Израел извършва ли геноцид?
Може ли правото да донесе някаква справедливост за жертвите на насилието на Израел и Хамас, се пита Арие Найер, легендарен основател на правозащитното движение на САЩ, бивш директор на Американския съюз за граждански права, бивш директор на Хюман Райтс Уоч и бивш президент на Отворено общество. Найер е американски гражданин от еврейски произход и от шест десетилетия е ангажиран с движението за правата на човека, което се опитва да възстанови мира чрез прилагане на международното хуманитарно право. Статията по-долу е публикувана в Ню Йорк ревю ъф букс.
Като повечето мои колеги в международното правозащитно движение, аз пестеливо използвам термина „геноцид“. По време на моя петнадесетгодишен мандат в Хюман райтс уоч (HRW), който съосновах през 1978 г., аз използвах този термин само към едно от многото големи престъпления, които наблюдавахме: избиването на иракските кюрди от Саддам Хюсеин през 1988 г.
Кюрдите бяха обект на жестоки злоупотреби по време на диктатурата на Саддам, а по време на войната между Иран и Ирак от 1980-1988 г. те се разбунтуваха. В отговор Саддам използва химически оръжия срещу тях, както направи срещу иранските сили. Особено голяма атака бе осъществена през март 1988 г. срещу кюрдския град Халабджа, убивайки около пет хиляди души. След това, през следващите шест месеца, силите на Саддам събраха кюрдски мъже и момчета от Северен Ирак и ги транспортираха с автобуси до пустинна зона, където булдозерите бяха изкопали окопи в пясъка. Хиляди жертви бяха натикани в окопите, бяха простреляни с картечници и погребани.
В Хюман райтс уотч ни отне повече от две години, за да разкрием убийствата и погребенията в пустинята. Един човек, който предостави важна информация, бе дванадесетгодишно момче на име Теймур Абдула Ахмад, което се бе измъкнал от един от окопите с куршум в гърба. Едно бедуинско семейство го бе открило докато прекосявал пустинята и се бе погрижило за него докато оздравее. Две години по-късно Ахмад се върна в кюрдския регион на Ирак, където успяхме да чуем историята му. Впоследствие открихме няколко други оцелели.
Иракските сили бяха унищожили дузина градове и четири хиляди села, ограбиха имоти и животни в огромен мащаб и затвориха десетки хиляди жени, деца и възрастни хора при ужасни условия. Иракското разузнаване беше обучено от Щази на Източна Германия и режимът водеше подробни записи за действията си по време на войната. В няколко града кюрдските сили превзеха иракските служби за сигурност и заловиха много от тези записи. В HRW успяхме да изпратим четиринадесет тона от тях със самолет до Съединените щати и ги преведохме от арабски, за да получим пълна картина на престъпленията срещу кюрдите, които определихме като геноцид.
В „Унищожаването на европейските евреи“ (1961) историкът Раул Хилберг обоснова, че елиминирането на един народ е „операция стъпка по стъпка“. Първо идва дефинирането на групата, след това експроприирането на нейните ресурси, след това концентрирането на нейните членове на едно място и накрая унищожаването им. Кампанията на Саддам срещу кюрдите, както определихме, отговаря на парадигмата на Хилберг до съвършенство. Тя ясно съответства на определението за геноцид съгласно международното право: „Намерение да се унищожи, изцяло или частично, национална, етническа, расова или религиозна група като такава“.
Ние така и не успяхме да организираме процес срещу правителството на Саддам в Международния съд (МС), но временното иракско правителство използва някои от нашите доказателства, когато съди Саддам и други водещи служители, включително братовчед му Али Хасан ал-Маджид (известен като Химическия Али) и ги екзекутира.Оттеглих се като изпълнителен директор на HRW през 1993 г., година преди избиването на тутсите в Руанда. Организацията определи това също като геноцид. През настоящия век тя използва термина само за да характеризира преследването и избиването на рохинджите в Мианмар.В края на декември, когато Южна Африка отнесе обвинението си пред Международния съд, че Израел извършва геноцид в Газа, аз не се присъединих към някои от моите колеги в международното движение за правата на човека в тяхната подкрепа на обвинението.
Бях дълбоко разстроен от кампанията на бомбардировките на Израел, особено от честото му използване в гъсто населени райони на бомби от 500 и 2000 паунда, доставени от Съединените щати, които убиваха голям брой цивилни невоюващи лица. (На 8 май Байдън спря доставката на такива бомби, за да предотврати използването им в Рафах.) Такива оръжия очевидно са неподходящи за използване при тези обстоятелства. И все пак не бях убеден, че това представлява геноцид.Тогава си помислих и продължавам да вярвам, че Израел има право да отмъсти на Хамас за убийствената атака, извършена от него на 7 октомври. Мислех си също, че отмъщението на Израел може да включва опит за изваждане от строя на Хамас, така че да не може да предприеме такава атака отново.
Признаването на това право на отмъщение не означава да се смекчи вината на Израел за безразборното използване на тактики и оръжия, които са причинили непропорционална вреда на цивилни, но аз вярвам, че Хамас споделя отговорността за много от военните престъпления на Израел. Лидерите на Хамас са знаели, когато са планирали атаката, че Израел има най-дясното правителство в историята си, и това причини огромни щети на цивилното население на Газа.Военните на Хамас не носят униформи и нямат видими военни бази. Хамас се е внедрил сред цивилното население на Газа и неговата широка мрежа от тунели осигурява на бойците възможността да се придвижват бързо.
Дори израелските бомбардировачи да са имали намерение да сведат до минимум щетите за цивилни, те биха имали трудности да го направят в усилията си да унищожат Хамас.И все пак, дори споделяйки това убеждение, сега се убедих, че Израел е ангажиран с геноцид срещу палестинците в Газа. Това, което промени мнението ми е неговата трайна политика на възпрепятстване на предоставянето на хуманитарна помощ на територията.Още на 9 октомври висши израелски служители обявиха, че възнамеряват да блокират доставката на храна, вода и електричество, което е от съществено значение за пречистването на водата и готвенето.
Думите на министъра на отбраната Йоав Галант станаха печално известни: „Наредих пълна обсада на ивицата Газа. Няма да има ток, храна, гориво, всичко е затворено. Ние се борим с човешки животни и действаме съответно.“ Изявлението изразява мнението, което изглежда ръководи подхода на Израел по време на конфликта: че жителите на Газа са колективни съучастници в престъпленията на Хамас на 7 октомври.Оттогава Израел ограничи броя на превозните средства, разрешени да влязат в Газа, намали броя на входните пунктове и проведе отнемащи време и тежки проверки; унищожени ферми и оранжерии; ограничи доставката на гориво, необходимо за транспортиране на храна и вода в рамките на анклава; уби повече от двеста палестински хуманитарни работници, много от тях служители на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA), основният доставчик на помощ в блокираната територия преди 7 октомври; и убеди много донори, включително Съединените щати, да спрат финансирането на UNRWA, твърдейки, че дузина от 13 000 служители на агенцията в Газа са участвали в атаката от 7 октомври или имат други връзки с Хамас. (Разследване на бившият френски външен министър Катрин Колона, публикувано на 22 април, заключава, че Израел не е предоставил доказателства в подкрепа на твърденията си, че UNRWA е „незаменима и необходима“.)
Въздушните удари на 1 април, които унищожиха и трите превозни средства в конвой на Световната централна кухня, убивайки шестима международни хуманитарни работници и палестински шофьор и преводач, изглеждаше продължение на тези политики. Обяснението на Израел, че това е резултат от „погрешна идентификация“, предизвика скептицизъм. В резултат на това други хуманитарни групи могат да бъдат възпрени да предоставят помощ.Кумулативният ефект от тези мерки е, че много палестинци – особено малки деца – гладуват.
През април Министерството на здравеопазването на Газа съобщи, че двадесет и осем деца са починали от глад. Този брой може да се умножи многократно, ако докладите за продоволствената несигурност са валидни. На 10 април администраторът на Американската агенция за международно развитие (USAID) Саманта Пауър отговори с „да“, когато беше попитана на изслушване в Комисията по външни работи на Камарата на представителите дали вече има глад в Газа. На 3 май Синди Маккейн, изпълнителен директор на Световната продоволствена програма, заяви по NBC News, че има „пълен глад в северната част на Газа“. Смъртните случаи от глад са само малка част от общите смъртни случаи, отчетени от министерството.
Към момента на писане на тази статия 34 904 палестинци са били убити, включително най-малко 14 685 деца и 9 670 жени, а други 78 514 са били ранени. Въпреки че някои израелци оспорват тези цифри, те всъщност вероятно са занижени, защото не включват заровените под развалините.Много от тези, които оцелеят след недохранване, ще претърпят дългосрочни последици като повишена чувствителност към заболявания и психологически увреждания. В северната част на Газа УНИЦЕФ установи през февруари, че недохранването сред децата под пет години почти се е удвоило за един месец. Възпрепятстването на хуманитарната помощ е малко вероятно да засегне пряко бойците на Хамас. Дори в условия на глад, мъжете с оръжие намират начин да се прехранват. Тези, които не носят отговорност за престъпленията на Хамас, страдат най-много.
Целият достъп до територията се контролира от Израелските сили за отбрана, които са отказват достъп на израелски и палестински правозащитни организации и на международни организации като HRW и Амнести интернешънъл. Ограничаването на способността на тези организации да събират информация и да правят подробни доклади за конфликта едва ли огражда Израел от критики за злоупотребите му. Това е така, защото международните наблюдатели преценяват конфликта в Газа въз основа на принципи и предположения, които движението за правата на човека е помогнало да се установят.
Край на първа част
Очаквайте в следващите броеве продължение на статията
