Честит празник! Хаг Пурим самеах!

За пролетния еврейски празник Пурим баба Рашел месеше и печеше „роскитас ди алхашуф” (аз го чувах „алхашух”) – курабийки с тайнствен орехов пълнеж, сладък и вкусен като името му – „алхашуф”. Наименованието на този сладкиш испанските евреи (сефарадим) си бяха пренесли през пространствата и вековете на своето скиталчество.

Харесвах ги тия „роскитас”, най-вече защото Рашел по обичая ги оформяше като различни предмети и животни, дето само тя си ги разпознаваше. Залепен за нея, я питах кое какво е. „Това – казваше – са очила! Можеш да се маскираш с тях, на Пурим децата се маскират.“ Опитвах се да сложа тестеното изделие на очите си – не става. Приличаше на модернистична пластика, несъразмерна, хипертрофирана, златисто-кафява, вероятно заради намазката отгоре. „А това?” – сочех изпечената топчеста буца в тавата. „Прасенце! – смееше се баба. – Ето му очичките, ето му опашчицата, ето му ушенцата.”

Явно въображението не ми е достигало, понеже продължавах да изучавам асортимента на бабините курабии и да любопитствам. Имаше там и бастунче, и зайче, и часовник… и най-обикновени търкала, сиреч гевречета. Криви обаче. Рашел не се придържаше към реалистичните схващания за изкуството, затова пък вкусовите качества на произведенията й бяха извън всякакво съмнение.