Добрият Путин. Руската душа по своята природа е сталинистка.
Добрият Сталин
Виктор Ерофеев
Когато прочетох излезлия през есента на миналата година немски превод на новата книга на Виктор Ерофеев Великият Гопник. Записки за живата и мъртва Русия, той не ме вдъхнови. Заявката за някаква автобиографична summa на творба от над 600 страници – най-обемната сякаш в творчеството на Ерофеев дотук – определена при това като роман, оставя в края на пътя смътното усещане за ненаситеност. Донякъде това се дължи вероятно на превода, принуден постоянно да прибягва до пояснения и парафрази при обвързаните със социално-политически контекст руски понятия и реалии (започвайки с титулния гопник), които неизбежно извеждат на преден план публицистичните компоненти на текста, оголвайки ги от сиянието на суверенните им езикови одеяния.
За да проверя тази интуиция, се върнах към Добрият Сталин (2004), чието продължение всъщност представлява автобиографичният факшън на Великият Гопник. И наистина: там езикът непосредствено поражда плътно усещане за литературност, при положение че маркирано автофикционалните пасажи в сиквела като обем преобладават в сравнение с първата част на Виктор-Ерофеевата „поезия и истина“ двадесет години по-рано. Утеших се, че в немския превод поне мотото от Гьотевия Горски цар е в оригинал – буквално и митологично безнадеждното „В ръцете му детето беше мъртво“ – и зачаках публикацията на руския оригинал.
Докато оригиналът все се бавеше, използвах да се върна и потопя отново в ранния Ерофеев (той сякаш беше предвидил това във Великият Гопник: „Ми не може цял живот да се пишат ранни разкази!“). По стечение на обстоятелствата Ерофеев се оказа първият, на когото попаднах, от голямата троица, до чиито други ипостаси в лицето на Пелевин и Сорокин (в този ред) достигнах по-късно. Ако Сорокин безспорно е Отца (а Пелевин съответно и фантасмагорично Сѝна), Ерофеев също толкова безспорно е Светаго Духа на пробива в руско-съветската литература от последната четвърт на миналия век.
При него сякаш най-непосредствено сетивно се пази жизненосветовата атмосфера на връхлитането на деконструктивния ангел-унищожител на секса и ужаса при разпада на стария режим. Не случайно той е авторът през невероятно далечната и дълбоко брежневско застойна 1973-а на „първото в Русия есе за маркиз дьо Сад“ – както не пропуска да отбележи в Добрият Сталин не без оправдана гордост автобиографичният аз-повествовател – още в протописателската си литературоведска фаза на млад научен сътрудник в Института за световна литература към АН на СССР. Милувка на съдбата е, че немският превод на Великият Гопник излиза в Matthes & Seitz (тогава все още със седалище в Мюнхен), издал през 90-те интегралния превод на Жюстин и Жюлиет в библиофилско 10-томно издание.
Завръщането към потреса и откровението на някогашното четене на Руската красавица (1980/82), Папагалчето (1981) и Момичето и смъртта (1986) разкрива един нефрустриращ, за да не кажа щастлив, маршрут за преброждане на нескончаемите меандри на Великият Гопник като мнемоническа процедура по припомнянето, която има познавателна и пречистваща сила. Ако късната путинска епоха, започнала с пандемията и кулминирала във войната, драстично оголи геронтократическите и в крайна сметка некрофилски основания на поредния самодържавен режим, то „ние се намираме приблизително в същото положение както през късния брежневски комунизъм“, описан в ранния Ерофеев. С отегчаващото некрофилската анамнеза обстоятелство на абсолютистката концентрация и персонификация на едно криминално-националболшевишко и консервативно-революционно политбюро вътре в главата на един отделно взет човек.
Съгласно информационно-психологическата операция на руския опозиционер Валерий Соловей (ПР специалист и професор, уволнен по обвинения в „антидържавна пропаганда и подриване на политическата стабилност“) въпросният отделно взет човек е мъртъв от края на октомври 2023-а – и по-точно: от 27 октомври, 20 часа и 42 минути московско време – и оттогава си имаме работа с негов двойник, поредния в руската история Лъже-Дмитрий. Това откровено сардонично конспирологическо твърдение, което Соловей поддържа и до днес, перфектно се вписва в пародийния мотив на некрофилския секс със зомби, разположен във фабулното и концептуално сърце на мрака на къснобрежневската демонология на Руската красавица. В автобиографичния факшън на Ерофеев Путин е споменат поименно само веднъж (и мимоходом) в края на Добрият Сталин – и нито веднъж в сиквела Великият Гопник.
Както автобиографията Добрият Сталин, така и нейното автофикционално ъпгрейтнато продължение във Великият Гопник, излизат първоначално в превод на немски език. Различна в двата случая е обаче декларираната мотивация при тази изпреварваща издаването на оригинала публикация на превода. „Разбирах, че книгата [Добрият Сталин, б.м.] може да се окаже тежък удар за моите родители. Постъпих внимателно – първо я публикувах в Германия. Книгата идеше така да се каже отнякъде далече при нас.“ Двайсет години по-късно, вече като емигрант в Берлин, където се премества със семейството си след избухването на войната, Ерофеев ще изтъква в интервюта чисто маркетинговите основания за изпреварващата публикация на немския превод.
Нямаме причини да не вярваме, от една страна, на автобиографичния аз-повествовател, разказал в Добрият Сталин как става писател, неволно убивайки баща си (съсипвайки завинаги кариерата му на съветски дипломат) с това самопораждане в къснобрежневската епоха. Същото доверие заслужава сякаш, от друга страна, трезвата констатация на 76-годишния емигрант, с основание очакващ да не може за в бъдеще да се прехранва от руския книжен пазар през поредния малък ледников период на къснопутинската ера.
Добрият Сталин е посветен на бащата на автобиографичния аз-повествовател: A mon père (така в руския оригинал, „На баща ми“), Великият Гопник – на майката: Dem Andenken meiner Mutter (така в немския превод, „На паметта на майка ми“). На баща си Ерофеев дължи „втората си родина“ Франция, където като „посланическо синче“ прекарва пет от ранните си детски години. А като писател дължи – отново на баща си и осигурената от него втора родина – дълбинното си усещане за дистанция спрямо руско-съветската (и постсъветска) литература. Фигурата на майката във Великият Гопник, от своя страна, е ключова за биографичното сбогуване най-вероятно завинаги с Русия.
В още по-голяма и дълготрайно преживявана степен от раждането на писателя от духа на „убийството на бащата“ отношенията с майката при Ерофеев са мъчително преплетени с динамиката на ставането писател. Майката упорито – и съгласно Великият Гопник в крайна сметка докрай – отказва да признае таланта на сина си. При този окончателен отказ позициите на майката и родината съвпадат. „Еми да, родината би подкрепила мама. Или по-скоро така: мама заговори с гласа на родината. Те се сговориха: мама и родината.“ Отговорът на писателя на този сговор между майка и родина е двусмислено разкрачен между играта на думи и някакъв екзистенциален опит на необратимо случилото се: „Всички питат защо заминах от Русия. Не бе, отговарям, не съм заминал аз. Русия е тази, която си замина от мен.“ (От този цитат нататък вече държа в ръце и превеждам от руския оригинал, пристигнал от Немско, град Липиска, изненадващо бързо, сигурно защото е отпечатан там).
Разликата между книжните тела на немското и руското издание е шокираща. И не става дума само за гутенбергов полиграфски разкош, от едната страна, и нещо, изглеждащо като принтерна book on demand мизерийка, от другата. Да, Ерофеев си спомня в началото на Великият Гопник как като млад писател, гостуващ в дачата на някакъв утвърден романист, разглежда със завист твърдите корици на немскоезичните му издания – и веднага зрелият автобиографичен повествовател вмята, че „западният успех се измерва по-скоро в евтините издания с меки корици“. Това обаче определено не е случаят с джобното руско издание на Великият Гопник. В момента руският писател емигрант трябва да дочака на първо място джобното издание на немския превод. И повторението на световния успех на Добрият Сталин вече е въпрос на подсигуряване на основен източник на прехрана.
Само няколко синоптични засичания на оригинала с превода, преди да се върна към изходната интуиция за надмощието на публицистичното над литературното. Немският превод на сентенцията за емиграцията превежда заминаването (уехал) с напускане (verlassen): „Всички питат защо напуснах Русия. Не бе, отговарям, не съм я напуснал аз. Русия е тази, която напусна мен.“ Това сякаш звучи по-скоро като спор между интимни партньори за приоритета кой-кого на напускането. Посвещението в оригинал говори за „мама“ – „Памяти моей мамы“ – а не за „майка“.
Мотото от Горски цар на Гьоте е в превод на романтика Василий Жуковски: „В руках его мертвый младенец лежал.“ И са посочени в скоби годините на живот на Гьоте – може би заради цифровата анаграма между 1749 и 1947 – което в немския превод би изглеждало педантично, а анаграмата между рождените години на Гьоте и Ерофеев би се изтрила за немския читател поради информативната невидимост на добре познатото. Първата глава на книгата с анафоричните повторения на изведената в заглавието дума в оригинал гласи „Голубчик“ (мили), чийто капацитет за ироничен прочит е доста по-драстичен от немското Mein Lieber (скъпи мой)…
Всички тези биещи на очи още на първите страници езикови нюанси и конотации на руския оригинал не променят обаче първоначалното общо усещане, базиращо се на немския превод, за надмощие във Великият Гопник – в сравнение с Добрият Сталин – на публицистичното над литературното, което преводът наистина допълнително подсилва, но определено не създава на своя глава. Войната ли е виновна за това? Автобиографичното повествование сякаш настоява, че е така не на последно място с натрапливото й отекване в рекурсивно завръщащите се курсивирани „дневникови“ пасажи под повтарящата се като в омагьосания лууп на някакъв руски ден на мармота дата 24 февруари. А и го казва в прав текст, на чиято патетичност, концептуализираща фрагментарността на книгата, трябва да повярваме. „Бомбардировките на Великия Гопник изравниха със земята – като Украйна – книгата ми.“
Ако доверието към автобиографичния разказ в Добрият Сталин е преди всичко доверие към писателя, портретиращ себе си като млад артист от къснобрежневската епоха, във Великият Гопник то трябва да бъде адресирано по-скоро към живия свидетел на „новата великогопническа ера“, който под една или друга автобиографична форма е бил през стария режим „син на властта“, а през новия продължава да разчита на един поглед върху „властта изотвътре“. Както в Добрият Сталин, така и във Великият Гопник това е ключов аспект на повествованието, негов сертификат за автентичност, „висш критерий за достоверност“.
В Добрият Сталин: „За разлика от болшинството мои колеги, от интелигенцията като цяло, аз знаех за властта не по слухове. Аз бях син на властта, формално спадах към московската „златна младеж“. Това бяха деца на членове на Политбюро, на помощници на Брежнев, на министри, посланици, военачалници.“ (курсив в оригинала) Във Великият Гопник: „Хората, които обикновено разсъждават за Великия Гопник, не знаят какво представлява властта изотвътре: журналисти, политолози, професори – това не са хора на голямата власт.“ Писателят аз-повествовател на автофикционалния факшън на Ерофеев е такъв човек (в специфичните условия на руско-съветския хипертрофиран литературоцентризъм) – и изрично го изтъква като критерий за достоверност на повествованието.
Познаването на властта изотвътре, осигуряващо достоверността на автобиографичния разказ за съответния абсолютен господар, има обаче още едно ниво на значимост, по-дълбинно от наративното, на което изотвътре ще рече интроспективно, миметично, естетическо. На това ниво писателят и абсолютният господар са братя по занаят, а Сталин звъни на Булгаков след самоубийството на Маяковски. „Сталин ме вълнува като художник, създал в реалността свой проект на света“. И още по-екстремно, макабрено преобръщайки абсолютната естетическа идентификация – Мой Пушкин – на Марина Цветаева, формулирана тъкмо по време на Големия терор: „Моят Сталин е велик художник на живота. Махне с лявата ръка – чеченци потеглят от Кавказ. Махне с дясната – половин Европа строи социализъм.“
Да пишеш за това тъждество между автор и диктатор в публицистичен ключ, дори когато става дума за постмодерен симулакър на някогашния истински абсолютен господар, напълно и докрай по Хегел съвпадащ със смъртта, не е на нивото на предмета, чиято висша форма Ерофеев констатира като достигната у зрелия диктатор, патриарха на есента, „Добрия Гопник“ – добрия абсолютен господар. И, да, „ако смъртта се счете за висш критерий за достоверност“, нейното постигане е дело на поетите по Хьолдерлин и Ерофеев.
24 февруари
По какво се отличава писателят от журналиста? Журналистът търси изход, писателят – вход.
Или с думите на аз-разказвача некрофил от Момичето и смъртта: „Обхвана ме страст, не тъга. Постигах всепроникващия, организационен дар на смъртта, научих се, вдигайки яка, да ценя високата чистота на жанра. Там, в дворчето оцених недосегаемия образец на сталинското чувство за хумор. Но – по дяволите подробностите […]. Целуваме се пред всички. Дреме ни. Отпрашваме извън града! Ще се разхождаме в есенната гора, ще излезем на брега на Москва-река, ще захвърлим дрехите и голи, вирнали опашка, ще се плацикаме в ледената вода, ще влезем навътре, ще запалим огън, ще пием водка… и най-сетне ще стана твоя. Да – викам. […]. – А ще убиваш ли още? – Откъде да знам? – смея се. – Поживем – увидим. Носим се по Околовръстното. Шумят горите. И всичко е добре. Сталин е прав. Горки е прав. Всички сме прави. Човек – това звучи гордо. Любовта побеждава смъртта.“ Ето го праобразът на сплитането на живата и мъртвата Русия.
Путин е прав. Той е момчето от вътрешното дворче на руската душа. И руската душа по своята природа е путинистка. Всички сме прави. И всичко е добре.
Viktor Jerofejew, Der Große Gopnik. Aufzeichnungen über das lebende und das tote Russland, aus dem Russischen von Beate Rausch, Berlin: Matthes & Seitz Berlin, 2023
Виктор Ерофеев, Великий Гопник. Записки о живой и мертвой России, Лейпциг: ISIA Media Verlag, 2024
