Звезден пратеник. За Николай Кънчев, за Марин Георгиев и истината….
През 2026 година ще отбележим годишнините на двама големи български поети – Николай Кънчев / 1936 – 2007 / и Марин Георгиев / 1946/. Може определено да се каже, че те обновиха съвременната ни поезия, освен това, чрез своите блестящи преводи, ни срещнаха и с редица световни автори от френската, италианската, полската унгарската поезия.
През 1992, в зората на все още неузрялата ни демокрация, поетът Марин Георгиев (род. 1946) дръзна да напише своя скандален роман-разследване „Третият разстрел“ (част 1, издаден 1993), с който по безспорен начин осветли и демитологизира „явлението Вапцаров“, превърнат от комунистическия режим в нещо като икона. Сериозен, без съмнение, приносен труд, успешен синтез между документи от Държавния архив, спомени на съвременници, препратки към книги и публикации в печата и, разбира се, задълбочени анализи и коментари на личността на поета Вапцаров. С това той си навлече злобата и гнева на немалко фанатизирани апологети на стария режим, сред които, за съжаление, и някои известни писатели и литературни критици. Да се надяваме, че скоро ще излезе и втората част (продължението) на тази забележителна книга – събитие на Марин Георгиев, оказал се първо проходец в тази област – търсенето на Истината в историята на българската литература. В нея той вероятно ще представи и своята оценка за Вапцаровата лирика, освободена от идеологическите наслоения, която наши критици възвеличиха и определиха като „световно явление“?!
Втората подобна, макар и доста различна, книга на същия автор, „Звезден пратеник“ (изд. „Литературен форум“ и изд. „Нов златорог“) е посветена на едно от големите и все още недостатъчно оценени и признати имена в съвременната българска поезия, Николай Кънчев (1936-2007).
Особена като строеж, тя е, бих казал, многожанров синтез между собствени стихове, литературно-критически анализи, спомени, откъси от дневник, писма, интервюта, записи на разговори, дори снимки от личния архив – нещо наистина ново в днешната ни книжнина. Макар и късно, прочетох я на един дъх, не само защото имах шанса да познавам Николай Кънчев и харесвах този ярък и странен поет, а също и блестящ преводач на френскоезична поезия. Впечатли ме преди всичко откровеността на автора, неговата пределна честност и страст към Истината. Това, което е и в основата на „Третият разстрел“. Паралел между двамата поети не е нужно да правя. Първият, като съвсем млад, е писал приятна, макар и повлияна от чужди образци, лирика, но в единствената му книга „Моторни песни“ като че ли има по- малко поезия и повече лозунги и декларации, стигащи директно до призива: „Съюз със СССР!“, отколкото истинска, голяма поезия. Макар че някои го поставиха до Лорка! Докато вторият, Николай Кънчев, макар и още недостатъчно познат и популярен, е наистина силен, многопластов творец от европейска величина. Бих казал, достоен за „Нобел“. Ако, разбира се България беше по-голяма страна. Метафизична, необичайна, понякога мистично медитативна поезия – странна, на моменти язвителна, с особени метафори, парадоксални сравнения, неочаквани, шокиращи обрати. Която те кара да мислиш, да виждаш по друг, по-дълбок и ясен начин нещата. При един доста оригинален, неповторим изказ, особен слог, който не съм срещал никъде другаде. И колко е прав Марин Георгиев в точните си и задълбочени оценки за тази поезия. Ето една от тях: „Стихът или поетиката на Николай Кънчев, са толкова неповторими
, че се самозаключват. Те нямат нужда от патент, от защитата на закона, за да са неприкосновена собственост. Не могат да бъдат репродуцирани. Те могат да имат само един автор – Него! И когато Него го няма – няма и стила, няма такава поетика, тоест, не може да бъде възпроизведен…“.
И авторът ни представя немалко примери от тази забележителна лирика на поета-философ, разглеждайки я и в контекста на традициите на българската литература чрез съпоставки с най-ярките ни поети допреди него – Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Далчев, Геров, чиито мотиви Николай Кънчев доразвива и решава по своему.
Интересни са и наблюденията му върху тази поетика, върху тези „образи – символи“, показвайки Николай Кънчев като поет, който упорито търси Познанието, убеден, че именно то ще даде отговор на екзистенциалните въпроси, които го вълнуват като всеки голям творец. В този смисъл неговата лирика се родее с тази на големия румънски и световен поет Никита Станеску (1933-1983), когото имах щастието да представя у нас. Съпоставени с човешкото съзнание и битие, поетическите изображения на света, сътворени блестящо от Николай Кънчев, са плод на едно силно въображение и едно непрекъснато търсещо Аз.
Поетът Марин Георгиев, като близък на Николай Кънчев и издател на негови книги, ни представя не само тази оригинална, забележителна поезия, развитието му като поет, но и творческия му път, както и личния му живот, интересния, бих казал, особен, дори на моменти труден характер. И всичко това на фона на средата, в която Николай Кънчев живя и твори. Пътят му в литературата съвсем не беше лек предвид средата, казионния Съюз на писателите и т.н. „Априлски поети“, председателите – лакеи на режима, начело с вездесъщия, неискрен Левчев, цензурираните от държавата издателства и медии. Но Кънчев беше свободен дух, който не се вписа в тази среда и до края на дните си живя като независим и горд творец и човек. Авторът пише с голямо уважение и възторг към своя приятел и колега. А у нас това се случва рядко – един поет да цени и уважава така високо свой колега по перо. Да не му завижда! Като верен на Истината, той не спестява редица неудобни моменти и факти. Бих казал, че Марин Георгиев е освен талантлив поет и един честен човек, за когото истината е най- важното нещо в живот Затова си е спечелил и немалко врагове! Книгата му е честна, точна, немногословна, пълна истини. Досега скривани, премълчавани! И всичко в нея е вярно. Всъщност пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътя и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят. Затова и тази силна и честна книга на Марин Георгиев може да се приеме като ценен документ за епохата (написана е много интересно, с богат език, изключително четивно!) и както книгата му за истинския Вапцаров, комуниста- сталинист и македонист, предал не само родината си, но и своите хора – убеден съм, ще остане и ще се чете и след години. Тя подразни мнозина, създаде му цяла кохорта от врагове, които не могат да простят, че с факти и документи / скрити, цензурирани доскоро/, той извади наяве Истината. Доказа, че Вапцаров е бил повече македонист, отколкото българин, че е служил на Коминтерна, че образът му е бил просто фалшифициран, идеализиран от комунистическата власт след 1944-та за нуждите на нейната пропаганда!
Да, бих подчертал, това са две уникални книги, които не бяха оценени подобаващо от появата им до днес, но те достойни са продължители на най-доброто от биографичната и мемоарна традиция на Захарий Стоянов, която всички ние хвалим, но като че ли се страхуваме от нея…
Тук някъде ще е и причината тази честна и смела книга на поета Марин Георгиев „Третият разстрел“ да е високо оценена, и то своевременно, не тук, а от български интелектуалци в чужбина: Германия, Унгария, Австрия, Израел, Великобритания, САЩ…
Огнян Стамболиев е член на СПБ и на Управителния му съвет,председател на Дружеството на преводачите в Русе, носител на награди от Съюза на преводачите в България, Министерство на културата на България, Министерство на културата на Румъния, Румънския културен институт, Съюза на румънските писатели, първи български лауреат за превод на Румънската академия. Той е член на ПЕН-БГ
