Имаш имен ден? Честит!

Едно от най-милите неща, които някое дете, на което съм преподавал някога ми е казвало, е когато Поли каза изключително убедена: „Не знам как го правиш, но ти знаеш на всички деца имената“.

Толкова беше мило и така добре се почувствах, че нямах силите да й разкрия истината – а именно – че макар да знам сравнително приличен брой хора как се казват – на много други и особено деца, с които се срещам – всъщност не ги знам или съм ги забравил.

И просто съм си изградил система – както може би всеки човек, общуващ с повече хора – да заобикаляш момента, в който трябва да наречеш някой по име. Или ако се наложи – да използваш прякор. С децата на детски лагер имам система – там като не знам кой точно как се казва, просто се обръщам с „хей, приятелче“ и това винаги работи. При възрастните – не съвсем.

И тридесет и пет години тази система на избягване на имена работи идеално и както вече споменах, дори остава впечатление в хората, че в главата ми има нещо средно между телефонен указател и социална мрежа.

Но днес този добре поддържан имидж се срина с пълна сила.  Без дори и да искам. Седях в учителската стая преди часовете и се наслаждавах на кафето,  спокойствието и тишината. Това е едно от тези усещания, които трудно могат да се опишат – макар всеки, който е виждал повече от 2 деца накуп, знае за какво точно говоря. Улавях аромата на топлото кафе и се опитвах да чуя тишината.

Не че в учителската стая нямаше и други хора, но мисля, че всеки един от нас правеше точно това в този определен момент.

И тогава някой почука на вратата. Ароматът и тишината изчезнаха и се приземих обратно в реалността. Отворихме вратата и отпред стоеше едно момче с кутия бонбони.

–        Заповядайте!

–        О, рожден ден ли имаш, приятелче? – попитах аз.

–        Не, имен ден – отвърна то и ме погледна леко изненадано от въпроса

Учителят по математика, който стоеше до мен, започна да пожелава прекрасни неща на детето, а то някак продължаваше да ме гледа все по-изненадано и очаквателно. Сякаш аз имах нещо общо с този му празник . А както може би сте се досетили – аз бях забравил името му. Стоях и го гледах, слушах пожеланията и се чудех какво толкова специално има в един имен ден.

И после погледнах съучениците му, които го съпровождаха – него и кутията му с бонбони, кофеинът от кафето започна да бута мозъкът ми да работи и през съзнанието ми минаха няколко мисли. Първо осъзнах от кой клас е момчето. А с това и си визуализирах списъка на децата в този клас. И в един момент нещо ми присветна. Веднага разбрах изненадата и очакването в очите на детето. Момчето се казва Максим. И Максим имаше имен ден. Както имен ден се оказва, че имаше и нелепият разказвач на тази случка, който тотално нямаше идея какво да каже в този момент.

–        Това значи ли, че и аз имам имен ден? – опитах се да замажа ситуацията аз

–        Да. Днес е Максовден – отвърна той, успокоен, а аз започнах да му пожелавам всевъзможни неща, отдъхвайки си от ситуацията.

Като мое оправдание, мога да кажа, че евреите не празнуваме имени дни. Имаме прекалено много празници така и така в календара, че не можем да отбелязваме и всички възможни имена. Но може би, хей така, от лична обща култура, е добре да знам поне кога моето име има специално значение.

Приключих с пожеланията и детето си тръгна, а на мен ми стана леко гузно. От една страна, че нямам с какво да почерпя – за празника, който не празнувам. А от друга – че не помнех името му. Което – нека бъдем честни, е едно от най-лесните за мен да знам. Е, сега вече ще знам. Поне до следващата година.

Така че, да ми е честит празника, който не празнувам. И вас, скъпи приятели, нямам с какво да ви почерпя – освен с тази история. И с това, че може би вместо да научавам имената на всички хора, които познавам, ще е по-лесно да науча всички имени дни в календара (те са най-много триста шейсет и пет). И когато се появи някой с кутия бонбони пред мен, ще знам как да го нарека. А ти беше Иван. Или Йоан. Или Калоян. Или Ивайло…

А в останалите дни – просто ще продължа да се правя, че знам имената на хората. Така че ако някой ден просто се провикна към вас с „хей приятелче“, то е защото може би точно в този момент нямате имен ден и нямате кутия бонбони в ръка. Или просто защото сте ми страхотен приятел. По-скоро второто.

А сега без значение какво и кога празнувате бих искал да ви пожелая прекрасни почивни дни. И много много здраве.

Шабат шалом