Как се лекува едно разкъсано общество
За мнозина от нас, израснали в американски еврейски семейства — независимо от деноминацията или степента на религиозна практика — един принцип беше дълбоко вплетен в моралния ни речник: Тикун Олам, задължението да помагаме за поправянето на един разбит свят.
Тази концепция никога не ни е била представяна като наивен оптимизъм. Юдаизмът не учи, че светът ще стане съвършен. Тъкмо напротив. Еврейската традиция приема разлома, конфликта, несправедливостта и човешкото несъвършенство като постоянни величини в историята. Но същевременно нашата традиция настоява, че осъзнаването на тази разруха не е оправдание за бездействие.
Както се казва в „Пиркей Авот“: „Не си длъжен да довършиш делото, но и не си свободен да се откажеш от него.“
Днес това задължение се усеща особено остро.
Израелското общество е подложено на изключително напрежение. Семейства в цялата страна прекараха месеци в безсънни нощи в бомбоубежища. Родители, резервисти и действащи военнослужещи — включително тийнейджъри — преминаха през многократни военни разполагания в опасни условия както в Израел, така и извън неговите граници. Травмата, скръбта и изтощението вече са част от ежедневния живот.
Наскоро със съпругата ми организирахме барбекю за батальон от оръжейна част, излязъл в отпуск в Северен Израел. Войниците се държаха с тихо достойнство. Почти липсваше показна самоувереност. Непринуденото им другарство — изградено през безброй дни и нощи заедно в тесни танкове и опасни условия — прикриваше болка, която стоеше непосредствено под повърхността.
Тези рани не остават ограничени до бойното поле. Те се разпространяват навън и пронизват самото общество.
Травмата от последните години допълнително задълбочи разделението между еврейската и арабската общност в Израел. Скорошно проучване на Гиват Хавива показва, че значителни мнозинства както сред израелските евреи (77%), така и сред арабските граждани (55%) са песимистично настроени относно перспективите за истинско партньорство. Според държавния контрольор на Израел 99% от израелските ученици завършват гимназия, без през годините си в училище да са имали смислен контакт с човек от другия сектор, а често дори не говорят един и същ език.
Нито едно общество не може да процъфтява, когато цели общности живеят разделени, в страх и неравенство.
Общество, в което 58% от арабските граждани се сблъскват ежедневно с продоволствена несигурност, а арабските жертви представляват 85% от убийствата в Израел, не е просто изправено пред отделни политически провали. Това е симптом на разпад в самата социална тъкан. Тези неравенства отслабват Израел отвътре и поставят под риск общото бъдеще на всички негови граждани — араби и евреи.
Тук не става дума за партийна политика или за раздаване на вина по идеологически линии. Става дума за осъзнаването, че устойчивостта на една нация зависи не само от военната сила, но и от социалното единство, взаимното достойнство и споделената отговорност.
Като американски евреин, отдаден на ценностите, които съм наследил, чувствам морално задължение да подкрепям пряко онези в Израел, които работят за лекуването на обществените рани и за преодоляване на разделението между еврейските и арабските граждани, които съставляват 21% от населението. Тази работа не е нито бляскава, нито лесна. Напредъкът често е крехък. Има неуспехи, разочарования и моменти на съкрушение.
По време на посещение в Гиват Хавива през февруари се срещнахме с млад арабин, чийто братовчед беше убит на улицата в неговия град предишния ден. Болката в лицето и гласа му беше недвусмислена. Но около него стояха както еврейски, така и арабски приятели, които го прегръщаха със състрадание и солидарност.
Този момент остана с мен. Защото именно така започва споделеното общество: не чрез лозунги или абстракции, а чрез човешки отношения в среда, където може да се изгради доверие, да се сподели скръбта, да се научи езикът на другия и да пусне корени приятелството.
В цял Израел подобни усилия се разрастват. Инвестира се в психологическа подкрепа, съвместни образователни програми, инициативи в областта на изкуствата, езиково обучение, компютърна грамотност и спортни програми, създадени така, че всички граждани на Израел да могат да разгърнат потенциала си и да допринасят за бъдещето на обществото, както и да се ползват от него.
Президентът на Израел Исак Херцог заяви на конференцията на Гиват Хавива за споделеното общество през януари: „Пътят ни от отчаянието към надеждата минава само по един маршрут — партньорството.“
Твърде често обаче заглавията, изпълнени с насилие и политически сътресения, заглушават положителните истории за изцеление и сътрудничество. За наблюдателите на хиляди километри от региона той може да изглежда безнадежден, изтощителен и непроницаемо сложен. При такива условия отдръпването изглежда разбираемо — дори изкушаващо.
Но отдръпването не е отговорът. Отговорът е ангажираността. Особено сега.
Еврейската пророческа традиция не ни призовава да отвръщаме поглед от трудните реалности. Пророк Исая говори за задължението „да се поправи проломът“. Този дълг остава жив и днес. Разломите в израелското общество няма да се излекуват сами. Те изискват смелост, инвестиции, съпричастност и трайна човешка ангажираност, с активната подкрепа и участие на американските евреи.
За американските евреи — а всъщност за всички американци, загрижени за бъдещето както на израелците, така и на палестинците — е жизненоважно да научат повече, да се ангажират и да помогнат за укрепването отвътре на едно по-споделено и по-приобщаващо бъдеще на израелското общество. По този начин ние не само ще продължим делото на „Тикун Олам“, но и ще открием нещо дълбоко човешко и обнадеждаващо: че дори сред огромна болка, недоверие и разделение, връзките могат да бъдат изграждани, доверието може да нараства, а изцелението и съвместното съществуване остават възможни.
