Новини

In Memoriam. Напусна ни Софи Данон

Споделете статията:

Отиде си доктор Софи Данон, лекарката – идеалистка. Тя бе възхитителна личност. Едно от най-авторитетните имена в медицината. Активен участник в редица програми на общността: клуб „Ладино“, клуб „Златна възраст“, Рош Ходеш.

След смъртта на също така забелижителната Хени Лорер, както и на големият писател Анжел Вагенщайн, еврейските ми приятели значително намаляха.

 

 

 

В книгата „Калейдоскоп на идентичностите“ Софи Данон разказва за изключителните събития от своя живот. На 11 – 12-годишна възраст открива книгите на Арчибалд Кронин, изчита ги всички до една и мечтае да лекува хората и да им помага.

Публикуваме откъс от книгата на Леа Давчева:

В училище

До седми клас ходех в еврейското училище. За разлика от еврейските школа в другите градове, нашето училище имаше седем класа, тоест беше еврейска прогимназия. В училище всички говорехме на български, никога не се говореше на ладино. За учителите ни по иврит ладино беше език, който не бива да се развива. Казваха, че иврит е езикът на една бъдеща еврейска държава.

Някои семейства пращаха децата си до четвърто отделение, после ги преместваха в българско училище. Знам защо ставаше така. Смятаха, че еврейското училище ги откъсва от българската среда, и имаха опасение младите хора да не могат после да се впишат добре. Еврейското училище можеше да ги затвори в еврейско- то ядро и да не усвоят български правилно. Страхуваха се родителите ни да не би пътят, който сме хванали, да започне много да криви и лъкатуши.

В общността ние никога не говорехме за еврейска държава, въпреки че Херцел беше издал вече своята брошура. Мечтаехме за общо огнище, на което ще се греят заедно евреи и араби. Така се изграждахме като личности в тази общности – еврейското училище и еврейските организации.

По-добрите

Езикът в гимназията беше единствено и само български. Наистина вкъщи говорехме на джудезмо, но аз знаех и български. За разлика от нас, в други семейства предпочитаха да употребяват най-вече български и при тях джудезмо беше език за тайни и много лични неща.

Това, че у дома говорехме джудезмо, не ни пречеше в училище. Там винаги бяхме отлични. Може би родителите пращаха тези от нас, които се учехме добре, но пък ние почти всички продължавахме образованието си. Имах шестица по българска литература. Случваше се да започна да говоря български с напевността на джудезмо, но бързо се съвземах и заговорвах, както трябва.

Имаше нещо в гимназията, което не ми харесваше– не говореха за нас с имената ни. Все казваха: „Еврейчетата са най-добри“, и наистина, сигурно не влагаха нищо лошо и пренебрежително. Дали съм им били трудни имената? Не знам, но нас това ни обиждаше. Нещо ни стягаше, не бяхме като че ли като другите. Хем ни възпитаваха към равенство и като че сме едно, а от друга страна, самите учители ни деляха едни от други. Това ни нараняваше, беше като покрита рана и пламваше само когато ни обидят. Учителката ни по литература например казваше: „Засрамете се всички, евреите знаят повече от вас българския език“. Това звучеше и действително беше настройване срещу нас, дълбоко ни засягаше.

Пробуждане

За нас, които все още говорим ладино, това е преди всичко носталгичен език, език на чувствата. Защото от всички неща, случили се в миналото, най-драго е да си спомняш за детството. Към това се стремим в нашия Клуб, да събудим у старите хора вълненията от детските години.

В дома за възрастни хора, когато приемаме Шабат, аз се опитвам да говоря на ладино. Не заради друго, а защото знам, че това навява спомени. И тъй като съм лекарка, знам, че спомените се нареждат на пластове и тези отгоре са най-нетрайните. Говоря им на ладино, за да изгребем по-новото и да стигнем до пластовете най-отдолу. Да помогнем на мозъка да се пробуди. На сутринта ми казват: „Софи, коя е тази дума? Как беше?“. Те си припомнят думи забравени и връщайки се към тях, разчупват тази страхотна закостенялост на разсъдъка.

Като лекарка винаги съм търсела причините на заболяванията и съм се стремяла да ги атакувам. Знам как да го правя. Същото е и при срещите ми с тези старици – връщайки се с тях в детството, заедно възкресяваме миналото.

Една поговорка казва, че който съживява миналото, не събужда бъдещето. Не мисля, че е вярно за старите хора. Връщайки се към миналото, ние го сътворяваме наново.

Маргиналия скърби за нея!

 

 

 


Споделете статията:

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).