Колонка на редактораКоментар

Елена Алексиева, или умението да протестираш

Споделете статията:

Три български дами от царството на словесността, са живото доказателство колко е важен протестният потенциал. Не само за теб самия, но и за другите. Затова да практикуваш контестация в едно унило откъм герои време е голяма работа.
Литературната награда е мечта за оня самотен труд на писателя и когато ти се присъди, няма начин да не си супер щастлив. Не че книгите се пишат, заради „Нобел“, „Дъбът на Пенчо“, или Националната награда за литература в България. Но когато авторитетно жури от професори и критици ти я присъди, е друго.
Въобще не ме интересува дали редакторът на книгата „Вулкан“Борис Минков си е играл на котка и мишка като става и член на журито. Сигурно си е шепнел, дано, дано не ме пипнат,че съм в конфликт на интереси. Минков е бележка под линия в литературния конкурс за национална награда за български роман на престижния фонд. Не се е досещал, че срещу мишкоподобните му действия и бездействия ще застанат безкомпромисните Веселина Седларска и проф. Амелия Личева.
Часове по-късно след публичните контестации на Седларска и Личева, носителката на наградата Елена Алексиева върна наградата „13 века„! Левовата й равностойност е 11 хиляди лева!Малко е да се каже браво и на трите. Звездите на куража и достойнството не се раждат под път и на път. Писателката, създала суперския роман „Вулкан“ няма как да участва в безчестие. Иначе би била друга. От онези, безхарактерните, вкопчени в величествения приз и за нищо на света не биха го отстъпили.
Какви жени! Освен забележителен талант, те имат сърца и човешко достойнство. Правят по-красив света, нали!

Из „Вулкан“ от Елена Алексиева

Пънкът издъхваше като куче в ръцете му. Бандата се разпадна. Сатан също нямаше нищо против да шиба момичета върху маси и да къса салфетки, но не знаеше как се прави. Не искаше и да знае. Ровенето по кофите пό можеше да си го представи. Понякога се заключваше в банята, сваляше от пирона кръглото огледало в жълта пластмасова рамка и разглеждаше тялото си. Белезите още стояха. Той ги гладеше с пръсти, търсеше тяхната недоловима грапавина, втвърдяването на кожата, на плътта под нея, на духа…

Още беше як като бик, но мускулите му вече омекваха и обрастваха с тлъстина. Да убива, да убива! И може би да започне от себе си… Защо не.

Беше разчитал много на синята самиздатска книжка, която така и не посмя да нарече „стихосбирка“. Струваше му се, че с нея ще взриви света. Поне феновете със сигурност щяха да я разграбят, поне ония момичета от първия ред с бледите лица и с двата пръста черно покрай очите, готови винаги да му подадат парче от бутилка. Те бяха луди по него. Кръвта му ги възбуждаше. Грачеха наивните думи, които знаеха наизуст, напиваха се, а после го причакваха пред кенефа и сами му се пускаха. Но не купуваха книжката.

Никой не я купуваше. Един ден – вече се беше върнал в Пирдоп – Сатан награби всичките екземпляри, изнесе ги на двора и ги запали. Майка му беше на работа в стола, откъдето вечер донасяше кебапчета с гарнитура зеле и моркови. Бащата надничаше през мътния прозорец. Да беше излязъл, да беше се разкрещял, синът щеше да угаси кладата, но той не излезе и кладата кротко си догоря.

Дошло беше времето на всичкото, а своето всичко Сатан беше вложил в тънката книжка и сам беше я изгорил. С нея изгоря и той. А дори не беше поет. Беше някакъв такъв, неудачник, провинциално момче. И като всички провинциални момчета, искаше всичко. За малко си беше повярвал, че е артист. Но какво беше неговото изкуство? Да се реже с парче от бутилка, за да крещи наивните думи по-лесно? Да чука в кенефа момичета, които после си тръгваха и го оставяха сам с реванола, памука и огледалото, омазано от собствената му сперма и тази на толкова други, от която можеше да се роди цяло ново човечество, но вместо да се ражда, засъхваше върху гладката студена повърхност, без даже да се отрази в нея?

Имаше само себе си и от себе си трябваше да извади всичкото, а беше празен. Не, този човек, който беше, нямаше да му свърши работа. И Сатан намрази Сатан, намрази кресливия пънк, който беше смисълът на живота му, но когато намразиш живота, намразваш и смисъла и от смисъл, той се превръща в жалко оправдание за още по-жалко съществуване, което не живееш, а влачиш, както недоубитият влачи червата си. Намрази и думите, които не беше изговарял и писал, а издишвал и вдишвал в храма на дробовете си, под разпятието на сърцето.

От техния огнен гроб, от тяхната пепел щеше да излезе чудесна тор за цветята на майка му. И Сатан разпръсна пепелта в лехата с розите, с които тя особено се гордееше. Получи се хубаво погребение, по-хубаво, отколкото можеше да измисли за себе си. Беше се провалил. Провалили го бяха времето, беднотията, тъпата, безпомощна селска праволинейност на родителите му, комунизмът с човешко лице и капитализмът с човешка муцуна, техникумът по рудодобив в умиращото градче, където отдавна се знаеше, че рудата е на свършване, София – Вавилонската блудница, и Глиста – най-голямата курва в нея, а най-много от всичко го беше провалил пънкът, това праисторическо допотопно животно, което сега вече беше просто една вкаменелост.

Разбира се, винаги можеше да тегли чертата и пак да си бъде Миладин Горчев, синът на безработния и безимотен Стойко Горчев, съкратен три години преди да навърши възрастта за пенсия. А кой беше Миладин Горчев? Хилаво, несимпатично, болезнено срамежливо момче, което тайно пишеше калпави стихове и се учеше зле. Баща му сваляше колана за двойките. Майката писваше и той я пращаше да нахрани кокошките.

После загащваше ризата в панталона и нанизваше обратно колана, без да го е докоснал. Миладин трепереше и облизваше сълзите и сополите. Бащата бръкваше в джоба си и му подаваше карирана носна кърпа.

– На, обърши се. Женчо. Няма да те бия аз. Тебе ще те бие животът.

Да беше го бил, да беше го утрепал от бой. Но не. Сякаш още тогава се гнусеше от него. В техникума го биха други. И не само го биха. Миладин си преряза вените с бръснача на татко си, но и прерязването излезе калпаво. Извикаха „Бърза помощ“. Лекарят му превърза китките, даде му някакво успокоително, накара го да се оплези – да се увери, че го е глътнал – и на сбогуване го посъветва:

– Другия път, моето момче, режи не напряко, ами надлъжно. И не вените, а някоя дебела артерия. Най-добре артерия феморалис.

И плъзна ръка по бедрото му и силно го стисна там, където минаваше въпросният феморалис.

Още по темата виж тук

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Подкрепете ни

Споделете статията:

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).