„Бившите хора“ на концлагерна България
Тази вечер в Огледалната зала, СУ“Св. Климент Охридски“ ще се състои премиерата на книгата „Бивши хора“на доц. Мартин Иванов с участието на Михаил Груев и проф. Петя Кабакчиева. Модератор е писателят Захари Карабашлиев. “ За кървавите погроми и лагерите знаем повече. За ежедневната репресия“ – много малко, смята авторът на изследването.
Маргиналия публикува откъси от това изключително изследване.
„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори:
Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение.
Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“, експроприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам.С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“, към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията. Както ще видим във втора глава, тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях.
Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).
Понятията: реконверсия
Терминът реконверсия, който някои предпочитат да заменят с адаптация, приспособяване или дори преквалифициране, обикновено се свързва с концепцията за социалното възпроизводство (репродукция), разработена от школата на Пиер Бурдийо. При нормални исторически условия, според видния френски социолог и антрополог, социалното възпроизводство се осъществява чрез рекомбиниране на четири типа капитал – икономически, културен, социален и символичен, които асистират поддържането и препредаването от поколение на поколение на съществуващите обществени отношения. Политическите катаклизми (напр. установяването на комунистически режими в Източна Европа или тяхното разпадане през 1989 г.), както и дълбоките структурни промени във формите на собственост, моделите на възпроизводство или на властовите коалиции обаче принуждават елита да търси „нови стратегии и инструменти за възпроизводство“, из- вестни във френската социологическа традиция като реконверсия.
До голяма степен налагането на термина дължим на Моник де Сен Мартен, ученичка и съавторка на Бурдийо, която в дълга серия от публикации, наченали още от 70-те години на 20. век чак до първото десетилетие на век, изследва „реконверсията на аристокрацията в масовото общество. В по-късна обзорна статия Де Сен Мартен акцентира на реконверсията като промяна в стратегиите, които „членовете на една класова фракция“ са принудени от обстоятелствата или от политическия режим да приложат, за да избегнат риска от социално декласиране. Техният избор между различните инструменти „до голяма степен зависи от състоянието на законите за наследството, пазара на труда, образователната система и т.н., както и от състоянието на различните видове капитал (икономически, културни, социални и символични ресурси), достъпни на групата“. Обикновено като типичен пример на реконверсия се сочи трансформирането от бившата партийна номенклатура на нейния политически в нов икономически ресурс. Както и „рециклирането“ на икономически и социален в символичен капитал, осъществено от представители на аристокрацията след Втората световна война. Така реконверсията може да се разглежда като процес на радикална и тотална промяна, който до известна степен се управлява от самите елити. Тя предполага отказ от или загуба на предишните видове капитал и принудителното им рекомбиниране на различна, нова основа. В този смисъл понятието реконверсия трябва да се използва само в ситуации, в които има „пълно прекъсване на предишното наследство, предишните притежавани ресурси“, ситуация, много напомняща тази в България след 9 септември.
Заради всеобхватността и дълбочината на социалната промяна, осъществена от комунистическите режими в Източна Европа, теоретичните конструкции на Де Сен Мартен се оказват много подходящи за осмисляне на реконверсиите, които представителите на дореволюционните елити са принудени да направят, за да оцелеят в новото общество. Това ясно е посочено от руската социоложка София Чуйкина, която адаптира и отчасти надгражда модела на Бордийо–Сен Мартен, прилагайки го към една представителна извадка от „бившите хора“ – потомствените дворянски семейства.
Както твърди Чуйкина, „по правило реконверсията е принудителна и засяга не цялата група, а само нейната най-активна част“. Поради безпрецедентната в общоевропейски контекст промяна след Октомврийската революция и заради бруталността и продължител- ността на последвалите я репресии руският случай може да бъде разглеждан като екстремен пример за насилствена и травматична реконверсия, при която не само най-активната част, но огромното мнозинство от стария елит е принудено да потърси своето ново, идеологически приемливо „аз“. Макар до голяма степен наследените от Стария режим икономически, културни, социални и символически капитали да са национализирани или поне силно девалвирани, на практика „бившите хора“ имат, настоява Чуйкина, възможност да реконвертират част от тях (специфични знания и умения, връзки, роднинства) и така да се впишат в новата политическа обстановка. Проучването на петербургската социоложка показва, че шансовете за адаптация, разбирана като „придобиване на еквивалентна нова позиция“, зависят именно от разнообразието на тези притежавани конвертируеми ресурси.
следва продължение
