Как ще се управлява България?

Всички нормални хора по света искат да живеят добре. Българите също го искаме и търсим начин да го постигнем. Въпреки различните мнения по темата, изострени и намиращи своята правота или отрицание, особено в контекста на днешните ненормални събития в нашата страна, то държавата все още има потенциал да осигури постигането на обществените желания и прогрес. Държавата, чрез своите силни институции може да управлява обществените дела, така че да постигне доброто обществено бъдеще. Въпросите обаче са, какво ни е пречило досега да си управляваме държавата (институциите) добре, и как оттук насетне да го направим?

Често си мислим и надяваме, че всяко следващото правителство ще е по-добро от предходното и че, няма по-лошо от предходното! Да, но реалността ни опровергава. Погледнато глобално, не е важно дали дадено правителство е успяло през мандата си да реализира еди какъв си икономически растеж, че е успяло да намали държавния дълг с еди  какъв си процент, е успяло да балансира бюджета, е успяло да увеличи фискалните резерви, е успяло да понижи безработицата и т.н. и т.н. щом продължаваме като общество да се чувстваме зле и усещаме, че упадъкът е повсеместен. Независимо от политиките на леви и десни, на умни и глупави политици, на неолиберали и етатисти, на зависими или независими политици, то продължаваме да имаме голяма битова и организирана престъпност, лоши здравни услуги, социално неравенство, дефицити на образователната система, корупция в държавната администрация.

Дали едно правителство на националното съгласие или несъгласие, т.е. дали едно правителство с 60 % обществено одобрение или правителство с 60 % неодобрение, си отива не е толкова важно щом не е оставило работещи институции, ефективен и гъвкав държавен апарат обърнат към нуждите на гражданите и бизнеса (там където му се налага да взаимодейства с държавата), правила, стандарти за обществено управление и развитие.

В този смисъл всички български правителства в последните 32 години са се провалили, тоест те са неуспешни. И въпросът, който се набива, като че ли не е кой е направил повече добро, а кой е направил по-малко зло на държавата!

От тази гледна точка щом хората, упражняващи властта се провалят, има ли смисъл от държава? От държавни структури, държавна администрация и управление? От публичен сектор?

В момента частният сектор е по-обществено полезен и има по-динамично развитие. Само няколко примера:  банкови услуги по телефона, поръчки в интернет, доставка на пици за 20 минути, сандвичи в Макдоналдс за по-малко от три минути и т.н. В противовес на това получаваме дълги опашки пред държавните институции (мърморене), лошо и много често некомпетентно отношение, липса на рационален подход за решаване на проблемите на гражданите, развитие на корупционни практики и т.н.  Лошото е, че работата в държавния сектор се използва и за лично облагодетелстване, контакти, откровено мързелуване. В него работят най-вече „кариерни спекуланти”. Самата служба в името на държавата и обществото вече е демоде. От тук пълен срив на статута на държавния служител. Младите и кадърните индивиди не вярват, че могат да променят живота на хората, като започнат работа в държавните институции.  И системата се запазва или възпроизвежда в стария си вид.

Изводът от всичко това е, че не трябва да съществува публичен сектор, след като няма смисъл, а и разходите за обществото са големи. Да, но той съществува! И този сектор е узурпиран от политиците, като се използва безкрупулно за лични и групови цели. Следователно моделът на развитие и взаимодействие с гражданите на публичния (институционалния) сектор е сгрешен! Как да накараме политиците на власт да развиват институциите?

Възможният отговор е: като се промени отношението им към държавните служители (към институциите) и към носителите на властта!

Още немския социолог Макс Вебер стига до извода, че: „Истинският държавен служител не трябва да се занимава с политика […], той трябва да администрира”.  Според неговия модел бюрокрацията (държавните служители) обслужва политиците.

В тази връзка има поне две значения на думата политика.

Бюрократите разработват и често изпълняват политики – т.е. те създават конкретните стъпки и програми, за подобряване на даден обществен сектор на държавата, а политиците просто вземат властта на базата на тези политики. Колкото по-добри политики се създават и по-добри резултати се постигат, толкова по-голям е шансът да се задържи властта по-дълго време! Следователно бюрокрацията и хората, които притежават (или се борят за) властта са зависими един от друг. А на тази база понякога стоят на едно ниво!

Как може тази непрекъсваема връзка да се подобри, че да носи ползи и за обществото?

Тук идват на разположение няколко модела:

Първият от тях, наречен „нов публичен мениджмънт”, е разработен в изследователските среди на САЩ в началото на 80-те години и започва да се прилага най-вече при управлението на Бил Клинтън.  Основна причина за появата му е бюрокрацията, която отдалечава управлението от хората, а целта е да се изгради малка, минимална държава, която е ефективна и постига конкретни резултати. По същество НПМ е трансфер на принципи от частния към публичния сектор – т.нар. неолиберален възглед за държавата.

Подходът е възприет най-добре във Великобритания и Нова Зеландия. Той е фокусиран върху: Резултатите; Децентрализация и делегиране; Услуги, насочени към потребителите;  Въвеждане на сходни с частния сектор подходи на управление.

Разбира се този модел е подложен на критика, което води до появата на алтернативен модел за развитие на институциите. Сред основните му недостатъци се открояват

• Публичното управление е различно от корпоративното управление;
• Подронва колективните ценности и етиката на държавните служители поради по-високата управленска свобода;
• Публичното управление се състои от много играчи, координация на много нива… взаимодействие, а в частния сектор конкурентоспособността е ключът към успеха;
• Донякъде НПМ е егоистично движение и обслужва елитна група от бюрократи, а не масата от държавни служители.

Алтернатива на този възглед на публично управление се явява т.нар. „добро управление”.

Понятието „добро упавление” в съвременния смисъл възниква през 90-те години на миналия век. Изразът е изречен от френския президент Франсоа Митеран и английския премиер Дъглас Хард. Речите са пред африкански ръководители и касаят разпределението на помощи за Третия свят да се извършва от изпълнението на определени политически условия и начин на държавно управление.

Подходът “добро управление” чрез конкретни политики съчетава трите оси на жизнеспособния социум: функциониращ свободен конкурентен пазар (икономиката), ефективната правителствена управленска дейност (държавата) и защитените индивидуални свободи и частна инициатива (гражданското общество). Тази концепция се оказва толкова ценна, че се превръща в универсален принцип на човечеството на прага на 21 век. Тя е синоним на модерната демокрация. Някои автори включват и медиите като регулатор на обществения живот. Но темата за медиите е доста тежка и засега е оставена настрана.

Конкретно, принципите, на които се основава тази концепция са:

• Законност – управление и действия на администацията, ръководеща се от конституцията и върховенството на закона;
• Надеждност и предсказуемост – действия и решения, насочени към елиминиране на произвол и водещи до правна сигурност;
• Откритост и прозрачност – управление и администрация, достъпни за външно наблюдение и контрол;
• Партньорство – процесите на разработване на национални политики (стратегически документи) са отворени за широко участие на социални партньори, представители на частния сектор и гражданското общество;
• Кохерентност – строга вътрешна логика и взаимна обвързаностна национални политики, коиса разбираеми за гражданите. А при осъществяване на националните политики се поемат конкретни политически ангажименти и отговорности;
• Ефикасност – управление, което поддържа оптимално съотношение между използваните ресурси и получените резултати;
• Ефективност – националните политики се разработват на основата на ясни цели и анализи на непосредствените нужди и очакваните въздействия;
• Отчетност – това включва ясно разграничение на правата и задълженията на институциите при реализирането на техните цели, при съблюдаване на системна отчетност и публичност.

Световната банка дефинира: “доброто управление е синоним на стабилно управление на развитието… То е с централно значение за създаването и поддържането на среда, която благоприятства настъпателното и морално справедливо развитие и е съществено допълнение към стабилните икономически политики…”

Правото на добро управление, казва Ейбрахъм Линкълн,  е демократично “управление на народа, от народа и за народа”, в смисъла: честни избори, независима съдебна власт, rule of law, свобода на изразяването и т.н.

Въпреки видимите преимущества на този подход, в теорията и практиката на държавно управление се развива трета концепция: многостепенното управление.

Тя става гарант за прилагането на принципите на „доброто управление”, като ги развива и допълва. Прилагането на многостепенното управление се основава на спазването на принципа на субсидиарност, който предпазва от концентриране на решенията само на едно властово равнище и гарантира, че разработването и изпълнението на политиките се извършват на най- подходящото ниво.

При тази идея: властта се разполага извън правителството, като системен субект, а отговорността за властта е споделена от частния и неправителствения (граждански) сектор. Като тези субекти са разположени на три институционални нива: национално: наднационално и субнационално. Така освен правителство, властта се упражнява (зависи)  от местната власт и наднационални политически формирования като Европейския съюз (публичната власт); освен националния бизнес, власт имат и местния бизнес и транснационални корпорации като Майкрософт, Даймлер, Тотал, Юниливър, и др. (корпоративна власт); освен националния гранждански сектор (НПО), власт имат и местни групи и международни НПО (гражданска власт).

В тази връзка многостепенното управление предполага споделяне на отговорностите на различните властови равнища и се основава на всички източници на демократична легитимност и на представителността на различните участници. То предполага съвместно участие чрез интегриран подход на отделните управленски равнища при определянето на политиките и законодателството на Общността с помощта на различни механизми (консултации, анализи на въздействието на териториално равнище и др.).

В обобщение, съвременното общество има неотложни и често сложни, противоречиви потребности, които изискват по-системен, открит и честен подход за тяхното задоволяване. За тази цел е необходимо да се създадат или, ако има налични, да се развият институции и механизми, годни за тази роля. Както общественото развитие у нас подсказва, гражданите,  под формата на бизнес единици (израз на предприемаческия дух в българина) или просто като граждански,  неправителствени формирования (израз на борбата за личностни права и свободи), трябва и могат да играя все по-значима роля, чрез своите осъзнати и рационални действия, първо в създаването на необходимите държавни институции и второ във формирането на публичната неформална среда, които да донесат така желания обществен просперитет.