In Memoriam. Скъпи приятелю Христо!

Пиша ти писмо. Първоначалния подтик не беше мой, но възможността да ти кажа неща, които не съм сигурен дали съм ти ги казвал до днес, не накара да седна пред компютъра. Още повече, че материалния Христо все още е тук. Приятелите утре ще могат да целунат ръката ти, или да ти поискат прошка за незнайни прегрешения. Ти на кого ли не си прощавал! Но все пак разчитам, че другата част от теб все още се рее над зимния Ямбол и се чуди на суматохата, която предизвика вчера сред всички, които те обичат.

Христо, ние, твоите набори, се питаме добре ли е, че си тръгна така. Компютърът ти още работи, бе, човек! И там сред таблиците, има файл със започнат текст. Умирам си от любопитство какво ли пише на него.

Винаги съм бил гладен за литературата ти. Още от „Пропукан асфалт“ и „Перпетуум мобиле“! Преди 40 години. И тъй като този текст, освен за теб, е предназначен и за други хора, които ще го прочетат, ще се опитам да ударя калема и да видя, какво ти, Христо Карастоянов, остави в библиотеките и книжарниците на нашата бедна, изтерзана земя.

Приятели, когато споменавам Христо Карастоянов, аз го свързвам с една група надъхани млади хора, които пишеха в онези години – Димитър Яръмов, Янко Станоев, Димитър Паунов. Обичам написаното от тях. Но Христо беше бамбашка. Дано този израз да не ви разстрои. Означава различен, но има и нюанс – различен, но и странен, неочакван. С ранната си проза, Христо Карастоянов като  че ли нямаше предходници. Той компилираше смело полюсно различни тези, противоположни гледни точки, а синтезът на тези взаимоизключващи се елементи раждаше неговите прозрения, които понякога бяха толкова плашещи, че само неговата ирония ни помагаше да ги преглътнем. Не случайно обединени като трилогия, носеща името „Кукувича прежда“, тези ранни произведения на Христо Карастоянов се превърнаха в едно от най – ярките литературни събития за последните години.

Не знам как съумяваше, приятелю, в най – тежките години на прехода, да вадиш всяка година по една качествена книга. Може да не съм прав, но аз възприемам тези години като опъване на прашка, за да изстреляш през 2014-та година „Една и съща нощ“. Спомням си по минути: как се качих на автобуса за Гърция, как разтворих книгата, и как на границата не се сдържах и ти се обадих. Всъщност, какво ли можех да ти кажа! Бях прочел първите две глави. И изпитах непреодолимо желание да чуя гласа ти. И да те обявя за велик писател.

И до днес го мисля. Христо Карастоянов е велик писател, който знаеше цената си. Днес мога да го кажа, без да ми се скараш, скъпи ми приятелю. Христо Карастоянов е велик писател. Той е национално достояние. Той е един от малкото български автори, които за последните десет години имат три фундаментални романа – „Една и съща нощ“, „Кукувича прежда“ и „Послепис“.

На негово име трябва да се кръщават училища и улици. Не само в Ямбол.

Ти, скъпи приятелю, можеше да обичаш така, както малцина го могат. Бог да те помилва за това твое умение. А литературата ти – толкова е повлияла на това, което върша, че си нямаш на идея!

Няма да ти казвам кого да поздравиш като пристигнеш там, горе. В интернет прочетох, че душите, преселили се в по- добрия свят, не помнели миналото си. И нас не помнели. Не го вярвам. Ако срещнеш там, горе Гео и Шейтанов. Разкажи им, че и днес тук, долу, има хора, които ги обичат. Разкажи им за филма, който направихме, и за Ташкент. Успокой ги, че добрите хора тук, на земята, не свършват. Кажи им за Георги Янев и как, благодарение на неговата упоритост, Милю Касабов, бащата на Гео, все още сякаш стъпва по улиците на Стара Загора.

Ни ни забравяй там, горе, защото имаме нужда от теб.

Защото изначалното желание на всяко човешко създание е да бъде добър.