Една дъщеря на Йерусалим пред Оксфорд Юниън*
Изказване на Сюзан Абулхауа(@susanabulhawa), палестинско-американски учен, писател и активист. Дебютният ѝ роман, Mornings in Jenin, е преведен на 32 езика и е продаден в над милион копия, което я превръща в най-четеният палестински автор на всички времена. Тя говори на историческия дебат в Оксфорд, 28 ноември 2024 г.
Няма да отговарям на въпроси, докато не приключа речта си; така че, моля, въздържайте се да ме прекъсвате.
По отношение на предизвикателството какво да се прави с местните жители на земята, Хаим Вайцман[2], руски евреин, казва пред Световния ционистки конгрес през 1921 г., че палестинците са подобни на „скалите на Юдея, препятствия за преодоляване по труден път.“
Давид Грюн, полски евреин, който променя името си на Давид Бен-Гурион[3], за да звучи подходящо за региона, казва „Трябва да изгоним арабите и да заемем техните места.“
Има хиляди подобни разговори сред ранните ционисти, които замислят и осъществяват насилствената колонизация на Палестина и унищожението на местното население.
Но те успяват само частично, като убиват или етнически прочистват 80% от палестинците, което означава, че 20% от нас остават – трайна пречка за техните колониални фантазии – които стават обект на техните мании през следващите десетилетия, особено след завладяването на остатъка от Палестина през 1967 г.
Ционистите се жалваха от нашето присъствие и публично дебатираха във всички среди – политическите, академичните, социалните, културните среди – какво да се прави с нас; какво да се прави по отношение на палестинската раждаемост, с нашите бебета, които те наричат демографска заплаха.
Бени Морис, който първоначално се предполагаше да бъде тук, веднъж изрази съжаление, че Бен-Гурион „не е довършил работата“ да се отърве от всички нас, което би предотвратило това, което те наричат „арабски проблем“.
Бенямин Нетаняху, полски евреин, чието истинско име е Бенямин Милейковски, веднъж се oжали за пропуснатата възможност, по време на въстанието на площад Тянанмън през 1989 г., да бъдат прогонени големи части от палестинското население, „докато световното внимание беше насочено към Китай“.
Някои от техните решения срещу неудобството на нашето съществуване включват политиката на „чупете им костите“ през 80-те и 90-те години на миналия век, по разпореждане от Ицхак Рубицов, украински евреин, който промени името си на Ицхак Рабин[4] (поради същите причини).
Тази ужасяваща политика, която осакати поколения палестинци, не успя да ни накара да си тръгнем. Осуетена от упорството на палестинците, създаде нов дискурс, особено след като край бреговете на северна Газа беше открито огромно находище на природен газ на стойност трилиони долари.
Този нов дискурс отеква в думите на полковник Ефраим Ейтан, който каза през 2004 г., че „трябва да ги избием всички“.
Аарон Софер, израелски така наречен интелектуалец и политически съветник, настойчиво заяви през 2018 г., че „трябва да убиваме и убиваме, и убиваме. По цял ден, всеки ден.“
Когато бях в Газа, видях момченце на не повече от 9 години, чиито ръце и част от лицето му бяха отнесени от импровизирано взривно устройство под формата на консерва с храна, която войници бяха оставили за гладуващите деца на Газа. По-късно научих, че те също са оставяли отровена храна за хората в Шуджаия, а през 80-те и 90-те години на миналия век израелските войници са оставили играчки-бомби в южен Ливан, които експлодират, когато радостните деца ги вдигнат от земята.
Злото, което причиняват, е сатанинско и въпреки това очакват да повярвате, че те са жертвите. Позовавайки се на Холокоста в Европа и с крясъци, съдържащи обвинения в антисемитизъм, те очакват от вас да сложите на пауза фундаменталната човешка логика, за да повярвате, че ежедневното отстрелване на деца с така наречената „стрелба за убиване“ и бомбардирането на цели квартали, с което семейства се погребват живи и цели кръвни линии се заличават, е самоотбрана.
Те искат да повярвате, че човек, който не е ял нищо повече от 72 часа, който продължава да се бие, дори когато всичко, с което е разполагал, е една използваема ръка, че този човек е бил по-скоро мотивиран от някаква вродена диващина и ирационална омраза или завист към евреите, отколкото от неукротимия копнеж да види народа си свободен в собствената си родина.
За мен е ясно, че не сме тук, за да обсъждаме дали Израел е апартейд или държава, извършваща геноцид. Този дебат, в крайна сметка, е за стойността на живота на палестинците; за стойността на нашите училища, изследователски центрове, книги, изкуство и мечти; за стойността на домовете, за чието построяване сме работили през целия си живот и които съдържат спомените на поколения; за стойността на нашата човешка същност и нашата свобода на избор; стойността на телата и амбициите.
Защото, ако ролите се сменят – ако палестинците бяха прекарали последните осем десетилетия да прогонват, да угнетяват, да изпращат в затвора, да крадат домовете на евреите, да ги тровят, измъчват, изнасилват и да ги убиват; ако палестинците бяха убили приблизително 300 000 евреи за една година, бяха вземали на прицел техните журналисти, техните мислители, техните здравни работници, техните спортисти, техните артисти, бяха бомбардирали всяка израелска болница, университет, библиотека, музей, културен център, синагога и бяха създали площадка за наблюдение, където хората да идват да гледат тяхното клане като туристическа атракция;
ако палестинците бяха вкарали стотици хиляди от тях в мизерни палатки, бяха ги бомбардирали в така наречените безопасни зони, бяха ги горили живи, лишавали от храната, водата и лекарствата им;
ако палестинците бяха поставили еврейските деца в ситуация да се скитат боси с празни тенджери; в ситуация да събират плътта на родителите си в найлонови торбички; в ситуация да погребват своите братя и сестри, братовчеди и приятели; бяха ги поставили в ситуация да се измъкват от палатките си посред нощ, за да спят на гробовете на родителите си; в ситуация да се молят за смърт, само за да се съберат със семействата си и да не бъдат вече сами в този ужасен свят, и ги бяха тероризирали така всеобхватно, че децата им да загубят косите си, да загубят паметта си, да загубят разума си и ги бяха поставили в ситуация дори 4 и 5 годишни да умират от инфаркти;
ако ние безмилостно ги бяхме принудили да изоставят техните бебета в отделенията за интензивни неонатални грижи да умират, сами в болничните легла, плачещи, докато нямат сили повече да плачат, умрели и разложени на едно и също място;
ако палестинците бяха използвали камиони с помощ, състояща се от за пшенично брашно, за да примамят гладуващи евреи, след което да открият огън по тях, когато се скупчат, за да осигурят хляба за един ден; ако палестинците най-накрая бяха допуснали доставка на храна в бежански приют с гладни евреи, после бяха подпалили целия приют и камиона с хуманитарна помощ, преди някой да може да опита храната;
ако палестински снайперист се похвали, че е раздробил 42 еврейски капачки на коленете за един ден, както направи един израелски войник през 2019 г.; ако палестинец признае пред CNN, че е прегазил стотици евреи с танка си, а смазаната им плът е останала по веригите на танка;
ако палестинците системно изнасилваха еврейски лекари, пациенти и други пленници с нагорещени метални пръти, назъбени пръчки, такива по които протича електричество, както и пожарогасители – понякога изнасилвания до смърт, както се случи с д-р Аднан ал-Бурш и други;
ако еврейските жени бяха принудени да раждат в мръсотия, да се подлагат на цезарово сечение или ампутации на краката без упойка; ако унищожавахме техните деца, след което украсявахме нашите танкове с техните играчки; ако убивахме или разселвахме жените им, и после позирахме с тяхното бельо…
ако светът гледаше, предавано на живо, систематичното унищожаване на евреи, извършвано в реално време, нямаше да има дебат дали това представлява тероризъм или геноцид.
ако светът наблюдаваше на живо системното унищожаване на евреи в реално време, нямаше да има спор дали това е тероризъм или геноцид.
И все пак двама палестинци – аз и Мохаммед ел-Курд[5] – дойдохме тук, за да направим точно това, понасяйки унижението да дебатираме с онези, които смятат, че единственият ни избор в живота трябва да бъде да напуснем родината си, да се подчиним на тяхното господство или да умрем учтиво и тихо.
Но ще сгрешите, ако си помислите, че съм дошла да ви убеждавам в нещо. Тезата на общността за дебати, макар и добронамерена и ценена, е без значение в разгара на този холокост на нашето време.
Дойдох в духа на Малкълм Х и Джеймс Болдуин, които стояха тук и в Кеймбридж, преди аз да се родя, изправени пред добре облечени и добре говорещи чудовища, които споделяха същите идеологии на превъзходство като ционизма – тези представи за право и привилегии, за божествено облагодетелстване, благословение или избраност.
Аз съм тук заради историята. За да говоря на поколенията, които все още не са се родили, и за летописите на това необикновено време, в което се узаконяват бомбените килими над беззащитни местни общности.
Тук съм заради моите баби, и двете от които загинаха като бедни бежанки, докато евреи от чужбина живееха в откраднатите им домове.
И също така дойдох, за да говоря директно на ционистите тук и навсякъде.
Ние ви допуснахме в домовете си, когато собствените ви страни се опитаха да ви убият, а всички останали ви отблъснаха. Хранихме ви и ви обличахме, давахме ви подслон и споделяхме с вас благата на нашата земя, а когато настъпи моментът, вие ни изгонихте от собствените ни домове и родина, след което убивахте, плячкосвахте, палехте и ограбвахте живота ни.
Изтръгвахте сърцата ни, защото става ясно, че не знаете как да живеете в света, без да доминирате над другите.
Престъпихте всички граници и подхранвахте най-гнусните човешки импулси, и светът най-накрая прозря ужаса, който търпяхме от ръцете ви толкова дълго, и видя реалността на това, което сте, което винаги сте били. Той гледа с пълно изумление садизма, радостта и удоволствието, с които провеждате, наблюдавате и се забавлявате с всекидневните детайли от сломяването на телата ни, на умовете ни, на бъдещето ни, на миналото ни.
Но каквото и да се случи оттук нататък, каквито и приказки да си разказвате и да разказвате на света, никога няма да принадлежите истински на тази земя. Никога няма да разберете святостта на маслиновите дървета, които от десетилетия изсичате и изгаряте само за да ни ядосате и да разбиете още малко сърцата ни. Никой, който е родом от тази земя, не би посмял да направи такова нещо с маслините. Никой, който принадлежи на този регион, не би бомбардирал или унищожил такова древно наследство като Баалбек или Батир[6], нито би разрушил древни гробища, както вие унищожавате нашите, като англиканското гробище в Йерусалим или вечния дом на древни мюсюлмански учени и воини в Мааманиля. Тези, които идват от тази земя, не оскверняват мъртвите; ето защо моето семейство в продължение на векове е било пазител на еврейското гробище на Елеонския хълм[7], като дело на вярата и грижата за това, което знаем, че е част от нашето родословие и история.
Вашите предци винаги ще останат погребани в истинските ви родни места в Полша, Украйна и другаде по света, откъдето сте дошли. Митовете и фолклорът на тази земя винаги ще бъдат чужди за вас.
Никога няма да разбирате езика на шевиците по носиите, които обличаме и които са създавани в продължение на векове на тази земя от нашите прародители – всеки мотив, дизайн и десен говори за тайните на местните предания, флора, птици, реки и диви животни.
Това, което вашите агенти за недвижими имоти наричат в своите премиум оферти „стар арабски дом“, винаги ще пази в камъните си историите и спомените на нашите предци, които са ги построили. Старите фотографии и пейзажи на тази земя никога няма да пазят вашето присъствие.
Никога няма да разберете какво е чувството да бъдеш обичан и подкрепян от тези, които нямат какво да спечелят от теб, а всъщност могат да изгубят всичко. Никога няма да познаете чувството на масите по целия свят, които се изсипват по улиците и стадионите, за да скандират и пеят за вашата свобода; и това не е защото сте евреи, както се опитвате да накарате света да повярва, а защото сте покварени насилници-колонизатори, които смятат, че еврейството ви дава право на дома, който дядо ми и братята му са построили със собствените си ръце върху земи, които са били в семейството ни от векове. Защото ционизмът е позор за юдаизма и дори за човечеството.
Можете да си сменяте имената, за да звучат по-подходящо за региона, и можете да се преструвате, че фалафелът, хумусът и заатарът са вашата древна кухня, но в дълбините на същността си винаги ще усещате жилото на тази епична фалшификация и кражба, ето защо дори рисунките на нашите деца, окачени по стените в ООН или в болнично отделение, предизвикват истерични сривове у вашите лидери и лобисти.
Няма да ни заличите, независимо колко от нас сте убивали, убивате и ще убивате всеки ден. Ние не сме скалите, които Хаим Вайцман смяташе, че можете да изчистите от земята. Ние сме самата ѝ почва. Ние сме нейните реки, дървета и истории, защото всичко това е било подхранвано от телата и живота ни в продължение на хилядолетия на постоянно, непрекъснато обитаване на това парче земя между водите на Йордан и Средиземно море, от нашите ханаански, еврейски, филистимски и финикийски предци до всеки завоевател или поклонник, който е идвал и си е отивал, който се е женил или е насилвал, обичал, поробвал, сменял една религия с друга, заселвал се или се молел в нашата земя, оставяйки частици от себе си в нашите тела и нашето наследство. Преданията и бурните истории на тази земя са буквално в нашето ДНК. Не можеш да я убиеш или изтръгнеш с помощта на пропаганда, независимо от това каква технология на смъртта си взел на въоръжение или какви арсенали на Холивуд и корпоративните медии използваш.
Един ден вашата безнаказаност и арогантност ще секнат. Палестина ще бъде свободна; тя ще бъде възстановена в своята мултирелигиозна, мултиетническа плуралистична слава; ще възстановим и разширим влаковете, които се движат от Кайро до Газа, до Йерусалим, Хайфа, Триполи, Бейрут, Дамаск, Аман, Кувейт, Сана и т.н.; ще сложим край на ционистката американска военна машина за господство, експанзия, експлоатация, замърсяване и грабеж.
…а вие или ще си тръгнете, или най-накрая ще се научите да живеете с другите като с равни.
Редакторски бележки за атмосферата и контекста на дебата в Оксфорд Юниън
Историческият дебат в Оксфорд Юниън на 28 ноември 2024 г. беше развит на основата на следната теза: „Настоящата колегия изразява убеждението си, че Израел е държава на апартейда, отговорна за извършването на геноцид.“ Той протече в изключително напрегната и крайно поляризирана атмосфера. Аудиторията, съставена предимно от студенти, показа огромна подкрепа за предложението, с бурни аплодисменти и овации със ставане на крака за оратори като палестинския поет Мохаммед Ел-Курд, писателката Сюзан Абулхауа и израелско-американският активист Мико Пелед.
Опозицията включваше произраелски защитници като Джонатан Сасердоти, Йосеф Хадад, адвокат Наташа Хаусдорф, както и Мосаб Хасан Юсеф, известен със сътрудничеството си със Шин Бет и син на един от лидерите на Хамас – Шейх Хасан Юсеф.“
Прочувствената реч на Сюзан Абулхауа се превърна в емоционалния връх на вечерта, предизвиквайки сълзи и аплодисменти заради емоционално наситеното представяне на палестинската история, страдание но и непреодолима сила на палестинския дух. По време на дебата имаше и моменти на напрежение, включително обвинения, прекъсвания и разгорещена размяна на реплики, особено когато ораторите от опозицията отхвърлиха твърденията за апартейд и геноцид като „фалшиви разкази“.
В крайна сметка тезата от предложението беше приета с огромно мнозинство: 278 гласа „за“ и 59 „против“. Този решителен резултат по напълно безапелационен начин подчерта преобладаващите настроения в залата в полза на признаването на Израел като режим на апартейд и извършител на геноцид. Въпреки това, последваха политически действия в резултат на този дебат, включително ответни становища, медиен контрол и дори разследвания на някои изявления, направени по време на събитието, което продължи да нагнетява атмосферата месец след дебата.
Сюзан Абулхауа (р. 1970 г.) е палестинско-американски учен, писател и активист. Дебютният ѝ роман, Mornings in Jenin, е преведен на 32 езика и е продаден в над милион копия, което я превръща в най–четеният палестински автор на всички времена.
Превод и редакция: Милена Атанасова и Виктор Лилов
[1] Oxford Union (осн. 1823) г е студентската дискусионната общност на Оксфордския университет. Oxford Union е една от най-старите студентски общности в Обединеното кралство и една от най-престижните частни студентски общности в света.
[2] Хаим Вайцман (1874 – 1952) е роден в Русия израелски държавник, биохимик и ционистки лидер. Вайцман е президент на Световната ционистката организация; през 1949 става първият президент на новосъздадената държава Израел (до смъртта си). Вайцман изиграва основна роля за получаването на Декларацията на Балфур от 1917 г. и за убеждаването на правителството на Съединените щати да признае новосформираната държава Израел през 1948 г.
[3] Давид Бен-Гурион (роден Давид Грюн; 16 октомври 1886 – 1 декември 1973) е един от бащите на държавата Израел и неин първи министър-председател. Като ръководител на Еврейската агенция за Израел от 1935 г. и по-късно президент на Еврейската агенция, той е фактическият лидер на еврейската общност в Палестина и до голяма степен ръководи движението за независима еврейска държава в Подмандатна Палестина.
[4] Ицхак Рабин (1922 – 1995) е израелски политик, държавник и генерал. Той е петият министър-председател на Израел, служил два мандата, 1974–1977 г., и от 1992 г. до убийството му през 1995 г. През 1993 г. Рабин и Ясер Арафат подписват Споразуменията от Осло, с които Организацията за освобождение на Палестина и Израел взаимно се признават. За приноса си в сключването на Споразуменията от Осло, Рабин, Арафат и Шимон Перес (министър на външните работи в кабинета на Рабин) получават през 1994 г. Нобелова награда за мир. Рабин е убит от израелски екстремист, противник на Споразуменията от Осло.
[5] Мохаммед ел-Курд (р 1998 г.) е награждаван поет, писател, журналист и активист от Йерусалим в окупирана Палестина. Той е съосновател на кампания #SaveSheikhJarrah – движение, създадено в за да се противопоставяне на заселническия колониализъм и в защита на палестинските семейства, изправени пред неизбежно принудително изселване от домовете си.
[6] Батир е палестинско село край Витлеем, известно с археологическия обект Бейтар – последната крепост на въстанието на Бар Кохба, както и с древните си напоителни тераси. През 2014 г. е включено в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
[7] Според еврейските предания, възкресението на мъртвите ще започне на Елеонския хълм с появата на Месията. Погребаните там са обърнати с крака към Храмовия хълм, за да вървят право към Храма, който според традицията ще бъде възстановен при идването на Месията.
.
