Философски дневник на 500 дни катастрофа
„Логиката трябва сама да се грижи за себе си.“ Това е първата записка, датирана „22.8.14.“, във фронтовия дневник на Лудвиг Витгенщайн. Последната записка в този интимен философски дневник от Първата световна война (интимната част е шифрирана) е от руския фронт, където на 10 януари 1917 година Витгенщайн записва: „Ако самоубийството е позволено, то всичко е позволено. Ако нещо не е позволено, то самоубийството не е позволено. Това хвърля светлина върху същността на логиката. Защото самоубийството е, тъй да се каже, първоначалният грях. И когато го изследваме, това е като да изследваме живачни пàри, за да схванем същността на пàрата.“ Фронтовият дневник на Витгенщайн, от който ще изкристализира Логико-философски трактат, се разполага между иманентния императив на грижата на разума за себе си и ослепително осветените му от войната граници.
Написах тази книга* преди всичко в опит за справяне с две катастрофи: смъртта на Сирма Данова и руската война. За смъртта на Сирма си пишех с Владимир Градев, който се грижеше за мен като истински Seelsorger, истински душепопечител. Когато усетих, че войната на Русия става неизбежна – беше свиване на сърцето или стомаха, не знание – започнах да слушам по цял ден рускоезичния опозиционен Ютюб. Заспивах и се събуждах с него, телефонът ми се беше превърнал в онези телевизори, които оставят да работят денонощно. В началото слушах какво ли не, безразборно, включително отявлена контрапропаганда. Бях стигнал дотам да гледам с болно злорадство записи от дронове, заснемащи преките попадения по танкове под акомпанимент на бодряшки песньовки с разпознаваемия рефрен „байрактар“. В тази кървава мъгла на войната Владимир Пастухов изигра за мен същата роля, каквато беше поел Владимир Градев в долината на смъртната сянка.
Не си спомням кога и как за първи път попаднах на Пастухов, той беше един от многото гласове в Ютюб, минаваше време преди да ги свържа с някакво лице и име. Явно гласът е спрял вниманието ми в неспирния поток. Тембърът и ритъмът му ми носят и до днес умиротворение сами по себе си, непосредствено потвърждавайки насъщната истинност на казаното. За тежките рогови очила с очевадно дебели стъкла едва наскоро научих, че се дължат на опасно наследствено заболяване, сполетяло Пастухов като 13-годишен. Тогава едва не ослепява, същата болест довежда при баща му до пълна загуба на зрението на 19. Трябва да пази леглото с месеци с превръзка на очите и минимум движение, образцова Пенчо-Славейкова ситуация, на Сирма би й харесало.
Без да е професионален философ, а юрист от типа на Карл Шмит или Цеко Торбов, Пастухов въплъти за мен фигурата на философа от античен тип в най-буквалния смисъл на една първична устност на учението в ситуация на война – Хераклитовия баща на всички неща – неписаното учение на Платон по видео стрийминг. Душепопечителното естество на това ежеседмично устно учение в продължение на скоро ще станат три години няма да ми позволи реторично да преувелича и разкрася най-вече защото то продължава да ми е всекидневно насъщно. Грехота е както да се изхвърля, така и да се прехвалва насъщния хляб. Когато научих, че Пастухов е издал книга, много дебела книга, събираща негови Телеграм-постове от първите 500 дни на войната, не се втурнах да си я поръчвам. Живеех с устното му учение, чийто текст можеше да бъде само негово бледо подражание.
И след като все пак си купих и прочетох с месеци закъснение книгата – войната беше продължила нататък, неотстъпно съпътствана в кървавата мъгла от гласа на Пастухов – усещането ми за нея е преди всичко като за писмено свидетелство, съхраняващо отпечатъка на живото устно учение. Доста от текстовете, събрани в книгата, изрично отбелязват, че домислят казаното устно, чиято вълна е продължила да се разпростира, достигайки твърдата земя на писменото слово. Импулсът му, жизнената вибрация, от която смисловата вълна взима началото си, е устното учение, грижещо се в реално време за слушащия.
За да не възникне реторично недоразумение: рускоезичният Ютюб е пълен с военновременни терапевти, повечето от тях далеч по-блестящи и сугестивни от Пастухов. Той обаче, доколкото имам поглед върху това поле, в най-висша степен въплъщава незаинтересованата и същевременно загрижена истинност, полагайки я в изходното класическо разграничение между ритор и философ. Именно като баща на всички неща, войната категорично различи персоните на философа и ритора, възлагайки на философа наместничеството на пазител на истината в очакване на поетите, чийто полет – без да е на Хегелова сова или на пиарно надушена прясна кръв – изчаква падането на здрача.
Заглавието на книгата адекватно отговаря на архивиращата й функция, стоейки като инвентарен опис на архивна единица: Войната в телеграмен стил. 500 дни катастрофа. 01.03.2022 – 23.07.2023: Философски дневник (2024). Каламбурът, амалгамиращ телеграма (архаична форма на съобщение, изпратено чрез електрически телеграф) със социалната мрежа и месинджър Telegram (в който първоначално са публикувани събраните в книгата текстове), със семплостта си дава доста далечна представа за езиково-концептуалните умения на автора, макар и да казва контекстуално значително повече от езиковата си направа на родените (като Пастухов) през 60-те години на миналия век и хванали в съзнателна възраст крайчеца на медиалната мантия на телеграфа. Но и заглавията на диалозите на Платон звучат, в сравнение с фиксираната от тях устна стихия, като драматургична ремарка, придобиваща едва за нас очарованието на антропонимна глоса, всмукала, на свой ред, диалогичното обилие, на което антропонимите служат за заглавие.
Първата голяма изненада – първоначално доста амбивалентна – и предизвикателство за всеки разгърнал книгата поклонник на устния Пастухов е необходимостта от синоптично четене на епиграфите към всеки пост, цитиращи пандемониума от гласове на онази Русия, която да не познаваш и да не четеш и слушаш е въпрос на психическо здраве. И под психическо здраве имам предвид буквално и не на последно място съхраняването на добрия сън.
Снабдяването на всеки пост с подобно мото в стил сатанинско танго е редакторско дело на „анонимен другар“ – анонимността е знак на новата нормалност на специалните активни мероприятия на руските служби по света и у нас. Този анонимизиран от съображения за сигурност съучастник „доброволно се нагърби, изтъква Пастухов, с адския труд да помести моя телеграм-дневник в събитийно-смисловия контекст на епохата, като възстанови поводите и тригерите на всяка моя дневникова записка (работа, която аз самият никога през живота си не бих могъл да направя)“.
Първият епиграф е от обръщението на ясно кой към гражданите на Русия на 24 февруари 2022 година. И това е само ауфтактът на руското Сатанинско танго. Прочитът при всеки следващ такт и стъпка от сатанинското танго на съответното мото е цената на порцията душеспасително трезво рацио във всеки пост на Пастухов. Не для слабонервных, както казват руснаците. А Одисея уточнява, че генезисът на модерния западен рационализъм е поредица от срещи по лимитрофите на Средиземноморието с чудовища, говорещи, антропоморфни и твърде човешки.
Пастухов държи да отбележи в „Обяснителната бележка“ към философския си дневник на първите 500 дни на войната нещо очевидно за всеки негов дългогодишен слушател: наличието на повествователно basso continuo. „Всички тези години той [Telegram каналът, б. м.] бе поддържан така, както се пишат книги, където външно разпокъсаните постове представляват части от един гигантски пъзел и са съшити с тайните конци на сюжета дори там, където сякаш става дума за случайни събития“.
В автоблърба на задната корица авторът е още по-експлицитен, конкретизирайки единството на книгата жанрово и дори литературноисторически. „В известен смисъл това е завръщане на ново технологично ниво към традициите на съветския роман, който с години се публикуваше на части в дебели списания преди да представи пред читателя като едно цяло“. В сухия хумор на това изречение Пастухов се умъдрява да вмести почти всичко съществено от философската и литературната си социализация: хегелианските реликти на марксизма, от които не се отказва дори след дълбинния обрат, предизвикан в зрялото му мислене от Бердяев; удържането на високата литературна култура на „късния развит социализъм“, за която не се отказва да мисли, че можеше да бъде база за отскок към нещо принципно различно от путинския националболшевишки неототалитаризъм. Нещо – в прав текст – просветено и хуманно; нещо, което да послужи за аварийна спирачка при форсмажора на всяко следващо въздигане на руския човек от подземието и руските бесове.
Telegram каналът на Пастухов, архивната hard copy на чиято първа година и три месеца е книгата, е създаден на третия ден след изтичането на срока на годност на фамозното – споделяно от путинската пропаганда и американските тайни служби – Киев за три дни. За разлика от оторизираните и компетентни инстанции и органи, чиято прогноза бе фалсифицирана от украинската воля за съпротива в рамките на седемдесет и два часа, анализът на Пастухов от 1 март 2022 година запазва валидността си и своя прогностичен потенциал близо три години по-късно.
Ето пет аналитични твърдения и прогностични синтези, които продължават да са валидни както в модуса на освобождаващата ирония, така и в смразяващата си трезвост. 1) „Кремъл за пореден път настъпи същото гребло, без да разбере природата на украинската революция, нейния антиколониален, национално-освободителен характер. Като бивш съветски хуманитарист мога да кажа, че на задължителните в СССР уроци по марксизъм-ленинизъм Путин и съратниците му са броели гаргите.“ 2) „На картата на планетата възниква огромно сляпо петно, населено с бързо подивяващи в резервата аборигени. Това никак няма да прилича на СССР (никой да не си прави илюзии в тази посока), това ще бъде втора Северна Корея, прикована с верига за Китай, където Путин ще ходи, както руските князе ходели в Ордата“.
Следват отрезвяващите точки. 3) „Путин, Кремъл, Русия и руснаците от този момент са в очите на световното обществено мнение тъждествени понятия. […] От този момент Русия носи колективна отговорност за действията на правителството си.“ 4) „Вътре в Русия ще бъде установен теократичен тоталитарен режим без претенции за постмодернистка либералност. Негова носеща конструкция ще бъде идеология, сходна по тип с онези, които съществуват в тоталитарните религиозни секти.“ И синтетично-литературната поанта: 5) „Самата Русия ще съответства на всички класически образци на литературните антиутопии на ХХ век.“ Можем да добавим, поглеждайки назад към извървения в тази книга път: путинска Русия съответства и на дистопиите на първата четвърт на ХХІ.
След направения по-горе прочит на Ледената трилогия на Сорокин** концептуалната линия на тоталитарната секта, преминаваща през повествованието на Войната в телеграмен стил, заслужава специално внимание. Началото й откриваме още в първия пост от 1 март. Два дни по-късно Пастухов натъртва отново: „Поведението на ядрото на кремълската елита има днес много сходства с поведението на членове на класическа тоталитарна секта с ярко изразен месианско-суициден синдром.“ И поставя въпроса за сивия кардинал, стоящ зад трансформацията на „съветския циник“ в лидер на секта. „Кой направи от нормалния съветски циник, ценящ над всичко комфорта и парите, славещ се с прагматизма си – фанат на Гумильов и Дугин, с идеи и бръмбари в главата, повярвал в своята особена мисия?“
Правейки равносметка на втория месец от войната – в далечните времена, когато тя се измерваше все още в седмици и месеци – Пастухов отново подхваща повествователната линия на тоталитарната секта. „Потвърждават се първите и най-песимистични впечатления. От страната на Русия войната се води от секта религиозни фанатици, създали наркотична зависимост у значителна част от населението. Подобна война няма рационални и поради това ограничени цели. Тя също така не е ограничена с оглед на методите, с които се води. Всеки нов ден от войната прави възможно това, което още вчера бе невъзможно. Бомбардировките на Одеса се възприемат като рутина.“ Линията на тоталитарната секта извежда до констатацията за рутинизацията на войната и банализацията на радикалното зло.
Следващият етап в проследявания от Пастухов военновременен маршрут на тоталитарната секта е маркиран в речта на Путин при обявяването на анексията на окупираните към 30.09.2022 г. украински територии. „Събра всички пропагандистки щампи от съветско време в един флакон и ги заля с Проповед на планината. […] И самият той, и в още по-голяма степен събраната сякаш специално от Воланд отново (за сравнение) тълпа московчани (не знам впрочем откъде ги бяха докарали) изглеждаха като съвършени религиозни фанатици. Русия сега прилича на тоталитарна секта, готова да изгори в скита заедно със своя гуру. Излизането от това състояние на променено съзнание – това ще ви каже всеки психиатър – е нещо изключително сложно. И дори Главният със старшите братя да поискат да се откачат, тълпата последователи просто ще ги стъпче.“ В близо четиричасовото си интервю с Катерина Гордеева миналата есен Пастухов ще сравни тази ситуация на чирака на магьосника (или на наркодилъра) с епизод от съветския анимационен филм Ну, погоди, в който Вълкът преследва Заека с валяк, но при едно рязко килване напред изпада от машината, която, на свой ред, автономно го погва.
Концептуално-повествователната линия на тоталитарната секта, на която се спрях като представителна за анализите и прогнозите във военния дневник на Пастухов, завършва с въпроса за неизбежно предстоящия абстинентен синдром, неизбежната руска студена пуйка. „Какво ще стане с клоуните, когато циркът си замине? […] какво ще стане с руското „патриотично“ настроено народонаселение, когато му спрат телевизията и военкорите [„военните кореспонденти“, всъщност пропагандисти „на свободна практика“, б. м.] в интернет – и истината започне да дълбае в замъгленото му съзнание?“
Отговорът трябва да е също толкова студено трезв, колкото предстоящата студена пуйка и Пастухов го формулира в прогнозата си за „преврата на черните срещу сивите“, заимствайки образността от повестта на братя Стругацки Трудно е да бъдеш бог (1964). И завършва сюжетната линия на сектата, концептуализираща случващото се след началото на войната, с неизбежно предстоящата отмяна на националболшевишкото второ пришествие: „Имаме си работа с последствия, аналогични на онези, които настъпват у отцепили се членове на тоталитарна секта – тях ги чака „студена пуйка“.“
За воденето и идеологическото обслужване на войната „сивите“ – един от прякорите на Путин е „бледният молец“ – отприщват и допускат да излезе на политическата повърхност „черната революция“ на националболшевизма. За Пастухов „жестоката истина за Русия на бъдещето“ е, че промяната е възможна само под формата на „черна революция“. На демократичната опозиция ще се наложи да я подкрепи – срещу „сивото“ радикално зло.
Към този момент, както казват политиците, единствено Михаил Ходорковски се доближава до това схващане за наличните реалнополитически опции за промяна, стигайки дотам на практика да призове към гражданска подкрепа на метежа на Пригожин, един от парадигматичните „черни“. Философският дневник на първите 500 дни катастрофа завършва с неуспеха – и предупреждението му – на пригожинския метеж, от една страна, и неуспеха – и неговото предупреждение – на украинското контранастъпление, от друга. „Героичната“ фаза на войната, настоява Пастухов, е приключила. Предстоящата ще е „тегава, септична, изнурителна, пълна с предателства и разочарования“. Протагонистите в дистопичната Русия на втората четвърт на ХХІ век ще са абстинентни сектанти и разочарованите ветерани.
Владимир Пастухов Война телеграмным стилем. 500 дней катастрофы. 01.03.2022–23.07.2023. Философский дневник, Vilnius: Kust Press & Rewind Press, 2024
* Руската дистопия на ХХІ век (под печат) (б. а.)
** Срв. „Шеста глава. Как се прави (анти)утопия с чук“ в Руската дистопия на ХХІ век (б. а.).
