Кафка или за истината

Макар че самоопределям живота си като живот на поет, винаги дълбоко съм усещал, че не бива да пиша критика за поети. Или поне не бива да пиша книга за поет. Рецензия на нова поетическа книга – може, правил съм го три-четри пъти за трийсетина години. Рецензия, но не дълготрайна изпълваща връзка, каквото е писането на книга. Единствено мислимата за мен дълготрайна писателска връзка с поет е поетическият му превод.

Същевременно има автори, които не са поети, но са ме формирали като пишещ човек. Първият такъв автор – първият, който ме формира като поет avant la lettre, и първият писател изобщо, за когото написах книга – беше Сервантес. Монографията Произход на испанския пикаресков роман е всъщност и в дълбочина книга за четенето на Дон Кихот.

Вторият беше Достоевски, за когото написах малка книжка, публикувана под формата на студия със странното, струва ми се сега от дистанцията на времето, заглавие Демони, бесове, хлебарки. Писана в епохата от вчера преди войната на Русия срещу Украйна, тази интерпретация на Бесове хвана, без да предполага, последния влак преди крушението на руската цивилизация такава, каквато я знаехме, т.е. въобразявахме преди, в света от вчера.

Третата книга, най-неочаквано, защото ставаше дума за относително скорошен формативен опит, за разлика от детско-юношеското четене на Сервантес и Достоевски, се оказа за Роберто Боланьо, написана това лято. Няма нищо по-неочаквано от щастието или спасението: чистото спряло време на лятното четене като латиноамерикански, ще рече бащин, антидот на безкрайната руска война.

Внезапността и лекотата, с която написах Роберто Боланьо. Помагало, се дължеше и на случайността, че дълго преди да прочета романите му, се бях влюбил в него единствено и само в качеството му на поет. Дълго и ексклузивно бях превеждал поета Боланьо, без никаква идея да пиша книга за автора, известен преди всичко, за да не кажем изключително, с романите си. Осем години след поетическите преводи написах книгата на един дъх.

Тази книга за Франц Кафка се разполага едновременно най-далече от поезията ми като занаят и най-близо до живота ми като поет. В детско издание на Дон Кихот се беше случила първата ми среща с литературата като живот. А руското Събрание на съчиненията в дванайсет тома на Достоевски, което в началото на 80-те пристигаше том по том по пощата като роман с продължение, ме накара да си въобразя на петнайсет, че ще стана писател.

Четенето на Кафка, на свой ред, събра в едно абсолютната чистота на литературата като живот и абсолютното съвършенство на писането като занаят. Беше животът и писането като истина.

***

Непрестанното пиететно отлагане на тази книга се дължеше в основата си на проблема за истината в литературата. Още от Платон тя – истината – е прогонена от поезията и естетическата сфера като цяло. Или по-скоро: поезията е прогонена от истината, въплътена в идеалния полис. Последвалият компромис на Аристотел е цивилизационно зрял и концептуално виртуозен, но в крайна сметка урбанно заобикаля дълбочината на проблема.

Аристотеловата Поетика описва как истината се случва за зрителя на старогръцката трагедия, впрягайки мистерийно-медицински потенции, от една страна, и късноатическа урбанност и комънсенс, от друга. Платон му е скъп, истината му е по-скъпа, а крайният резултат с оглед на проблема за истината в поезията – и поезията в истината – е посткласически компромис, ранноелинистична фина настройка.

Платон остава прав в рязкото, можем да кажем също аристократично или авторитарно, формулиране на проблема с истината в естетическата сфера. Още по-прав е той при формулирането на проблема с истината, конкретно касаещ личността на поетите, 99% от които, включая пишещия (някой да си спомня за We are the 99%), определено заслужават да бъдат прогонени от полиса.

Простичко и неизбежно анахронично казано, поетът рядко, всъщност никога не е добър гражданин: в най-добрия случай поради самото естество на занаята, в най-мизерния и честия поради твърде човешката, твърде видимата ръка на пазара, академията и държавата.

И тази академия, и тази държава не са Платоновите, били те египетско-жречески или сицилийско-питагорейски идеализации, а обикновени апаратно-бюрократични реалности. Т. нар. пазар, от своя страна, е вечен народен „Магазин за хората“ с любезното съдействие на всеки добросъвестен данъкоплатец.

***

В модерните времена Кант ще осъществи радикалното преформулиране на Платоновия проблем за истината в естетическата сфера, което запазва валидността си от Хьолдерлин до високия късен модернизъм и авангарда с неговите периодични неоавангарди. За Кант естетическото е свързващото архитектонично звено между теоретическото и практическото, между познаващия разсъдък и етическия разум.

Свързващото звено между това, за което може да се говори, и това, за което трябва да се мълчи, т.е. етически и естетически да се показва и прави. Нещо повече: съгласно Кант, в самото теоретическо познание с неговите априорни форми на наглед и най-вече с т. нар. схематизъм на способността за въображение има нещо първично „естетическо“.

Ключовото във философията на Кант обаче, което легитимира и захранва естетическата модерност от края на ХVІІІ век до наши дни, е неговата естетика на възвишеното като застъпник на етико-трансцендентното в сферата на естетическото. Това, което в Аристотеловата теория на трагедията е виртуозен урбанен компромис, в Кантовата естетика на възвишеното е Коперниканска революция в Платоновото схващане.

Тази революция удържа радикалността на постановката на Платоновия проблем за истината в естетическата сфера, емфатично връщайки и полагайки обаче истината в естетическото. Кантовият Коперникански обрат е валиден първоначално само за възвишеното в природата, но едва десет години след Критика на способността за съждение – системно-архитектоничното наименование на Кантовата естетика като свързващото звено между Критика на чистия разум и Критика на практическия разум – Хьолдерлин ще пренесе и въплъти възвишеното на предела на изразимото в късните си химни.

Възвишен – неподлежащ на изобразяване – е юдейският Бог, дава пример Кант, едновременно пиетистко-протестантски оцветен и в дълбочина отговарящ на въпроса що е морален закон и що е Просвещение, т.е. модерност. Истината в нейните етически и теологически измерения получава в Кантовата концепция за възвишеното не просто легитимен, но и привилегирован достъп до сферата на естетическото.

***

Сигурно бих продължил да отлагам за неопределено време книгата за Кафка, оправдавайки се с пиетета си към него и с проблема за истината в естетическата сфера, скициран по-горе, ако не бях попаднал на едно странно заглавие в странна поредица със странен с оглед на тематиката дизайн на текста: Кафка за 60 минути.

Авторът Валтер Циглер не ми говореше нищо, печатната изработка (което не ставаше ясно, уви, от данните за книгата в Амазон) се оказа сурогатната книга on demand. Цитатите от Кафка в текста на това, меко и обобщаващо казано, странно изделие се поместваха в балончета от комикс, излизащи от устата на комиксово изображение на великия Франц.

Поредицата беше философска (sic!), в рекламното приложение в края на книгата бяха изброени в азбучен ред (латиница) без друг някакъв различим принцип на селекция и приоритизиране – освен критерия „велик философ“ – предходните книги за Адорно, Аренд, Камю, Фуко, Фройд, Хабермас, Хегел, Хайдегер, Хобс, Кант, Конфуций, Маркс, Ницше, Платон, Попер, Ролс, Русо, Сартър, Шопенхауер, (Адам) Смит и Витгенщайн.

Това спокойно можеше да бъде един от пародийните списъци в Мъжът без свойства на Музил, но всъщност беше компанията или пантеона, в които неясно защо бе попаднал Кафка като единствен писател, ако не броим философите-писатели, до един френски, Камю, Русо или Сартър. Приликата със списъците от романа на Музил стана пълна, когато погледнах сайта на автора и открих там – Буда за 60 минути.

Кафка за 60 минути е издадена през април 2021-а, а непосредствено след нея – Буда за 60 минути, излязла от печат през ноември същата година. Конфуций за 60 минути, издадена през декември 2020-а, е била предтечата на Кафка за 60 минути. Неволно страхотно попадение: Кафка е най-китайският европейски писател. Че след Кафка следва Буда е значително по-малко удачно. Кафка обаче попада между Конфуций и Буда.

***

„Ключът към Кафка би попаднал в ръцете на онзи, който успее да напипа в еврейската теология комичните й страни“, пише Валтер Бенямин в писмо до Гершом Шолем от 12 юни 1938 година.[1] Това е любимият ми коментар към творчеството на Кафка и упътването за четене, на което най-много разчитам – и последното нещо, за което бих очаквал да си спомня при първото бегло прелистване на Кафка за 60 минути.

Но неволният комизъм на вписването на Кафка във философско-педагогическия издателски проект на Валтер Циглер, малко прекалено user friendly обърнат с лице към читателите от епохата на Ютюб форматите, неволно ми припомни екзегетическия tour de force на Валтер Бенямин.

В своя прочит на Кафка Бенямин търси имагинерната пресечна точка, квадратурата на кръга на пресичащите се сфери на интерпретация на марксиста Бертолт Брехт („проблема на организацията“)[2], от една страна, и на специалиста по еврейска мистика Гершом Шолем („нищото на Откровението“)[3], от друга. Немите филми на Чаплин и комизмът на еврейската теология съжителстват, на свой ред, в този прочит като взаимно подсилващи се интерпретативни модели.

Значително по-малко убедителен за мен е опитът на Циглер да впише Кафка в някаква философска традиция с елементи на феноменология, екзистенциална онтология, теория на признанието и др. Ето само един от многото примери за разминаването и зейващия луфт между този философски дискурс и прозата на Кафка: „Фундаменталната структура на взаимното признание и принципната му чуплива крехкост е голямото философско откритие на Кафка.“[4]

Какво точно разбираме в текстовете на Кафка, виждайки в тях голямо философско откритие? От значение ли е, например, че както Кафка, така и Хайдегер страстно четат Киркегор – и Замъкът предхожда с пет години Битие и време? Реторичните пропедевтични въпроси на Циглер, очакващи обаче положителен отговор, са не по-малко красноречиви.

„Предоставя ли ни Кафка в крайна сметка ключа към разбирането на онтологическата структура на междучовешките отношения?“ (KSM: 16) Отговорът, разбира се, е да, но предоставя ли ни този положителен отговор на реторичен въпрос някакъв ключ при четенето на Кафка?

„Извън всяко съмнение е, че да разбираш Кафка означава да разбираш структурата на човешките отношения.“ (KSM: 14)

Не един и двама велики мислители от квази-Музиловския списък по-горе принципно биха се съгласили – без дори да е необходимо да са чели Кафка, за да се съгласят – че принципното разбиране на дадено литературно произведение означава, покрай всичко друго, и разбирането на присъщата му структура на човешките отношения.

Маркс би се съгласил, без да е чел Кафка, добавяйки за ансамбъла от обществени отношения, Хабермас – като го е чел, допълвайки за дискурсната етика и идеалната комуникативна ситуация. И отново си задавам въпроса как и защо Кафка е попаднал в серията велики мислители.

***

Искам да бъда разбран правилно, въпреки лековатата наистина ирония по отношение на схващането за разбирането на литературния текст в Кафка за 60 минути. Първо, именно тази малка книжка от стотина страници една вечер преди лягане ме освободи непретенциозно и като на шега от дългогодишни закоравели скрупули и задръжки, свързани със сядането да пиша за Кафка.

Второ, още на първите й страници попаднах на пасажи и словосъчетания, изникващи изневиделица след или преди цитираните вече, които истински ме утешиха с оглед на принципната безперспективност на разсъждаването за Кафка като велик мислител и добросъвестното дочитане на Кафка за 60 минути.

Заради поне един пасаж и едно словосъчетание си заслужаваше да се пребродят дори преразказите (на места с фактологически грешки)[5] на Превращението и Процесът, идещи да докажат наличието на съответните големи философски открития в съответните канонични текстове, станали междувременно попкултурни икони.

(Апропо, нищо срещу преразказите – с елементи на разсъждение – на свещените текстове, смятам да го правя по-нататък в тази книга с настойчивост и упоение. Същевременно всичко срещу свеждането на литературните текстове до големи философски открития, разтварящи магията им в едно абстрактно нищо.)

И преди всичко: нищо срещу философите, интерпретирали Кафка. Такъв философ е Валтер Бенямин, такъв философ е Теодор В. Адорно (който подхваща и систематизира основни интуиции на Бенямин). Следва любимият ми пасаж от Кафка за 60 минути, от който, както би казал Музил, „по достоен за отбелязване начин“ по-нататък в книгата на Циглер „не произтича нищо“. Но това не пречи на пасажа сам по себе си да бъде прекрасен.

„При това в мислите на неговите протагонисти има нещо специфично суховато, лишено от емоция, дори почти делово. За разлика от други известни писатели, Кафка пише без голям патос. Може би обаче тъкмо поради това текстовете му предизвикват толкова силни чувства, понеже персонажите на неговите романи приемат съдбата си по характерен стоически начин.“ (KSM: 14) Жалко наистина, че от тези читателски наблюдения не произтича и не следва нищо по-нататък в книгата.

И любимото словосъчетание, което ми подейства като глас на викащия в пустинята, макар да е произнесено с добре темперирания тембър на дългогодишен телевизионен кореспондент globetrotter от частен баварски канал, който успява именно „в качеството си на дългогодишен журналист да представи интригуващо и разбираемо сложното знание на големите философи“.

Словосъчетанието е истината на Кафка (курсив мой, ВС). За разлика от Циглер, търсещ у Кафка философски открития и дори философска утеха, смятам, че тази истина трябва да се търси по-скоро в златното дърво на живота, до което се достига чрез абсолютната чистота на литературата като живот и абсолютното съвършенство на писането като свещен текст, събрани при Кафка в едно. Това едно е животът и писането като истина.

***

„Напълно е възможно великолепието на живота да е на разположение наоколо за всеки и винаги в цялата му пълнота, но забулено, в дълбокото, невидимо, не на ръка разстояние. Но то е там, не е враждебно, не се инати, не е глухо. Ако го извикаме с правилната дума, ако го повикаме по име – правилното име – то ще дойде. Това е същността на магията, която не създава, а извиква.“ (Франц Кафка, Дневници, 18 октомври 1921 година)[6] Магията на истината на свещения текст, извикваща великолепието на живота.

[1] Интегралният пасаж гласи: „мисля си, че ключът към Кафка би попаднал в ръцете на онзи, който успее да напипа в еврейската теология комичните й страни. Имало ли е някога такъв човек (so einen Mann)? Или: би ли ти стигнал куражът (Manns genug) да го измислиш?“ – Benjamin, W. Benjamin über Kafka. Texte, Briefzeugnisse, Aufzeichnungen, Frankfurt am Main: „Suhrkamp“, 1981, 146. NB: изобретяването на този читател на Кафка е въпрос на кураж.

[2] „Кафка е имал един, само един-единствен проблем и това бил проблемът на организацията. Това, от което е бил обсебен, е бил страхът от една държава на мравките: как хората посредством формите си на съвместен живот се отчуждават от самите себе си. И той е предусетил определени форми на това отчуждение, като например методите на ГПУ [Государственное политическое управление, съветската тайна полиция, наследила ЧК и наследена от НКВД, б. м., ВС].“ – Benjamin, W. „Gespräche mit Brecht. Svendborger Notizen“ [1934]. – In: Benjamin, W. Versuche über Brecht, Frankfurt am Main: „Suhrkamp“, 1966, 120. Бенямин реферира устно изказване на Брехт.

[3] Формулировката Nichts der Offenbarung е използвана от Шолем в писмо до Бенямин със следното пояснение: „Светът на Кафка е светът на Откровението, видяно обаче в онази перспектива, в която то е възведено към своето нищо.“ – Scholem, G. „Brief an Benjamin vom 17. Juli 1934“. – In: Walter Benjamin, Gershom Scholem, Briefwechsel 1933–1940, Frankfurt am Main: „Suhrkamp“ 1980, 157.

[4] Ziegler, W. Kafka in 60 Minuten, Norderstedt: „BoD“, 2021, 9. Цитирам по-нататък в текста със сиглата KSM.

[5] При преразказа на Превращението Циглер споменава, че Грегор „сяда върху лежащо на пода изображение“ (срв. KSM: 23, курсив мой, ВС). Всъщност е доста по-сюрреалистично и кинематографично: героят се лепва върху висяща на стената фотография: „наистина не знаеше какво да спаси най-напред, после зърна открояващия се върху голата вече стена портрет на облечената цялата в кожи дама, бързо полази нагоре и се притисна към стъклото, което го задържа и подейства благотворно на сгорещения му корем. Поне тази картина, сега изцяло закрита от Грегор, никой нямаше да му отнеме.“ – Kafka, Fr. Die Verwandlung. – In: Kafka, Fr. Schriften/Tagebücher. Kritische Ausgabe in 15 Bänden, Darmstadt: „Wissenschaftliche Buchgesellschaft“, 2002, 165.

[6] Kafka, Fr. Tagebücher. – In: Kafka, Fr. Schriften/Tagebücher. Kritische Ausgabe in 15 Bänden, Darmstadt: „Wissenschaftliche Buchgesellschaft“, 2002, 866.