Kак условията на Анкара стояха в архива на БТА месец преди подписа

Пакетът, който беше обявен предварително: 

За тази история не са нужни анонимни източници, изтекли протоколи или конспиративни теории. Нужно е само да се чете държавната ни агенция — и да се сглобят датите. Продължение на „Тръби, реактори, мълчания“.

Преди седмици на това място зададохме пет въпроса към затворените врати на юлските договорки между София и Анкара. Питахме какво пише в протокола с „Боташ“, какво съдържа пълната рамка с Турция и какви са насрещните ангажименти. Оттогава вратите не се отвориха. Но се случи нещо по-интересно: отговорите започнаха да пристигат сами — от турска страна, на части, с имена, километри и формати. И когато човек ги подреди в хронология, се оказва, че най-големият пропуск на българската публичност това лято не е тайна, а невнимание. Условията бяха обявени предварително. Публично. Пред българската телеграфна агенция.

10 юни: Фидан казва всичко

Датата, от която трябва да започва всеки разказ за „пакета Анкара“, не е 6 юли, когато премиерът Румен Радев беше приет от президента Ердоган в „Бештепе“. Датата е 10 юни. Тогава турският външен министър Хакан Фидан, на посещение в София, даде интервю за БТА, в което изброи — спокойно, подредено, за протокола — какво иска Анкара, за да преразгледа договора между „Боташ“ и „Булгаргаз“: увеличаване на капацитета за пренос на газ и електроенергия от Турция през България към Европа; изграждане на магистрала „Черно море“; разширяване на пропускателната способност на „Капитан Андреево“ и нови гранични пунктове; втора железопътна линия между двете страни. И формулата-чадър: „Сега искаме всеобхватно споразумение за енергетиката.“

Заглавието на „24 часа“ от онзи ден е пределно ясно: „Турция обвързва „Боташ“ с повече капацитет за пренос на газ и ток и магистрала „Черно море““. Тоест обвързването — това, което по-късно щеше да бъде отричано — беше турската официална позиция, формулирана от външния министър, месец преди подписа. Никой не я скри. Ние не я прочетохме.

Списъкът на отричането

Превъртете лентата напред. На 6 юли в Анкара беше подписан протоколът за 15-месечното замразяване. Премиерът обясни жеста с „изграденото приятелство“ и увери, че „абсолютно нищо друго не е обещавано“. По-късно, притиснат от въпроси, той стана по-конкретен — и точно конкретността го издаде. Замразяването, каза Радев, „няма нищо общо с магистрала „Черно море“, с безплатен пренос на ток през България, с водите на Марица, Тунджа, с блок „Хан Тервел“, с въздуха, който дишаме“.

Сарказмът с въздуха работи само ако изброеното е абсурдно. А то не е абсурдно — то е, почти дума по дума, списъкът на Фидан от 10 юни, допълнен с два елемента, които дотогава никой публично не беше споменавал: трансграничните води на Марица и Тунджа и черноморския блок „Хан Тервел“. Отрицанието се оказа по-информативно от признание: премиерът отрече връзка с теми, които месец по-рано турската страна беше обявила за условия, и добави в списъка теми, за които публиката изобщо не подозираше, че са на масата.

Август: Анкара идва да събира

После дойде изпълнението. В средата на август турският министър на транспорта Абдулкадир Уралоглу пристигна в София, срещна се с премиера Радев и с транспортния министър Георги Пеев, и пред същата БТА потвърди всичко: магистрала „Черно море“ от над сто километра, която ще продължи на север и ще се свърже с Румъния; извършени технически проучвания; реализация „в предстоящия период“; вероятна форма — публично-частно партньорство, което „ще продължи дълги години“, защото за турските инвеститори „не стои въпросът само да дойдат, да построят пътя и да си тръгнат“. Плюс нови гранични пунктове за пътен и железопътен транспорт.

Пред турските медии обаче Уралоглу говори друг език — по-големия. Там магистралата е финалният сегмент на Средния коридор: трансконтиненталния маршрут, чиято крайна точка, по думите му, трябва да бъде Европа. А още през октомври миналата година, на транспортна конференция у нас, същият министър обосноваваше същата магистрала с аргумент, който тогава никой не отбеляза: след края на войната тя ще бъде „много сериозна логистична линия за възстановяването на Украйна“. За София това е отсечка Варна–Бургас. За Анкара — последните 113 километра от път, който започва в Азия и завършва във възстановена Украйна.

„Искат нашата инфраструктура“

Най-откровен обаче беше енергийният министър Алпарслан Байрактар — пред собствената си публика. В голямо интервю той обясни защо световните компании търсят партньорство с турската държавна петролна корпорация: „Искат да ползват вашата инфраструктура. Ето, в България „Шел“ иска да работи с нас.“ Изречението заслужава да се прочете два пъти. По думите на самия турски министър, влизането на турската държавна компания с 33 процента в българския черноморски блок „Хан Тервел“ — одобрено от Министерския съвет в края на юли — е мотивирано от турската инфраструктура и дълбоководен опит. Тоест въпросът накъде би поел евентуалният български газ има гравитационен отговор още преди първия сеизмичен изстрел: към съседното турско находище „Сакария“ и неговите тръби.

Тук е мястото на честността: в самата сделка скандал няма. Отстъпването на дялове от оператора за споделяне на риска е световна практика; същото се случи в „Хан Аспарух“ без обществото да трепне; а дълбоководното проучване е хазарт за стотици милиони, който сега поемат чужди акционери, не българският бюджет. Легитимният въпрос е друг и го зададе бивш енергиен министър: защо, когато „Шел“ раздаваше дялове, на масата не седна българската държава чрез енергийния холдинг — предложение, което по неговите думи е било направено и не е било подкрепено. Турската компания имаше право да купи. Въпросът е защо България не пожела.

Асиметрията на разказите

Съберете картината и ще видите структурния проблем, който е по-голям от всяка отделна сделка. От турска страна по българското досие говорят системно и стратегически трима министри: Фидан за пакета, Уралоглу за коридорите, Байрактар за енергетиката — всеки с рамка, числа и хоризонт. От българска страна говори основно премиерът, епизодично и в отрицателен режим: „няма нищо общо с…“. Анкара има разказ. София има опровержения. А когато едната страна на масата знае какво иска и го казва на глас, а другата отрича да е чувала въпроса, изходът от преговорите е предрешен от самата им драматургия.

Какво следва — и какво да поискаме

През септември изтича обещаният от енергийното министерство срок за резултат от предоговарянето с „Боташ“. През октомври страната избира президент — и всяка добра новина от юга ще пристига в кампаниен контекст, което прави прозрачността не по-малко, а по-належаща. През ноември е климатичната среща в Анталия, където се очаква нова среща на най-високо равнище.

Преди този калейдоскоп да се завърти, искането е едно и е просто. Пакетът с Анкара вече не е хипотеза — той е публично обявена турска преговорна позиция с дата 10 юни и започнало изпълнение с дата 14 август. Щом другата страна го третира като пакет, българският парламент е длъжен да го разгледа като пакет: протоколът с „Боташ“, рамката за магистралата и формата на бъдещото публично-частно партньорство, статутът на преговорите за ток, води и гранични пунктове — на едно четене, в една зала, с една обща сметка. Защото поотделно всяка от тези сделки може да е изгодна. Но никой не е гласувал сбора. А в дипломацията, както и в търговията, отстъпките се правят на дребно — сметката пристига на едро.

екип на Маргиналия