Извън рамките*
Иван Пастухов е известен фотограф и пътешественик който живее във Франция от 80-те години на 20 век. През 1992 година той открива фотографията като изкуство, отговарящо на усета му за стойност на мига и на неговия свободен, търсещ поглед към хората и света. Снимките му от Албания, Аржентина, България, Китай, Камбоджа, Египет, Франция, Гърция, Гренландия, Индия, Израел, Турция, Италия, Япония, Киргизия, Узбекистан, Косово, Мали, Мароко, Намибия, Непал, Съединени Щати, Нова Зеландия, Пакистан, Перу, Румъния, Сингапур, Швейцария, Виетнам, Йемен, впечатляват с авторовото търсене на автентичност. За уникалните си кадри фотографът казва, че е искал да залови на „местопрестъплението” изплъзващото се настояще. В периода на ковида Иван Пастухов издава първия си роман „Извън Рамките“. Вижте откъс от него.
След първите силни емоции от заминаването и възторга от новия свят, дори да нямах особени грижи, в гърдите ми започна да се промъква една нова, непозната несигурност. Дали ограниченията от миналото, липсата на средства, или неподозирани комплекси, не бях наясно със себе си. До срещата със Симон, най-добре беше да не си задавам повече въпроси. С големия куфар, раницата на гърба и две чанти в ръцете, поех към гарата. Мони ме очакваше. Прегърнахме се сърдечно, радостни да се видим отново.
Здравей Върбе. Както винаги си във форма! И с целия тоз багаж…?!
Искахме да си кажем повече, даже всичко, но беше ясно, че трябва да побързаме, за да се настаня навреме във влака.
Ето ключа от таванската стая! – продължи Мони и пъхна малко пликче в джоба на якето ми. – До тук всичко мина гладко, нали? Виждаш, нещата се подреждат. Хайде, в бъдеще все така да ти върви! Сега знаеш, за всяко нещо има място и време под небето. – не пропусна да изстреля някоя от библейските си мъдрости, Мони. Отиваше му, пък и не беше забравил българския. – Прощавай, напоследък ми се струпа много. Виждаме се за за кратко, но в Париж ще има достатъчно време за всичко.
Разказах накратко за късмета с ветроходците, но Мони ме прекъсна.
Знам, знам, ти си късметлия. И да не забравя, виза за Нова Зеландия ще получиш не по-рано от три месеца. Все пак, това са три щастливи месеца в пъпа на Париж. Не може да се оплачеш!
Беше го предрекъл още с първото си идване в София: „Птичката ще излети от кафеза и ще запърха по света!“ Близките му го имаха за странник, артист с възможности и широк поглед към живота. С това привлече и мен.
Влакът се изниза изпод купола на Миланската гара. Опушените сгради на предградията за миг ме върнаха към картината на живота без право на избор. С това приключи първата част на серийния филм, в който участвах без строго уточнен сценарий и с герои, които имаха само потенциални роли.
В джоба си напипах пликчето с ключа от студиото в Париж. Отвътре имаше сгъната банкнота от 500 франка и кратка бележка:
„На добър път, Върбе, успех в новия ти живот! От гарата в Париж, вместо метро, вземи такси до Rue Mоnmаrtre. Ще се оправиш лесно. Ще се видим след два дни, Мони.“
Приятно развълнуван заех мястото си, за късмет до прозореца. Срещу мен вече се бе настанила елегантна дама в напреднала възраст. Беше дискретно гримирана, с перфектна прическа и леко премрежен поглед, отговарящ на меланхоличния вид на лицето. Сякаш излизаше от ренесансова картина. Между красивите пръстени на ръцете ѝ нещо просветна като брилянт.
Кимна ми дискретно, с доброжелателна усмивка. Усмихнах се и аз, по-широко, по славянски, и сутрешният ми дискомфорт моментално се стопи.
До вратата на същата седалка в безучастно спокойствие се беше настанил дребен мъж в елегантен тъмносив, почти черен костюм. Сакото му приличаше на издължен кител или рубашка, но изглеждаше несравнимо по-елегантно. Имаше катранено черни коси, прилежно сресани назад, вързани на опашка. Изчака ме да се настаня, изправи се леко и без да промени изражението си, направи двоен, добре премерен поклон. Имаше вид на японец – първият японец, когото срещах на живо.
В купето пътувахме три различни свята през страна, напълно различна от родния ми Балкан.
Подредих си багажа и веднага се лепнах за прозореца. Гледките бяха живи, не като картичките от Швейцария, закачени с габърчета откъм вътрешната страна на гардероба ми в София. Пейзажите се сменяха, изникваха китни села с поля и лъскави крави, сякаш току-що излезли от баня.
Към обяд се усмихнах извинително на госпожата и извадих от раницата си баницата на леля Ганка. Дамата ме загледа. Изглеждаше отегчена от ребуса си, не издържа дълго и се поинтересува откъде идвам. Обясних. Тя се поколеба за момент и каза, че не познава човек от Източна Европа, замисли се за момент и ме помоли, ако имам желание, да ѝ разкажа нещо за родното си място. Отскоро вдовица, тя беше тръгнала да посети внуците си в съседния кантон.
Докато хапвах, разменихме две-три любезности в стил „Вие нямате вид на баба“, „Но как, моля, имам три внучета!“ или „Кравите навън са брилянтно чисти!“ „Защо, трябва ли да бъдат мръсни?“… Дамата беше от генерацията на баща ми и не ми беше трудно да го имитирам. Разговорът ни потръгна.
Започнах с картини от миналото, каквито ми идваха на ум. Говорех за края на войната, за Съветският съюз и как Сталин наложил господство над Източния блок.
– Съдбата на Източна Европа ми е известна, кажете нещо за преживяванията си – прекъсна ме дамата.
Замислих се. Това беше първия случай, първата възможност да говоря без опасения за микрофони или за непознат събеседник. И разбира се държах на всяка цена да заблестя с ореола на герой. Трябваше да осмисля живота си и да триумфирам над нещо, дали над строя в България, над баща си или над инженерството, за което не исках да си давам годините, все едно. Всъщност директна жертва на комунистите беше само баща ми, при мен нещата идваха по наследство.
Започнах с историята на интелектуалните кръгове в София, когато малко след девети септември, за кратко време много хора напускали страната. Не било така с родителите ми. Те очаквали ситуацията с комунистите да се успокои. Също държали на корените си. Чувствали се българи. Скоро след това затворили границите. Започнали уволнения, изселвания, масови чистки и убийства. По модела на Сталин организирали трудови лагери.
– Чели сте Солженицин, нали?
Спътницата ми кимна уклончиво, но се поинтересува за по-лични неща и продължих с историята на баща си, известен кардиолог около петдесетте, по това време интерниран извън столицата. Претекстът, както ставало често, бил съвсем нелеп. На входа на дома ни кварталният отговорник целувал девойката, която записвала пациенти в кабинета му. По неволя докторът станал неудобен свидетел за случката с кварталния и се наложило да бъде изпратен да лекува в провинцията. Но не само това. През града, където бил интерниран, се случило да минава специален влак от Русия с открит вагон, окичен с цветя и гирлянди, на който бил положен ковчега с мумията на „бащата, учителя и вожда на българския народ“, министър-председателя Георги Димитров. В Москва от времето на Ленин вече знаели да мумифицират помазаните от режима. За се запази тялото като живо, те го правели дори по-добре фараоните в Египет. Нашият лидер, който имал всички заслуги страната ни да деградира, бил също мумифициран. Зад гърба му стоял „стоманеният вожд“ от Грузия, който с добре подготвен сценарий превърнал Димитров в известна личност и национален герой.
– Влакът, с мумията на лидера ни, спирал на всяка гара, за да се даде възможност на хората да поплачат публично – изострих тон, сякаш тренирах за бъдещата си професия в Лондон. – Народът бил длъжен да демонстрира болката си.
– Какво говорите! Та плаче ли се по задължение? – зачуди се спътницата ми.
– Защо не, госпожо, особено в живот изпълнен със задължения. Задължения, похвали и наказания – най-ефикасният начин за управление! Властта се уповаваше най-много на уплашения човек. Страхът най-лесно се превръща в подчинение – ефикасния метод на всички диктатури! В нашия случай това беше път за изграждане на развито комунистическо общество. Е, имало и хора, които плачели истински. Нашият народ винаги е бил хитър и едновременно наивен. Българите сме силни. Умеем да понасяме болки. Не се даваме, приемаме да ни лъжат и по този начин се превръщаме в страдалци, посрещащи геройски ударите на съдбата.
Разговорът ни увлече, а аз продължих да разказвам как елиминирали едрите и дребни собственици, след тях интелигенцията, несъгласните, накрая потенциално несъгласните и обърканите. Малко подозрение, измислица или клевета, били достатъчни, за да приберат неудобните. Така постепенно подчинили целия народ.
Жената ме слушаше внимателно, а аз, се наместих напълно в кожата на баща си, който под сурдинка с приятели коментираше политическата ситуация.
– В училище бяхме длъжни на първо място да обичаме родината си. Ще кажете, естествено. Да, но този периметър от света, заграден с бодлива тел, трябваше за нас да бъде най-важен. Партията и Родината да заместят родителите ни. Беше пълен фалш! – подчертах възбуден, сякаш очаквах някой да ми опонира.
За първи път ми се удаваше възможност да обсъждам неща, които не се коментираха в България. Учуденият, уж разбиращ поглед на жената, ме подтикна да продължа нататък. Японецът се поразмърда на седалката, вероятно знак да овладея емоциите си.
– Докторът се наредил до местните от градчето, както всички да се поклони пред мумията на вожда – снижих тона и продължих – Траурният влак пристигнал, хората свалили каскетите си, но нашият човек, освен че бил с мека шапка, се позабавил. Влакът продължил тържествения път към столицата, а докторът изчезнал неясно къде.
– Но останал жив, нали? А как така изчезнал? – зачуди се жената.
– Жив, разбира се. Нали тепърва ще ми стане татко! – направих се на засегнат.
– Вярно, но с това минало, без да сте комунист, как са ви разрешили да излезете от страната? – малко объркана, изпревари събитията госпожата.
– Ще ви разкажа, ако остане време. Но нека да довърша с поредицата от щастливи съвпадения в семейството ни. Дали късмет, съдба или стечение на обстоятелства, не мога да кажа…
Кондуктор, облечен в красива униформа швейцарец, изваден като от кутийка, отвори вратата на купето, поздрави ни и продължи в коридора.
– И какво е станало с вашия татко? – настоя госпожата.
– След едногодишен престой по лагери, докторът оцелял, но никой не знаел за това. По някаква случайност бъдещият ми дядо среща пациент на татко, но не кой да е, а руски генерал. На въпроса „Как е докторът?“ дядо отговорил, както се казвало кратко по това време: „Изчезна!“
Продължих със скоропостижното освобождаване на баща ми, с извинителното писмо за „допуснатата грешка“, подписано със заповед от руски висш военен. Писмото на генерала спасява рода ни. Дядо Върбан можел спокойно да довърши третия том на „История на България“, а докторът да преглежда на воля сърдечно болни в дома ни.
– И добре, че са ви оставили жилището! – въздъхна спътницата ми.
– Междувременно апартаментът ни с кабинета, чакалнята и стаята с първия електрокардиограф в страната, бил окупиран от семейството на полковник от Държавна сигурност. Във вестибюла се помещавали чували с картофи, на балкона пърхали кокошки…
– Екзотично! – възкликна с усмивка госпожата.
– Преместили полковника, а благодарение на електрокардиографа на баща ми, първия в София, и писателската дейност на дядо, двамата Овчарови могли да ползват по изключение целия апартамент. В същото време хората от народа, освен в немотия, били длъжни да живеят по двама и повече в стая. Това продължава до днес.
Госпожата ме слушаше с интерес. Оставаше докторът да чуе успешния ми френски и най.после да започне да се гордее със сина си…
– А майка ви?
Японецът, този път порядъчно натоварен от дърдоренето ни, не издържа, направи къс поклон и излезе в коридора.
Жената се усмихна с разбиране, а аз се замислих какво бих разказал за майка… Но се върнах отново към баща ми.
– След лагера, изтощен и сериозно отслабнал, докторът отишъл да си прибере вещите от градчето, където бил интерниран. Бивша негова пациентка го приела като свой. Била умна, практична жена и чудесна домакиня. В същото време чаровната ѝ осемнайсетгодишна дъщеря свирела Шопен в столовата. След преживените ужасии в лагерите това свежо създание възродило доктора. Появата ми на бял свят е доказателство за тези, така да се каже, щастливи обстоятелства.
– Ех, така е… Няма случайни неща. И Боже, каква съдба! Животът на всеки човек е неписан роман… – прочувствено заклати глава жената, а аз, малко раздразнен от драматичния ѝ тон, се сопнах.
– И да, и не, госпожо! Не вярвам хората да сме обречени или детерминирани по природа. Ако е така, къде е мястото за свободния избор?
За мен така наречените „случайности“ бяха отворени врати към бъдещето, стига човек да има съзнанието да ги вижда. Животът трябваше да се развива в отворена система, в която личният фактор да е основен.
– В противен случай сега нямаше да пътуваме заедно в това купе – заключих тържествено след кратка пауза.
Държах на всяка цена да покажа на госпожата, че лоша съдба няма, а сме зависими от своите успешните или често неуспешни избори. И най-вече това, че моят избор е направен.
Влакът потракваше ритмично с леки полюшвания, в същия ритъм се сменяха и пейзажите. Споделяхме сериозни неща. Беше ни приятно да разговаряме.
– Да, животът е голяма мистерия. При това в свят, който се мени непрекъснато. – добавих. – Ако имаше съдба, тя би била извън способнистите ни да я определим и фоксираме, както правим с мозъците си. С избора си, предполагам всички участваме в Нещо, което е извън нас. Дали земно, лично, квантово, космическо, кой знае?
– Вероятно сте прав. Но сякаш съществуват предварително решени неща. – смегчи тон госпожата. – Ние само добавяме по нещо.
« Богата и разглезена…» – си помислих, но побързах да се извиня.
– Съжалявам, реагирах малко остро заради „червените човечета“. В най-силните си години нямах право на избор, освен за дребни неща. Исках да уча философия, психология, изкуства, духовни дисциплини, ала те бяха оцветени в „червено“.
Споделях неща, които бях задържал в себе си. Пред тази непозната жена сега те излизаха сами. Беше ми удобно, дори приятно да се разкрия, имах нужда от признание. След дълги години лутане в търсене на нещо, отнето или изобщо неполучено, исках да се чувствам герой. Говорех хаотично за съдба, за свободата на избор, без да успявам да ги свържа добре. Търсех начин да разчупя собствените си Рамки, по възможност да ми стане по-чисто над главата. Така виждах първата крачка към абстрактното понятие „свобода“. Истинската, ако имаше такава, успявах да намирам само сред естествената хармония на Природата, единственото неутрално място, извън задълженията. Рамките на Природата не задушаваха!
– Обърквате ме с вашите философии… – прекъсна мислите ми госпожата – Главата на съпруга ми беше пълна с идеите на Сартр. Той пишеше позитивно за Съветския съюз. Мъжът ми вярваше много в идеите за блестящо бъдеще. Беше горд човек. И най-вече се пазеше от разочарования. Харесваше Маркс, увличаше се по комунистите, не искаше да погледне реалността в очите.
Слушах внимателно, без да зная как да продължа. Спомних си за приятелството ни с Жорж Марше, комунист номер едно във Франция, който обичаше да идва в България, включително за спа процедури в резиденциите.
– Какво да ви кажа, идеализъм, късогледство, егоизъм…, все болести на времето – продължи госпожата – От тях страдаха мнозина. Има ги и днес. Аз съм от различно семейство, но с мъжа ми се обичахме. Към края на живота си, той изглежда осъзна някои неща, но това го довърши. Отиде си разколебан, с чувство за неосъществени идеали.
Серия от тунели прекъсна разговора ни. Сетих се Сартр, който бе посещавал Съюза и въпреки прословутата си интелигентност приемал всичко за чиста монета. Извън желязната завеса човек нямаше как да разбере живота вътре без да се изгори. Разбирането винаги е свързано с физическо преживяване. Камю в Алжир е бил по-близо до истината.
След поредния тунел добавих:
– Фидел Кастро също посещаваше резиденциите в красивата ни страна. Помня как веднъж затвориха пътищата около Витоша, планина до столицата, за да може другарят да направи обичайния си крос.
– Да можеше ви чуе мъжът ми, щяхте добре да поспорите. Но знам, той нямаше да се остави. Такъв беше, упорит. – продължи жената с горчивина, а в мен спомените напираха.
– Пациентите чакаха със седмици за преглед при баща ми. Пред дома ни понякога спираше черна Волга да отведе доктора при болен другар от правителството. „Другарят Стойнов страда от сърдечна недостатъчност и е от малкото искрени комунисти, запазили идеалите си. Но няма да пощадят и него, ще го отстранят от Президиума.“ – казваше баща ми, сякаш да се оправдае за черната волга. За него медицината беше над всичко. При мен е различно. Не съм патил от властите. Живеех под чадъра на баща си и не се тревожех кой кого следи и дали доносничи. В университетските години имах много приятели. Удоволствията, които си позволявахме бяха естествени, понякога с щастливи моменти, но бях убеден, че истината, ако има такава, се намира извън Рамките на системата.
След няколко тунела, все още ядосан от глупостта на западните комунисти, реших да позагрея ушите на дамата.
– Съпругът ви е живял с идеали, но не си е представял как в лагерите са слагали фалшиви диагнози в смъртните актове на убитите. Труповете им са давали за храна на прасетата, а свинското било награда за по-усърдните надзиратели.
Физиономията на дамата се удължи. Нямаше как, смених тона.
– Комунистите постигали целта си с всички средства, но го правили хитро, без директно да вдигат нож. За оръдия им служели изпълнителите, без цели или политически дивиденти. Системата на диктаторите се опира винаги на готовността на изпълнителите, хора деформирани или просто слаби. Виждате как огромен народ, както руският, плаче за смъртта на Сталин, убиеца на милиони! – и кръвта във вените ми запулсира по-силно.
– Но доколкото разбирам, вие не сте патил.
– Не, госпожо, ала животът ми от малък протичаше парадоксално. Не ме вземайте за типичен бежанец от Източна Европа. Хората бягат, за да живеят нормално. Аз дори не знам какво е нормално. Не се глезя, тръгнал съм да разбера именно това. Нещо истинско… Да си намеря душата, това искам!
– Интересен случай. Но все пак, досега сте живели в България…
– На любим герой от детството ми добра фея му казала: „За да си щастлив, бъди различен от другите!“. Тези думи се запечатаха в съзнанието ми. Един ден покойната ми баба повтори нещо подобно: „Ти не си както другите деца. Пътят ти е различен!“ – и това ме беляза. Да бъда различен, но какъв?! Баща ми не разбираше това. Страхуваше се системата да не ме увреди и обезличи. Държеше да ми осигури малък, свободен парцел в несвободния свят, в който живеехме. В мизерните времена около 60-те, дори нае гувернантка, с която да говоря на френски! Приятелите му, повечето на същата възраст, ме наричаха „малкия господин Овчаров.“ Играта между господин в къщи и другар навън ме раздвояваше, но добивах скрита значимост. Живеех между два свята. Във въображението си добавях свои светове и естествено отказвах да уча глупостите в училище. Същото беше с техникума, по-късно с университета. И да ви кажа…
Говорителят произнесе името на гарата, където спътницата ми трябваше да слезе. Погледнахме се с чувство за нещо недовършено. Увлечена в историите от миналото ми, госпожата не разбра как съм излязъл от България, нито накъде съм се упътил, но се разделихме, както близки. За момент ни се прииска да се прегърнем или така ми се стори, но само смутено си подадохме ръцете.
– С вас, млади човече, не усетих как минава времето. Желая ви от сърце успех на Запад!
– А на вас много радост с внуците!
Откъм коридора жената се обърна и развълнувана направи крачка назад.
– Та аз дори не узнах името ви…
– Върбан.
– Ах, Върбан!
Продължих към Париж с чувството, че в разговора с тази жена се потопих в Рамките на обърканото си минало и сякаш нещо се понамести.
Загледах се отново навън. Летящите пейзажи зад прозореца навяваха думите на Хераклит: „В живота няма по-трайно нещо от промяната.“
*Извън рамките, изд. Рива, 2023
Бел.ред. През септември предстои гостуване на автора в София. Маргиналия ще публикува избрани фотографии.
