Това човек ли е?

Синът на мой приятел е в затвора за убийство. Когато спомена това, повечето ми събеседници ме поглеждат, сякаш пред тях стои отровна змия. Още повече се стряскат, ако разберат как точно е извършено убийството – по начин, достоен за филм на ужасите. Скандално изглежда да имаш приятел, член на чието семейство е извършил убийство. А ако самият приятел е извършителят, може би е по-здравословно хич да не го споменаваш.

Има случаи на убийства и насилие, които ни карат да се питаме – как е възможно човек да извърши подобно нещо? Актуален е случаят с акушерката, пребила новородено бебе. След това имаше новини за родители, пребили или убили малките си деца. Можем да се сетим за още много страховити истории – и от България, и не само.

Това човек ли е? – е реторичният въпрос, който се задава в такива случаи. Зад него се прокрадва интуицията, че има „не-човеци“, лишени от човешки облик, които са принципно различни от нас, истинските хора. За тях медиите често употребяват думи „изверг“, за да подчертаят нечовешката им същност.

Какво е отношението към близките на извършителите на тежки престъпления? Ако защитават обвинения или осъден роднина, се възприемат като носители на част от „нечовешката“ му същност и биват стигматизирани. Ако се открекат от виновника и го заклеймят, тогава имат шанс да получат публично съчувствие. Ако са родители и не са жертва на престъплението на детето си, се възприемат като виновни, че са създали и възпитали „изверг“.

Обратната страна на „медала“ е, че повечето близки отказват да допуснат, поне публично, че тяхното дете, роднина, приятел може да е извършил жестоко престъпление. Многократно сме чували изрази като – моят син не е убиец, той е добро момче, не е възможно да е пребил някого до смърт. Всички помним „Чеци не е убиец“. Чеци има приятели във Facebook, които могат да кажат това, а заподозреният клошар – не. Много по-лесно е да се приеме за не-човек някой, когото малцина биха защитили – клошар, човек с психически увреждания, човек от малцинство и т.н.

Приятелят, за когото споменах, признава вината на сина си, но не се е и отрекъл от него. Сигурно е допуснал грешки във възпитанието му, но нека онези, които са възпитали децата си безгрешно, първи „хвърлят камъка“. За евентуалните си грешки той плаща – освен със социалното си компрометиране, и в буквалния смисъл на думата. Работи допълнително, за да може да издържа сина си. Може би и вие като мен мислите, че ако някой е „на топло“, не му трябват много пари. Според въпросния приятел обаче, в зад решетките върви бурна търговия. Можело да се купи всичко, включително забранени вещи като мобилни телефони например. На цена 10-20 пъти над тази в свободния свят. А някои от надзирателите гледали кокошки в двора на къщите си. Как мислите, мотивирани ли са затворниците да си купуват пресни яйчица, а с тях – и по-човешко отношение?

Разказвам тези неща, защото смятам, че за извършителите на тежки престъпления трябва да се научим да говорим нормално и спокойно. Без да отричаме вината и отговорността им, но без и да ги смятаме за не-човеци.

След случката с акушерката се появиха и опити за обяснение, които не отричат човешкото у нея. Заговори се за прегаряне, за преумора, за проблемите на акушерската професия и родилната помощ в България. Дори и в този случай обаче усещането на повечето от нас е, че риск да прехвърлят общоприетата мяра на човешкото имат другите – чуждите хора, чуждите професии. И, по логиката „моят син не е убиец“, представители на обвинените професии и техни близки се впускат в безкритична възхвала на акушерския, лекарския и прочее труд.

Обикновено се поставяме в ролята на близките на жертвата. А какво ще стане, ако направим следния експеримент – да „влезем в кожата“ на близките на извършителя? Замисляме ли се – какво ще се случи, ако наш близък човек извърши жестоко и тежко престъпление? Ще се отречем ли от него, или напротив, ще отречем стореното от него? Ще можем ли да го подкрепяме, без да си затваряме очите? Как ще постъпим, ако става въпрос за брат, сестра, родител, дете, любим човек? За добър приятел?

А хрумвало ли ни е да се запитаме – на какво сме способни ние самите? Убедени ли сме, че познаваме себе си напълно? Виждали ли сме себе си в толкова много и разнообразни критични ситуации, че да сме убедени, че не сме способни на неподозирана жестокост? Или на безразличие към нечий живот, което да доведе до фатални последствия?

Ако на нас се случи да извършим тежко престъпление, ще смятаме ли, че не заслужаваме човешко отношение и трябва да бъдем заклеймени? Или ще имаме нужда от подкрепа и да бъдем в среда, в която има уважение към човешкото достойнство?

Възхищавам се от начина, по който норвежкият съд и норвежкото общество постъпиха с Брейвик, който извърши масово убийство на деца (обичам да повтарям, че каквото е едно общество, такива са и институциите му). Брейвик не беше убит при залавянето си, както често се случва в подобни ситуации. Не беше обявен за луд, както мнозина предполагаха. Не му беше и наложено смъртно наказание, както самият той искаше. Нито дори доживотен затвор, а максималната за Норвегия присъда от 21 години затвор. Брейвик беше затворен в килия с потресаващо (особено в сравнение с българските затвори) добри условия. Беше му предоставена и възможност да се оплаква от тези условия. По този начин норвежкото общество показа, че жестокото престъпление не е успяло да промени ценностите му на хуманно отношение към всички хора, зачитане на правото на живот и на човешкото достойнство, правото да пребиваваш във възможно най-добрата среда, все едно кой си и какво си извършил.

Защото, когато обявим някого за не-човек, следващата стъпка е да се отнасяме с него нечовешки. По този начин обаче човешкото в света не става повече. Не са много хората в България, които смятат, че за извършителите на престъпления, включително тежки, е необходимо да има различни форми на социална интеграция, за да могат да водят нормален живот, когато излязат от затвора, а не да бъдат ревиктимизирани в него. Поне се чуват гласове, че присъдата „доживотен затвор без право на замяна“ трябва да се отмени. Но все още екзотични са опитите за възстановително правосъдие – тоест извършителят на престъпление да има възможност по някакъв начин да компенсира жертвата или нейните близки (нямам предвид паричното обезщетение, което се налага с някои присъди). Не е и, впрочем, популярна идеята, заложена в концепцията за възстановителното правосъдие, че самата жертва и близките ѝ имат нужда повече от подкрепа, отколкото да получат възмездие за причиненото им.

В някои скандинавски страни дори се затварят затвори, защото няма хора, които да ги запълнят – толкова много са алтернативните форми на „изтърпяване на наказание“ и толкова е ниско равнището на социална изолация. А у нас – обявените за не-хора си купуват човешко отношение под формата на яйца, стига да има кой да им осигури пари за това. От което престъпността не намалява.

П.п. В случай, че ви е направило впечатление, че в текста си не употребявам думите – „убиец“ и „престъпник“ – не, не е случайно.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.