Да оцелееш при обсадата на Харков – 1
С указ за извънредно положение жителите на Харков бяха задължени да затъмняват домовете си през нощта, за да не предоставят мишени на руските самолети и артилеристи. Ако им се наложеше да запалят светлина – ако биха имали късмета да имат електричество – те покриваха прозорците си с одеяла, пластмасови мушами или парчета от счупени мебели. Макар че харковчани може би знаят и без указ, че трябва да го правят, и не само защото войната е унищожила стъклата на прозорците им, заедно с електричеството, отоплението и водата. Изглежда те просто имат инстинкт как да действат при обсада.
Така че, когато през последната седмица на март, месец след началото на войната, ракета удари улица „Леся Сердюка“, след залез слънце, небето над града не приличаше на градско нощно небе, а беше по-скоро селско, липсваше му околната светлина. Звездите бяха затъмнени от натежалата облачна покривка на ранната пролет. Ракетата улучи газопроводна линия и взривът отекна в целия град. Прозорците на хотелската ми стая, на две мили оттам, се разтресоха. Пламъците се издигнаха и се отразиха в облаците, оцветявайки небето в адски алено.
Газът все още гореше на следващата сутрин, когато с фотографа Паоло Пелегрин пристигнахме на мястото на експлозията в квартал Салтивка. Огънят облизваше ръба на ракетния кратер. Дърветата по улица „Сердюка“ бяха без клони и почернели. От едната страна на улицата, слабо видима през мъглата от сажди, се виждаше кулата на православна църква, чийто месингов луковичен купол беше пробит от шрапнел. От другата страна се виждаха овъглени от обстрела жилищни блокове. Много от тях бяха в пламъци. Цели фасади бяха отнесени, а в домовете бяха останали размазани мазилки, подови настилки и тапети.
Вглеждах се в тази сцена откъм паркинга на малък търговски център, който сега представляваше бъркотия от кратери, натрошени стъкла, врати на магазини и парчетии от разбити автомобили. От северната страна на паркинга горяха магазини. Улица „Сердюка“ беше осеяна с отломки и накъсани жици, а насред нея, в цялата си ленива заплашителност, лежаха останките от руски ракети – цилиндри, перки, двигатели.
Близо до мястото на ракетния удар на улица „Сердюка“ в квартал Салтивка в Харков.
Хората все още живееха в Салтивка, някои по свой избор, повечето защото нямаха избор. Опитваха се да излизат навън колкото се може по-малко. Но рано сутрин, когато обстрелът затихваше, те излизаха за покупки или за да разходят кучетата си. Заобикаляха кратерите и отломките. Ако затишието беше достатъчно дълго, спираха, за да си поговорят. А за какво друго да говорят, освен за войната?
„Деветдесет процента от тези ракети попадат в жилищни райони“, каза един мъж, докато гледаше пламъците. С него имаше симпатичен малък доберман пинчер, чиито уши бяха превързани с бял медицински бинт. „Погледнете улица ‚Дружба между народите‘.“ Изтрита е от лицето на земята. Целият район е унищожен. Там няма нищо военно. Най-близкото нещо е пожарната. Във всичко това няма никакъв смисъл. Шибани руснаци. Няма да си тръгна.“
„Много хора живеят в приюти“, каза Мариан, преводачът, с когото работехме с Пелегрин.
„Ние нямаме приюти“, каза мъжът. „Имаме мазета.“
В един от горящите магазини имаше козметични продукти. Аерозолни кутии се подпалваха с пукане и съскане. Доберманът заскимтя и започна да обикаля около краката на мъжа. Явно искаше да си тръгне.
Пристигна друг мъж. „Имах предусещане, че ще ударят тук“, каза той. „Харков е сърцето на Украйна. Тук има толкова много интелигентни хора. Професори. Отидете на Пушкинското гробище, ще видите колко много професори. Все умни хора. За руснаците ние сме просто месо. Никога не знаеш дали ще те бомбардират или не. Кой би си помислил, че Путин е такъв гадняр?“.
Харков се намира на 25 мили от руската граница. Подобно на много харковчани, този човек има близки в Русия. За него разграничението между двете държави не е имало голямо значение преди войната. Близките на баща му живеели близо до Москва. „Посетих ги през 1990 г.“, казва той. Това е годината преди Украйна да се отдели от Съветския съюз. „Отидох на Червения площад. Видях Ленин.“ Видял е и братовчед си, някогашен пилот в руските военновъздушни сили. Двамата продължавали да поддържат връзка, или поне допреди един месец. Говорили по телефона, когато започнала инвазията. Братовчед му отказвал да повярва, че е имало инвазия. „Знаете ли какво ми каза? ‚Вие се бомбардирате сами‘. А аз му казах: ‚Ти чуваш ли се какво говориш? Що за глупости? Ние се бомбардираме сами?‘ Това ми каза, в началото на войната. Той работи нещо в застраховането. Те не знаят как да анализират информацията, руснаците“.
„Пада Град, на всеки пет минути“, добави той. След което имитира поредица от експлозии. „Дум. Дум. Дум.“
„Град“ е монтирана на камион артилерийска установка, която изстрелва от две-три до няколко десетки ракети в рамките на няколко секунди. Тя е любима на руснаците. Те изстрелват множество „Град“-ове по Харков, заедно с много други неща, а „Град“, което неслучайно използва думата за „градушка“, вече обозначава всяка серия от снаряди с достатъчна разрушителна сила.
Домашните любимци в Харков често имат по-остро чувство за опасност от хората. Доберманът с право настояваше да си тръгне. Само няколко минути след като мъжът имитираше ракетите, цяло ято от тях падна върху жилищния район непосредствено до магазините. Дали бяха „Град“, не знаех, но веднага разбрах, че още никога не съм попадал в обсега на подобен боеприпас. Или по-скоро го усетих – поредица от взривове като барабанна канонада откъм атмосферата. Земята се разтресе. Кожата сякаш се опитваше да се отдели от тялото ми, а въздухът беше изсмукан от дробовете ми.
Побягнах към пикапа, който използвахме. Нещо, вероятно парче от ракета, се удари в паркинга зад камиона, като разпръсна във въздуха парчета от настилката, които обсипаха задната врата на колата.
Не си спомням как съм се качил в камиона, но вече бях в него. Шофьорът се изправи върху газта. Мариан се качваше от другата страна. Погледнах към него и докато го правех, той реши, че ракетите изискват по-твърдо прикритие, и скочи от камиона.
Шофьорът натисна спирачките. Изскочих и се затичах към Мариан. Той беше на около 30 метра зад нас, лежеше настрани, обърнат към ниската стена на магазина за електроника, напълно неподвижен. Хубаво прикритие е намерил, помислих си аз, преди да ми хрумне, че може да е осакатен или мъртъв.
После той се изправи. Иззад магазина се появи Пелегрин. Качихме се в камиона и потеглихме по улица „Сердюка“ към контролно-пропускателния пункт. Мариан беше изподраскан, но иначе не беше ранен. Войниците от Силите за териториална отбрана, които обслужваха контролно-пропускателния пункт, ни махнаха с познати усмивки, а от устните им висяха цигари.
Служител на силите за териториална отбрана в Салтивка.
Харков е подложен на непрекъснати атаки от близо три месеца насам. Втори по население град в Украйна и входна врата към източната част на страната, Харков е стратегически важен. Той има и символично значение. Историкът Володимир Кравченко го нарича „пограничен град“ не само защото е толкова близо до границата. Откак Украйна е независима, тя е място на разделена лоялност, която гледа отчасти напред, отчасти назад, към някогашната съветска република. Харков е преживял това разделение както никой друг украински град. Ето защо бях дошъл тук – за да видя войната такава, каквато я преживяват хората.
На 24 февруари бронирани колони се изсипаха през северната граница на Украйна към Киев, докато други си пробиваха път от Крим и Донбас. В същото време към Харков се насочваха и войските от руската Белгородска област. Последният път, когато някой е виждал толкова много танкове около Харков, Червената армия се е сражавала с германските сили за контрола над града. В рамките на няколко дни предните руски части достигнаха до Циркуни на североизток и до Чухуев на югоизток от Харков. До края на февруари градът беше почти обграден от три страни. Танкове, самолети и артилерия го обстрелваха непрестанно. Изглеждаше, че руската пехота всеки момент ще навлезе в центъра му. На 1 март беше бомбардиран площад „Свобода“ в историческия център, при което беше разрушена главната правителствена сграда. Десетки хиляди харковчани избягаха. Онези, които не успяха или не можеха да го направят, наблюдаваха как градът им гори.
край на първа част
Джеймс Верини е автор на статии в списание „Ню Йорк Таймс“, специализиран в отразяването на войни и конфликти, и автор на книгата „Те ще трябва да умрат сега: Мосул и падането на Халифата“. Журналистиката му е публикувана и в списанията National Geographic Magazine, The New Yorker, Foreign Policy и други.
