес няколко дни по-късно седя и си мисля. За местата, на които трябва да бъдем и за хората, които срещаме там. И колко от тях бихме искали да срещнем и другаде. Там, където ни е приятно и удобно да седим. Колко от тези хора, с които се налага да общуваме и да виждаме, но не попадат в нашия кръгозор и мироглед, бихме повикали обратно тогава, когато „не трябва“, а просто „искаме“. И дали на всеки, когото срещаме, бихме пожелали да го срещнем отново – ама в кръчмата и да разделим хляба си и питието си с тях.

Аз не съм сигурен, че мога. И гледайки света около нас, се страхувам, че трапезите ни ще стават все по-ограничени откъм гости и затворени само за най-близките ни и тези, които са на нашето мнение. А другите – тях ще ги срещаме по болници и институции. Защото нямаме избор.

Мисля си от утре поне веднъж да пожелавам на някого това, което този пазач ми пожелаваше всеки ден. Пък да видим. А се надявам скъпи приятели с вас винаги да можем да седнем на една маса. Дори и когато трудно успяваме да се погледнем в очите.

Шабат Шалом