Изгубилата се нишка на Ариадна
Книгата на Красимир Димовски „Тезеят в своя лабиринт“*, която е като трета част от трилогия за българското село, предизвика у мен много въпроси. Честно е да започна с тях преди да се опитам да пиша като че ли знам отговорите.
Защо се приема априори, т. е., като даденост без нужда от обяснение, че библейските сюжети, превърнати от религията в архетипи, са непременно качество, издигащо една книга до нещо ново, уникално и едва ли не непостигано преди нея?
Защо Господ трябва да бъде герой в литературата и нейно мерило?
Защо е подразбиращо се, че позоваването – открито или подтекстуално – на митичното придава на една книга ореола на възвисеност и дълбочина? Тук имам подвъпрос: с какво право ползваме митовете от древността, сякаш знаем техния абсолютен смисъл? И не ви ли прави впечатление, че никой не се заема да пренапише „Дон Кихот“ или „Война и мир“, но с лекота и без угризения се радваме, когато някой пренапише някаква легенда или библейска притча от преди Христа?
Защо интертекстуалното е някаква мярка за възхищение, одобрителна оценка или дори преклонение?
Защо за да обявим един съвременен роман за авторово постижение, търсим в него езотеричното, често обърквано с елементарно религиозното?
И най-после, имат ли българските читатели достатъчно митологична, езотерична и интертекстуална подготовка, за да схванат дълбоко заровените в текста на книгата метафори? А на онези, които успяват да се ориентират, говорят ли им тези метафори нещо за техния съвременен живот? Ако Йордан Радичков използваше езопов език, за да надхвърли летвата на партийната цензура, от каква цензура би се страхувал днес един автор, за да избере същия този тип език: дали за да надхвърли тясно селското, патриархалното и провинциалното, отчитайки че книгата му трябва да говори за един глобализиран в културно отношение свят, или за да се отличи самоцелно от останалите пишещи събратя?
Една наша прекрасна поетеса определи романа като вкусен. Да, вкусен е. Но за моя вкус е пресолен. По-нататък обяснявам защо.
Тезей e плод на изневяра. Майка му Етра е женена за Егей, атински цар, който не може да я оплоди. Боговете я съветват да го опие с вино и, когато е пиян, тя преспива с бога на морето Посейдон. Тезей, следователно, е получовек-полубог и това, според представите на гръцките летописци, му придава чертите на герой. Сред многото легендарни подвизи на Тезей, особено запомнен през времената е убийството на Минотавъра – получовек-полубик. В годините на Тезеевата слава, Цар Егей и царят на Крит, Минос, сключват примирие при условие всяка седма (а според някои, девета) година седем момчета и седем момичета от Атина да бъдат пожертвани като храна на Минотавъра, който живее в сърцето на Лабиринта. След две такива жертвоприношения, Тезей решава да отиде в Лабиринта и да убие чудовището. Една от дъщерите на Минос, Ариадна, се влюбва от пръв поглед в него и, за да го запази, му дава кълбо от конец, който да му посочва пътя за излизане от Лабиринта. Тезей надвива Минотавъра и му прерязва гърлото (според други, го удушава) и с помощта на нишката на Ариадна успява да напусне невредим Лабиринта.
Ако един български роман е озаглавен „Тезеят в своя лабиринт“ (а защо не Тезеят в НЕГОВИЯ лабиринт?), не може да има съмнение, че сюжетът му произтича от мита за Тезей. Но гръцкият герой, който прекосява морета и покорява женски сърца, няма как да има нещо общо с българските селяни. Следователно, този роман няма прототип. Най-много бих приел, че прототип на протагониста е самият му автор. Ако пък е мислен като събирателен образ, на кои реални хора, „дамуготура“?
Другите персонажи, които Тезеят среща в своя поход да открие Жената, са майка й Смиленина, Бичето, един германец хер Детлев, неколцина статисти и двама второстепенни немски участника в историята. История има. И поводът да има история е Дневникът на една П (п**ка, проститутка, Пощаджийката, планетата, Петромила, Пауна, Пагане, …). Но предизвикана историята е от видението на момиче, което е стъпило върху клоните на стар орех и свири на цигулка: „Беше с къса пола, виждах дългите й бедра чак до края, дотам, додето стигаше музиката. Не знам дали носеше нещо под полата, защото онова й място хем го виждах, хем го чувах.“ Оттук до края на книгата Тезеят си представя „… бедрата й, все нагоре и нагоре по тях, дотам, дето свършва видимото и почва невидимото.“ Триъгълникът, който “всеки го има“, „тъмнината, която при нея е розова светлина“, тя „не носела гащички“. Кръстена е Ариана. Обладавана е от Бичето с глава между бедрата й пред очите на Тезея, викът й – все едно дали е вик на ужас или вик на сладост – го оглушава. „И замириса на жена, като след буря.“
И това е. Женски образ в този роман няма. Дори на една стара фотография, нейното лице е изрязано – като дупка за оплождане. Има женско отсъствие. Колкото и виденията на Жената във вулгарното подсъзнание на протагониста да са описани като възвишени, ефимерни, ангелоподобни, розово музикални и т. н., жаргонът, с който той я оприсъствява, е внедрен в мъжките състояния. А това е жаргон изключително сексуален, потребителски спрямо жената. Ако протагонистът е събирателен образ, то мъжете в селото на Димовски, включително и Тезеят, са постоянно „навирени“, „настръхнали“, „набъбнали“, „надигнати“ и др. п. Централното откритие на автора – Дозлото, е въведено с просташки глаголи: „Съешават се доброто със злото. Шибат се. Опраскват се. … Доброто и злото, викаше тати, като се натаковат, и се ражда Дозло.“
Третата задължителна съставка на романа – светът или социалният контекст с неговото времево и пространствено измерение – е нещо като българска Йокнапатофа. Могила и Могилчица. Но кое от двете? И защо планинският пейзаж около тях е толкова обезлюден, сякаш бандитите се страхуват от него и го избягват? От скрити в текста понятия, думи и действия читателят разбира, че става дума за сегашното време на насилие, беззаконие, престъпни групировки (идва ми на ум чудесната стара дума „време на хайдутлук“), възможност за емиграция. И тук, както се казва, авторът ме загуби. Също както в новелите от „Ловецът на русалки“, където калният терен, лайната в кочината и мазната кожа на прасето са контекста на героите, след като изнася на рамо от пожара момичето на еротичните си въжделения, Тезеят се свлича с нея по хлъзгаво нанадолище и … я изтървава.
Да, и след героично осъществения пожар и спасяването от огъня на момичето – което така и не му се показва, въпреки че той дори си въобразява, че са се съвокупили – в четвъртата част на романа Тезеят най-неочаквано го намираме в Немско. Притихнал, кротък, смирен и слаб, услужлив спрямо немската култура. Т. е., от своя лабиринт Тезеят отива – без пауза – на Вълшебната планина. Сменя се древногръцкия мит със сюжета – а може би с философията? – на един гигантски роман на 20 век, известен на всички културни хора. Но не и на селяните между Могила и Могилчица. Там, неясно как, се е озовала и Ариана, мечтаната от Тезея Пагане, и там тя се съешава с немецът Лугес. От любов. Със любов. И предизвиква лудата (абстрактна и безпомощна) ревност на Тезея.
В търсене на цигуларката, в шеста част, Тезеят отново без преход се озовава в Могилчица, но го е страх да се яви в Могила, където подозира, че го търсят като подпалвач. Ето как Тезеят описва сцената, сякаш е спуснат в нея с парашут. „Разкопчах се и се изпиках. Струята ми си беше мощна като в оная хубава лятна вечер, отдето тръгнаха всичките ми беди. Въгленчетата засъскаха, обходих ги навирено. Гледай, викам си, как е устроено туй нещо мъжът, събужда се и се вълнува от борбата, както от жената. Сигурно затуй, викам, върви от война на война и от жена на жена, шпори напред с навирено копие, и влиза в битки, после влиза в женските, та да родят момчета, дето пак да влизат в битки, как да го спасиш от тоя нагон, дамуготура!“
Не съм сигурен дали Димовски съзнава, че в този абзац е квинтесенцията на романа, а по всичко изглежгда – и на неговото литературно его. Но съм сигурен, че той се идентифицира с неговата образност и смисъл. Едва ли някой друг съвременник обаче би се идентифицирал с Тезея като характер и начин на живот. Онова, което би се харесало на българите-читатели на романа – а чужди няма как да има, понеже езикът му е непреводим – е, че характерната тяхна черта да не казват нещата в прав текст, а да ги заобикалят и скриват зад недомлъвки, е съществена съставка на сказа на този роман-монолог. Преструването, умиляването и антиинтелектуалността са в самата сърцевина на стила, който изгражда романовото действие.
И ако стилът, както вярвам, е душата на романа, тази душа ме превзе. Езикът на Димовски е толкова мощен инструмент, че – независимо от патетиката на протагониста – покорява със своята пародийна и лирическа енергия. Има и нещо повече. Зашеметяващ и увличащ е ритъмът, който този език напява. Парадоксът е, че със своя властен ритъм, този език подчертава основния недостатък на сюжета и посланията на романа: Тезеят в неговия си лабиринт е бягство от истинския живот в България. Бягтство е от реалната негероична природа на социалния контекст. Бягство е от провалените надежди за една героика, която, всички го знаем, е фатално дегероизирана в българската действителност. И ако по-горе казах, че романът ми е пресолен на вкус, то е защото в края му фигурите и изкусителните езикови игри започват да се повтарят. Питам се на самия автор накрая не са ли му омръзнали? Не му ли е станало байгън от толкова езикова еуфория? И още: с този език вече не може да се напише друг роман. Неговото кресчендо върви през трите книги на трилогията, но къде от този връх нататък? Особено когато действителността не предлага ново и пленително съдържание.
В тази книга по особен начин са съчетани качествата на българската литература с нейните недъзи. Тя ще се хареса на патриархалната част от четящата публика и ще отблъсне онези, които търсят в литературата емоционална интелигентност и културно или духовно извисяване. Допускам, че малко жени ще й се възхитят. Уникалният й език говори без съмнение, че авторът съзнателно е вградил в нея себе си. Като поет. И ако той не е изгубил нишката на Ариадна и се е спасил от своя лабиринт, има ли жени, които, след като вече сме се заблудили, ще ни изведат с помощта на нишката от неговия лабиринт? Въпросите, които поставих в началото, оказа се, са към него, защото само той може да им отговори адекватно и непротиворечиво.
Послепис: Въпросът защо един апологетично мъжкарски роман получава много висока оценка в България заслужава отделно есе
*Красимир Димовски, ТЕЗЕЯТ В СВОЯ ЛАБИРИНТ, роман. Хермес – Пловдив 2025
