Теодосий Спасов, или почивка от неевропейските личности Андрей Ковачев, Ангел Джамбазки, Андрей Слабаков
Imagine
В отчаянието от предстоящите поредни избори с предизвестен резултат и все по-дълбоко затъване в тоталната липса на смислени личности, които веднъж поне да направят нещо както трябва, копнея за имена, които осмислят и удовлетворяват очакванията ми на човек, расъл заедно с демокрацията в България. Със сигурност мога да изредя няколко, не много, но абсолютни в своята висота и пълнота. Музикален поздрав обаче с безапелативна убедителност открои едно име, което спечели всичките ми основания за надежда, че не всичко е загубено в тази посредствена страна. Име, което ме кара да подема мотива с Imagine от откриването на Олимпийските игри в Париж и да потвърдя пред себе си, че единственото спасение в самоубиващ се свят, където разлетелите се на части детски тела стават част от една абсурдна реалност и нормалност, е тоталното изкуство, в което няма смърт, а само съзидание.
Левият оттенък на подобно изказване не ми убягва, както и веднага лицемерно зазвучаващите камбани на мира и изкуството или пък съзнанието, че самата песен на Джо Ленън е тясно свързана със съответната социалистическа утопия за свят на равенство, братство и свобода. Но през 2024 г. призмата и интерпретацията на всичко е напълно нова, лишена от стари смисли и асоциации и безпощадна към всеки, който не разбира предизвикателството на Тома Жоли да покаже различните лица на тоталното изкуство, макар и в чест на откриването на спортно събитие, и да го постави в графата „невероятни постижения“ на човечество, което всекидневно се дъни, обезсмисля и разрушава.
Маестро Теодосий Спасов
И така, Imagine, че в самолета за Брюксел лети новият евродепутат Тедосий Спасов, който за пръв път през своята над 30-годишна музикална кариера, е решил да работи за страната си с цялата мащабност на личността си, но този път не като музикант, а като политик. За съжаление, само фразата „маестро Спасов политик“ ме изпълва с отвращение при представата с кого друг ще се свърже името му, но все пак, не малко политици са „хора на изкуството“. Така че въображението ми не се спира от временната погнуса, а продължава да изгражда образа на човек, който, след като е правил съвършена музика, ще стане част от европейската политика по най-градивния, полезен и адекватен начин.
Защо смятам така? Виж тук клип от 25.07.2024 г.:
Действието се развива в Индия, където Теодосий Спасов изпълнява прочутата си композиция „Цигански танц“, този път обаче не с хора „Мистерията на българските гласове“, а с индийски музиканти. Сами ще се насладите на музикалното великолепие на изпълнението, но то има и друго измерение, свързващо го с политиката, поради което е изключително важно явление. Самото заглавие на пиесата е знаково, но изпълнено в небългарски контекст е още по-знаменателно.
Циганският проблем
С всяка изминала година тлеещата омраза и пренебрежение на българското общество и неговите политици към ромското малцинство нараства. Това води до все по-голямото капсулиране на общността и доброволен отказ от спасителна интеграция. Подтекстът „щом не ни искат и ние не ги искаме“ е измамно спасение от враждебността на външния, бял свят, но става все по-вредно за всички, най-вече за ромските деца, които са загубени както за себе си, така и за страната, в която са родени. Фактът, че за толкова години едно стабилно увеличаващо се малцинство няма свое политическо представителство, дава свободата на политиците от български произход да не се захващат сериозно с нито един ромски проблем. С лицемерна толерантност и зле прикривано презрение те „успяват“ да крепят етническия мир, като е въпрос на време фигури като Костадин Костадинов, следвайки линията на „светли“ личности като Волен Сидеров, Петър Москов или Валери Симеонов, да се захванат по путински сериозно и с ромите, както с ЛГБТ общността и веднъж завинаги „проблемът“ да се реши.
Възможната алтернатива
Плахо споделяната в минали години, а сега напълно заглъхнала визия, както по отношение на ромите, така и на бежанците, че вместо да бъдат мразени, гонени, снизходително търпени, но държани в изолацията на лагерите или гетата, могат да бъдат използвани като ценен ресурс за една все по-некреативна и посредствена страна, е решение, което е пред очите на всички и просто трябва достатъчна воля да се реализира. В опит това да стане, неминуемо ще се стигне до въпроса „откъде да започнем?“ и до вездесъщия отговор, даван за всички български деца, не само за ромските: „от образованието“. Явно обаче при сега действащата образователна действителност тази мантра бие на кухо. Следователно проблемът трябва да се реши генерално и мащабно, с адекватна реформа не просто на образованието, а на възгледа за него.
Да се върнем към маестро Теодосий Спасов, който лети като евродепутат в самолета за Брюксел. Какъв е бил преди това? Вероятно член на Комисията по култура и зам. председател на Комисията по образование. Какво е направил в това си качество? Разбира се, действал е възможно най-органично и захващайки се с онова, което познава най-добре предвид образованието си в музикалното училище „Филип Кутев” в град Котел и Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив: захваща се с училищата към министерството на културата и набелязва проблемните зони, в чието разрешаване би могъл да бъде полезен със своя опит, експертиза, огромен организационен и комуникативен потенциал.
Докато решава по-неотложни и краткосрочни в изпълнението си казуси, тъй като е преди всичко музикант, в главата му няма как да не звучи музиката му, въпреки новите задължения. „Циганският танц“ ще се чува ярко в съзнанието му и той скоро ще свърже изкуството си с новите предизвикателства, пред които е изправен. Следвайки логиката на творчеството си и програмата, която ще следва на новозаетите си длъжности, вероятно ще осъзнае, че след като е чувствал такава любов и възхита от циганската култура, че да й посвети разкъртващо сетивата музикално откровение, може да пренасочи тази енергия към най-важното и ценно в нея – децата й.
Като член на съответните комисии маестро Спасов ще постави началото на онзи подход към тях в образованието, при който да не се стига до обричащото изречение „ми толкова си могат“, а на възторжения възглас: „вижте какво могат!“ Който е работил с ромски деца, знае, че с правилния подход и находчивост те могат страшно много и подобен ентусиазъм не е плод на отчаяна фантазия, а на зле развивана реалност. Благодарение на таланта си, огромната си любов към изкуството, чистотата и отвореността на личността си в годините на преход, маестро Спасов би могъл за кратко време да промени начин на мислене на едно общество, което с всеки изминал политически избор затъва все по-дълбоко в мрака на предразсъдъците, омразата и несправянето с нито един проблем.
Красноречивото доказателство
Не след дълго, защото това не е никак трудно, достатъчно е само да се прегледа страницата на мащабна организация като „Амалипе“ и множеството материали, посветени на талантите на ромските деца, Спасов ще докаже успеха си. В мултинационалния си оркестър, изпълняващ „Цигански танц“, ще включи и ромски изпълнители, получили образованието си в учебни заведения, където не се е мерило само какво не могат, а на какво са способни билингвни ученици, чието въображение, емоционалност и начин на мислене са формирани от множество съставни елементи, трупани с векове бродене по целия свят. Маестрото ще е използвал живителната сила на един ресурс, който от години се приема само като бреме.
Защо от българския парламент в Европейския?
Ако член на Комисията по култура и зам. председател на Комисията по образование си е вършел добре работата и е усещал колко полезен е на народа, който го е избрал, няма голяма логика изведнъж да зареже всичко и да тръгне към Европейския парламент, оставяйки камари проблеми в самата България. Като говорим обаче за мащабна личност като Теодосий Спасов, решението да бъде насърчен и подкрепен като кандидат и след това да бъде избран за евродепутат може да има чисто репрезентативен характер: кой, ако не тази космополитна и абсолютно успешна личност, и в творчески и в човешки план, да представя достойно неоткрояваща се страна като България?!
Не може ли малко почивка от най-неевропейските личности в лицето на Андрей Ковачев, Ангел Джамбазки или Андрей Слабаков? Светът е човешкото богатство и разнообразие на откриването на Олимпийските игри в Париж, а не ограничени, немодерни, мракобесни и опасни в своята враждебна националистическа същност политици. Та, в мечтите ми може за Брюксел да лети не друг, а човекът създал музика, в която звучат множество различни гласове, разкази, любов, красота и хармония. Не война във всичките й измерения. А най-високо в духовен план в този самолет ще лети българският Сами Юсуф.
Кой е той, ще попитате, ако не знаете.
Композиторът-суфи
Слушам музика, подбрана перфектно в плейлист на YouTube. Изведнъж в ушите ми зазвучава съвършено изпълнение на орган, клавесин и други, типични за европейската музика инструменти. Мелодията, която се лее, е божествена. Не знам чия е. Звучи едновременно позната и непозната. Не мога да повярвам на слуха си. Очите ми се изпълват със сълзи от радост и благоговение. И, когато си мисля, че по-невероятно не може да стане, европейският саунд е заменен от соло изпълнения на арабски и турски, а музиката е съчетание от европейски и арабски инструменти. Вглеждам се в клипа и виждам превод на текста. После забелязвам, лице по лице изпълнителите на тази несравнима музика. Те са всякакви. Европейски, арабски, съвършени. Водещото мъжко соло, което в определен момент въздига пеенето си като в молитва, е красив и благ мъж. В последствие разбирам, че това е самият композитор на музикалното откровение, което ме възвиси толкова неочаквано и неоспоримо: музикантът-суфи Сами Юсуф.

Краткият преглед на биографията на композитора информира, че Сами Юсуф е роден като Сиямак Радманеш на 21 юли 1980 г. в Техеран в семейството на азербайджански родители. Баба му и дядо му са от Баку, Азербайджан, откъдето заминават за Иран, когато градът е превзет от болшевиките след Първата световна война. По-късно Юсуф и родителите му пристигат в Ийлинг, Западен Лондон, в началото на 80-те години на ХХ век, след Ислямската революция в Иран. Юсуф учи музика като студент по композиция в престижната Кралска академия, както и в университета Салфорд в Северозападна Англия. Силно религиозен сунит е и е до такава степен отдаден на хуманитарна дейност, че през 2014 г. е назначен за „глобален посланик на ООН“ за Световната продоволствена програма.
Задълбочената среща с музиката на Юсуф разкрива репертоар от различни стилове и жанрове, от силно религиозни, до по-светски произведения, които се изпълняват на арабски, фарси, турски, латински, немски, френски и английски. Накратко, толкова световна и обединяваща музика, от която крещящо има нужда време, в което разрухата на раздора и конфронтацията на различности не си взеха почивка дори по време на Олимпийските игри. Тогава в древността е настъпвало Свещеното примирие между вечно враждуващите полиси, за да могат участниците безпрепятствено да покажат уменията си и да прославят бога, в чието име се състезават.
И така, когато чух невероятната индийска интерпретация на „Цигански танц“, видях българската версия на “L’Amour Vivant”. Не толкова в музикален план, от който не разбирам достатъчно, а в този на словото, което с думи или без моли за онази любов, която ще усмири всеки и ще го накара да чува само едно: божествено красива музика, в която няма място за взривена детска плът.

