Денят на победата е международно наследство. Не е на Путин
Какво бих могла да пожелая на всички нас в Централна и Източна Европа? На първо място, мир. И второ, че един ден всички ще отбележим края на Втората световна война, ще разберем значението й, ще почетем жертвите и падналите – и няма да използваме деня за краткосрочна политическа пропаганда.
Един от последните ми спомени от Русия е: лято, времето на пандемия, призивите за ваксинация са навсякъде в известното московско метро. И все пак други плакати се появяват по-многобройните послания „Хей, това е страната на Победителите!“ На някои от плакатите е изобразен адмирал от 18-ти век Фьодор Ушаков, други – средновековният княз Александър Невски, трети – маршал Георгий Жуков. Те са навсякъде. Военните командири ме гледаха как стъпвам на местен влак, или електричка, на гара Москва-Беларус. Можех да ги видя отново дори на най-изолираните спирки в гората. Инфраструктурата на гарата може и да е била запустяла, но плакатите непрекъснато напомняха: това е Русия, страната на победителите.
Може да се наблюдава как посланието за победата претърпява еволюция през последователните години на Русия на Путин. Защото именно Путин въведе ежегодния масов военен парад на 9 май – в Съветския съюз той се провеждаше не повече от три пъти. Докато тежестите на руския капитализъм ставаха все по-трудни и по-трудни за понасяне за обикновения гражданин, държавата сякаш подсказваше: героичната идентичност, основана на 9 май и безсмъртния подвиг на предците, трябва да компенсират всички мъки на живота. И официалната памет на Победата беше съзнателно измислена. Държавната пропаганда удобно забрави да спомене, че Съветският съюз е некапиталистическа държава, предпочитайки вместо това да подчертае ролята на Руската православна църква по време на войната. Националната гордост подмени въпросите за актуалната ситуация. Ако сте гражданин на победителката, как можете да се оплаквате от високи цени, лоши жилищни възможности и нарастващи неравенства?
Можем да разберем колко цинична е тази пропаганда само когато вземем предвид колко скъпа е тази памет на Победата за руснаците. Маршовете на Безсмъртния полк, в които хората носят снимки на своите предци, които са се били и/или паднали във войната, може да са измислени като част от политиката на държавната памет на Путин, но те са пълни с истински емоции. Няма руско семейство без спомени от войната, някои героични, други ужасяващи. „Денят на победата е празникът със сълзи на очите“ – казва популярна съветска песен и това не е преувеличение. По съветско време ветераните се срещаха в градските паркове, търсейки фронтовите си другари, споделяха истории, пиеха и пееха военни песни. Нямаше огромни военни паради на Червения площад, с изключение на 1945 г. и след това две „кръгли годишнини“ през 1965 и 1985 г. Народната памет подчертаваше, че мъжете и жените от Червената армия защитават страната си и се борят, за да осигурят мирно бъдеще за следващите поколения. Мир, а не военно надмощие, беше ключовата дума.
Използването на паметта за войната за изграждане на имперска пропаганда и за отклоняване на вниманието на хората от несправедливостта на руския капитализъм, вече е подигравка. Тази година, когато „антинацистката“ реторика беше използвана, за да се оправдае нахлуването в Украйна и унищожаването на украинските градове, беше достигнато друго ниво на цинизъм. „Обясненията“ на Путин от 9 май как Русия е трябвало да нанесе превантивен удар преди предполагаемата западна атака, бяха просто допълнения към общия сценарий. Официалната история стигна до точка, в която Русия води вечната и винаги победоносна война срещу фашизма, който се среща навсякъде, когато е необходимо.
През годините, докато руската държава изгражда тази официална памет за Победата, антикомунистите от Централна и Източна Европа разработиха своя такава. Те ни учиха да забравим, че нацистите всъщност са планирали да унищожат славянския народ, точно както са планирали и безмилостно извършвали унищожаването на еврейското население. Казаха ни, че няма какво да празнуваме на 8 или 9 май. Те настояват да се почете паметта на антикомунистическите следвоенни бойци и да се забравят онези, които са се борили с нацистите на Източния фронт. Полските войници, които участваха в последната битка при Берлин, бяха просто сътрудници на комунистите, можем да чуем гласовете от най-твърдата десница.
През 2022 г., докато Путин обясняваше на сънародниците си защо Украйна трябва да бъде нападната, ръководителят на полския институт за национална памет обяви, че за нашия регион изобщо няма Победа – само началото на втората окупация. По-жестока окупация, често добавят нашите антикомунисти. Колко е просто: казват ни, че пет десетилетия на народните републики са били трагедия, по-голяма от масовите убийства и систематичното унищожаване на периода на нацистката окупация. От този момент човек лесно скача на друго ниво на пропаганда: нашите страни от Централна и Източна Европа не се развиват достатъчно бързо, защото бяха унищожени от Съветите през 1945 г. Комунистите трябва да бъдат обвинявани за провалите на съвременния капитализъм.
Може да сме възмутени от военната пропаганда на Путин, смесвайки чистото очарование с военната сила и лошите исторически паралели. Но пълното отхвърляне на Победата не е отговор. Бихме могли да го кажем и по друг начин: идолизирането на Победата и забравянето за тъмните страни на държавата и армията на Сталин не е конструктивна реакция на демонтирането на паметниците на Червената армия в Полша, Чехия и другаде. Полските антикомунисти предполагат, че имаме нужда от колективна памет, напълно различна от тази, която се насърчава от Русия, за да сме имунизирани срещу пропагандата на Путин. Но истинският лек за пропагандата е истината и разбирането, че историята не е черно-бяла. Освен това – ако забравим, че нашите дядовци са помогнали за победата на нацизма през 1945 г., как това ще спре Путин да бомбардира Украйна през 2022 г.?
Военната история на Централна и Източна Европа заслужава нещо повече от просто да бъде използвана в политически игри. Нуждаем се от този спомен, защото никога няма да разберем нашата реалност, ако просто забравим какво се е случило през 1945, 1941 и 1939 г. И без значение дали изберем 8 или 9 май за празника, имаме нужда от честно историческо изследване на случилото се преди, по време и след войната. Защо се случи това бедствие – и какво се промени в живота на централно и източноевропейците, след като техните държави станаха народни републики. Трябва да разберем как и на каква цена беше победен нацизмът – и защо не беше победен завинаги.
*Малгожата Кулбачевска-Фигат е независим журналист от Полша и съавтор на медийния проект „Трансгранични разговори“. Специалист по история и съвременна политика на Източна Европа по образование, отразявала е събитията в Украйна, Беларус и Молдова, работническите борби и протестите в Полша.
