Калоян Константинов: Все още сме разграден двор, основен маршрут за трафик на наркотици, оръжия, мигранти и хора за проституция
Юлиана Методиева: Господин Калоян Константинов, какво мислите за инцидента с мигрантите през лятото?След преследване по улиците на бургаското село Лозенец полицията залови бус, в който пътуваха 24-ма мигранти. Свидентели разказват за нечовешкото състояние, в което те са били намерени!
Калоян Константинов: Въпросът е сложен и не може да се отговори кратко. Нека първо засегна темата за самите медии. По-голямата част от медиите в България не вярвам да имат някакъв предварително наложен дневен ред, който да следват, относно начина на отразяване на случващото се с мигранти и бежанци. Знаем, че скандалите, лошите новини и шокът продават. Абсолютно нормално е, когато има гонка с полицаи, стрелба, дори мъртви, това да се отразява.
Всички сме виждали статистиките на медиите, работили сме или работим в медии и знаем, че когато се публикува лоша новина или новина от този сорт, тя се чете много. Важно е да се чете много, защото огромна част от медиите си изкарват прехраната от реклама. Дали от Google, от трафика, който генерират, дали от други рекламни банери в сайтовете им, или от каквото и да е.
Съответно, много просто, когато за хиляда гледания платят 100 лева от рекламодателя, ако имаш 10 хиляди гледания, ще ти платят 10 хиляди лева. Примерно. Това е най-груба сметка с измислени цифри.
Това е напълно естествено. Има и много хубави новини в медиите, включително в „Маргиналия“ и на други места, „Дойче веле“ и прочие, където се публикуват хубави новини, свързани с мигранти и бежанци. За това как помагат на обществото, за лични истории и т.н.
Обаче статистиката показва, че те са четени в пъти по-малко от новини като „Мигрант уби баба“ например, или „Гонка завършва с катастрофа“. Това е просто част от човешката психология.
Защо хората четат такива неща? Защото от психологическа гледна точка те искат да се подсигурят, че нещо лошо няма да се случи и с тях. Това е еволюционна механика, която се развива от хилядолетия насам.
Често пъти ме питат: „Защо медиите пишат и казват само лоши неща?“ Ами, защото това се гледа и това се чете. Това е малко по-дълга предистория за самите медии.
Колкото до ситуацията с мигрантите и бежанците, тук също така е много важно да направим разграничение между мигранти и бежанци. От чисто законова гледна точка има разграничение, но също така и от чисто морална и човешка гледна точка има разлика.
За преминаване на национална граница знаем, че по принцип се изискват паспорти, документи, разрешения. Смята се за много тежко престъпление да се премине границата на една държава без спазване на законовите норми.
И много държави директно стрелят на месо. Причините мигрантите и бежанците да не отиват към държави в Близкия изток са, че например само Саудитска Арабия, която знам, че приема милиони хора на хадж, на поклонение към свещените градове Мека и Медина, е и страшно богата и има огромна територия. Сама тя има, по последни данни, доколкото знам (може и да са разширили базата, защото правят това постоянно), над 50 хиляди напълно оборудвани палатки, с легла и санитарни възли.
Не си представяйте палатка, като да отидем на къмпинг. А къде са тези палатки с климатици?
Една от най-авторитетните неправителствени организации, като „Мисия Криле“, която е фокусирана върху защита на бежанците и имигрантите, изрично казва (и „Маргиналия“ цитира това), че според Наказателния кодекс на лицата, които преминават границата без документи, се снема наказателната отговорност, защото те търсят хуманитарна закрила и убежище, а такова деяние не е престъпление.
К.К Да. Мога ли да отговоря бързо?
Да, да, добре.
К.К След това ще засегна и този въпрос, разбира се. Тези 50 хиляди палатки са големи като обем и площ и могат да поемат няколко милиона души. Защо тези имигранти и бежанци (тук е един такъв въпрос) не отиват към Саудитска Арабия, която им е много по-близка културно, много по-близка религиозно и чисто географски за много от тях?
Един от отговорите, между другото, е, че на саудитската граница не се бият хората, а се стреля директно. Както и не само на саудитската, на египетската и на други подобни граници, където има такива тълпи от хора. Тук наистина това е първото нещо, което трябва да имаме предвид.
Те идват към Европа, защото, макар наистина да има издевателства, кражби, дори смъртни случаи по нашите граници, по гръцката и по други такива места, условията са далеч по-добри. Трябва да се гледат в перспектива. Другият много важен момент е именно преминаването на границата като мигрант и като бежанец. Да, когато един човек преминава границата, бягайки от война, от преследване, за да спаси живота си, здравето си, всички тези неща, дори да е без документи, той или тя, или те, трябва да бъдат приети с отворени обятия, да се погрижим за тях. Това е така, наистина. И по закон е така, и чисто човешки, и морално, това е така.
Така посрещнахме украинците.
К. К.Точно така, украинците, да, но не само украинците. Има хора от войната в Сирия. Украинците, които бягаха от една ужасно тежка война, има хора от много места. Само че тук една от вините на медиите, и не само на медиите, а и на политиците, е, че целенасочено се размива границата между мигрант и бежанец. Мигрантът не е бежанец, но може да се каже, че всички бежанци са мигранти в някакъв смисъл.
Мигрантите са бежанци, защото вече не знаем какво е имигрант, не знаем какво е емигрант. Емигрантът тръгва, а имигрантът идва в приемащата държава. Затова терминът е мигрант. Аз съм бил мигрант. Много българи са били мигранти, не само българи.
Когато обаче мигрантът има законови рамки, с които трябва да се съобразява, това е преминаване в дадена държава с паспорт, с определена цел. Дали е туристическа (помним времената на визите и т.н.), дали е икономическа, дали е да се ожени за някого, или каквото иска да направи. Ето, аз искам да отида в Германия, имам лична карта, казвам защо отивам, а вече с дори Шенген няма толкова компромиси в Републиката.
Казвам: „Отивам по тази и тази причина.“ Те могат да решат, че не съм благонадежден, могат да решат, че съм опасен, могат да решат, че отивам там да точа социалните системи и такива неща.
Но аз не бягам от живота си тук, защото той е застрашен. Да, аз мога да съм много беден, да нямам луксозни стоки, мога дори да съм под прага на бедността, но това не ми дава право аз да прекосявам границата на дадена държава, която и да е тя на този свят, незаконно. А незаконно е точно без позволение и без документи.
Много от хората по нашите граници, които минават от Близкия изток, най-вече, и Северна Африка (границата на Европа не е само българската), целенасочено си изхвърлят паспортите. Имаме страшно много видеа, където те си изхвърлят паспортите във водата, има много такива доказателства и разследвания, просто за да дойдат и да кажат: „Ама аз бягам от война в моята държава, аз бягам от репресии, аз бягам от преследване – религиозно, етническо, сексуално, каквото се сетим там.“ Но, за съжаление, реалността в голяма част от тези случаи не е такава.
И затова казвам, че трябва да правим едно разграничение. Медиите и политиците от времето на „Добре дошли“ на Меркел, когато казваха да идват всички в Германия и в Европа, но сега целенасочено се размива тази граница, а тя е много, много важна. Защото дори в България, ако вземем за пример, наскоро излязоха данни, че България е втора в Европейския съюз по нива на хора, които живеят под прага на бедността.
Не могат да си позволят основните си нужди. Става въпрос за около 15-16%, ако не ме лъже паметта. Не значи ли това, че всички тези хора могат да се вдигнат и да отидат в Китай, в Саудитска Арабия, в Англия или в Германия?
Казусите, описани в началото на разговора ни, свидетелстват за едно практикуване на насилие от гранична полиция. Това е нарушение на международните стандарти и конвенции, както и на българския Закон за бежанците*.
К.К. Да, така е. Наистина правя тази голяма експозиция, защото, както споменах, много се размиват границите на разбирането на хората. Бежанците, за които фокусът ни трябва да е върху тях, които бягат от война и по нашата граница много от тях ги бият, крадат и прочие, те наистина идват от ситуации, които са непоносими за тях, защото застрашават живота им.
Ние и в България, и в Европа не можем да си позволим да поемем всички хора под прага на бедността в Африка и в Азия. Това са десетки милиони души, ако не и стотици. Дори хората, които в момента, по последни данни, са определени като бежанци в Африка и в Азия, са някъде около 60 милиона.
Чисто физически и икономически е невъзможно всички тези хора да бъдат поети в Европа. Което обаче, разбира се, не значи, че не може да има стратегия на Съюза и на България колко хора могат да бъдат поети от този бежански поток и, разбира се, да се прави разлика между бежанци и мигранти. А вече по българската граница, тук също е друг момент, който може би няма да съвпадне с голяма част от мнението на публиката на „Маргиналия“ и не само.
Но когато някой е бежанец, разбира се, той и тя, те, трябва да бъдат приемани с отворени сърца и обятия, но когато тези хора са незаконни мигранти, държавите имат право да използват сила за защита на своята граница.
Но в конкретния случай около Лозенец, когато натъпкания с хора бус на трафикантите, никой не знае дали ще бъдат бежанци, дали ще бъдат мигранти. Те дават сума ти пари на трафиканта, по тях се стреля. Свидетели разказваха пред телевизиите „падаха като полумъртви от камиона“, защото са престояли часове без храна и без вода…
К.К. Да, обаче отново има няколко момента. Първият е от законова гледна точка. Човек, който бяга от война или бяга от друга държава, защото е закрилян по международното право, той е бежанец в следващата страна, която е най-близка до него, която му осигурява сигурност, няма конфликти, няма преследване за него.
Ако от Афганистан това е Турция, Иран или България, добре. Обаче ако минаваш през няколко държави, както правят много от тези хора, и то с явната цел за по-добър живот… Защото, както споменах, това да си мигрант не означава, че ти дава право на охолен живот, доходи и други придобивки в друга държава.
Точно както не дава право нито на българите, нито на германците, нито на който и да е. И тези хора, които преминават през няколко държави, в които няма война и не ги преследват (да, има бедност, има немотия), но преминават през няколко държави, те вече не са бежанци, а стават автоматично мигранти. Дори да са били бежанци.
„Human Rights Watch“е организация, която стриктно спазва прилагането на стандартите за бежанското право. Още от 2013 г. HRW описва стастистически големия процент на т.нар. „pushback“ (отблъскване). Обвинени бяхме, че полицаите просто отблъскват мигрантите и се държат ужасно грубо с тях.Не виждам ситуацията да е променена!
К.К.: И това е проблемът. Съгласен съм, конкретно се случва в Лозенец, който беше даден като пример. Тежкото състояние на мигрантите в автобуса или бежанците, както искаме да ги класифицираме, първо идва от самите трафиканти, които са ги поставили в тази ситуация.
В буса може да има наркотици, може да има оръжия, може хората да са въоръжени. За съжаление, знаем, че България все още има граница, която се пази като разграден двор и все още е основен маршрут за трафик на наркотици, на оръжия, на хора, за проституция и не само. От Близкия изток и към Близкия изток.
Как стоят нещата в България по отношение на Закона за бежанците? Какво смятате, че прави или не прави ДАБ?
К.К. Държавната агенция за бежанците, за съжаление, категорично не прави достатъчно. Причините за това са много: апатия, недофинансиране на самата агенция, некадърно политическо ръководство от страна на министерствата и прочие.
Има много политически назначения в самата агенция. Не че няма качествени и кадърни хора там, разбира се, че има.
Но просто са претоварени, недофинансирани и често пъти получават заповеди и нареждания, които противоречат на професионалните и дори на моралните човешки норми. Знаем, че в бежанските лагери и центровете за настаняване в София и не само, в Харманли, във „Военна рампа“, и на други места, има страшно много случаи на изнасилвания, побоища, насилие. Не съм сигурен дали нямаше и смъртни случаи от сбивания между различни групи мигранти/бежанци.
В тези центрове не се прави разлика между иракчани, сирийци, афганистанци, пакистанци, какви ли не. Те се делят, имат конфликти помежду си. Държат ги в едни малки стаи.
Има ли нужда да се обучават служителите на Държавната агенция за бежанците и гранична полиция? Докога ще казваме, че са недофинансирани и не разбират достатъчно от държавно право?
К.К. Значи, самата Държавна агенция за бежанците е наистина недофинансирана. Това е единият момент. Другият момент е, че дори малкото финансови средства, които съществуват в момента, голяма част от тях се изразходват нецелесъобразно или, нека си го кажем направо, биват откраднати.
Същото е, между другото, и с гранична полиция. Това е обществена тайна, че огромна част, да не кажем целият трафик на хора се ръководи от МВР. Аз лично съм получавал такива данни от хора от системата на МВР и от гранична полиция включително, които са пожелали да бъдат анонимни в нашите разговори, разбира се, и съм виждал доказателства за това, че незаконният трафик на мигранти през България се контролира от полицията. И не само от полицията. Тук не говорим за някакъв граничар, който е решил да вземе 10 хиляди лева повече този месец.
Говорим за най-високо ниво: шефове на полиции, министерства, правителство. Това абсолютно категорично го заявявам и много хора в тази област също го заявяват.
Не са малко случаите в медиите от последните години, където се видя, че полицаи бяха хващани. Имаше и акции по границата, където бяха арестувани полицаи, точно за организиране на незаконни канали за пренос на мигранти. Имаше случаи, където патрулки бяха хващани да ескортират такива автобуси с мигранти.
Нашето МВР и гранична полиция са много добре финансирани, особено в последните години. Много голям брой хора има там. Нашата граница получава помощ от „Фронтекс“ (Frontex), получава помощ от други европейски граничари и прочие. Но просто не искат да се справят с тези проблеми.
Както казах, незаконният трафик на мигранти се контролира от най-високо ниво в държавата. Защото не са един или два случая, където някой сам е решил да действа.
Това е системно и организирано на ниво полицейски шефове, на ниво министерство, на ниво Министерски съвет. Всички са запознати в държавата с тези неща. Знаем какво беше разпределението преди години в различните кабинети и кой министър за какво е отговарял от различните незаконни дейности в страната.
Бихте ли посочили в тази поредица от действия на държавата как пък стоят неправителствените организации?
К.К. Ролята на неправителствения сектор в страната в много случаи, и в конкретния случай с грижата за бежанци и мигранти, е ключова, дори повече от това – тя е водеща. Неправителственият сектор пое, по неволя, не по собствено желание, функцията на държавата в много случаи – да се грижи за бежанците, да им предоставя законова, легална, правна помощ, включително да им предоставя също така възможности за професионално развитие, медицински грижи, преводачи, всичките неща, които би трябвало държавата да прави. Неправителственият сектор пое тази празнина, но той страда от два основни фактора.
Първият фактор е, че, което е естествено, между другото, и не е само у нас, неправителственият сектор е силно фрагментиран. Разбира се, той не е едно правителство или министерство, което има на свое разположение десетки и стотици милиони бюджети, няколкостотин, хиляди души под една-единствена команда с една-единствена стратегия, която да се изпълнява.
Огромна част от неправителствените организации имат между двама и десетима души служители. Много рядко неправителствени организации изобщо в България, а още по-малко тези, които се занимават с мигранти и бежанци, имат 10, 20, 30, 50, 100, 200 активно и постоянно ангажирани хора, които да работят. Дори клоновете в България на големи организации, като „Amnesty International“ или дори Международната миграционна организация, нямат толкова развит клон в България, колкото би ни се искало, за да запълнят тези празнини.
И това е проблем, защото една организация има един поглед за нещата и примерно казва: „Ние сега ще фокусираме своите усилия в тази точка.“ Другата организация има друга гледна точка, дейностите им не се припокриват и това намалява резултатността. Но отново казвам, че това е нещо естествено и не мисля, че неправителственият сектор има силите да го преодолее.
Да, НПО нямат достатъчен капацитет, страдат от структурен дефицит.
К.К. Точно така, структурен дефицит, който се съчетава с втората причина, защото вторият основен проблем на неправителствения сектор е финансирането. Неправителственият сектор страда от хронично недофинансиране, а проектният принцип е основен в този сектор. Някои хора в българското общество си мислят, че неправителственият сектор печели десетки милиони и си раздават гигантски заплати, без да вършат нищо.
Това всъщност не е така, точно обратното е. Проектите в неправителствения сектор често пъти са за 50-100-200 хиляди лева, и то не за един месец, а за период от 2-3-4 години труд. За някой може да се сторят много тези пари, обаче плащайте заплати на 5 души за 4 години, с 400 хиляди лева, осигуровки, режийни разходи и допълнително от тези пари да отиват за дейности, за материали, за храни, за помощи за бежанци, мигранти и прочие.
На пръстите на двете ръце се броят неправителствените организации в България, които имат стабилно финансиране, изразяващо се в стотици хиляди или дори, бих казал, милиони. И това отново е във времева рамка от години, а не за месеци или една година дори. Неправителственият сектор е принуден да кандидатства постоянно към по-стабилни организации, като Европейската комисия например.
Но в програмите кандидатства към частни организации, които често пъти се ръководят от собствените си приоритети през година-две, които не дават толкова пари. И това също така, освен че връзва ръцете на неправителствения сектор да се финансира, макар че точно този сектор има ноу-хау, знанието, уменията, опита и желанието да го направи – например да изгради по-добри центрове за бежанци, да им осигури по-добро здравеопазване и по-добри грижи – той няма тези пари. Също така, средната заплата в неправителствения сектор в България, това е изключително важно да се каже, е около 1500-1600 лева нетно в страната.
Огромна част от този сектор е концентрирана в София, което за София особено (и не само, вече и за големите градове като Пловдив, Варна, Бургас) тази заплата е изключително ниска и недостатъчна, което, разбира се, гони кадри. Аз мога да спомена, но няма, разбира се, да назовавам имена на големи организации за стандарта на България, много реномирани, където се предлага заплата от 1200 лева нетно на месец. Останалите са, както казах, 1300, 1400, 1500, а 2000 лева заплата в неправителствения сектор се счита за много добра.
И отново, на пръстите на двете ръце са организациите, които аз знам, където се плащат заплати от 2000 лева нагоре. Това е много важно защото качествените кадри просто си намират друга работа, или изобщо напускат този
На какво се дължат тези негативни нагласи към мигриращите хора в София, в Елхово, в Лозенец, в Бургас?
К.К.: Това са нормални човешки страхове от непознатото. Всеки човек на света, не само българите, има рационален страх от непознатото.
Дали тези хора, с които се сблъскваме, са от различна култура от нас… голяма част от тях, някои не, но много голяма част са с различна култура, различни религии. Дори българските мюсюлмани, нека имаме предвид, че са в по-голямата си степен отрицателно настроени към мигранти и бежанци от Близкия изток, които би трябвало да споделят една и съща религия с тях. Но има и разлики, все пак, и в конфесионални планове, дори между различните разклонения на исляма. И това е нормално.
Хората се чудят: „Добре, тези хора идват от войни, от глад. Сега те няма ли да искат да ни ограбят, да ни изнасилят и т.н.?“ Това е нормално. Затова трябва да бъдат провеждани целенасочени обучения, кампании, събития, които да образоват хората по-добре и, разбира се, да им покажат, че съжителството е по-добро с тези мигранти и бежанци. Естествено, не всички от тези мигранти и бежанци са добронамерени и чистосърдечни хора.
Напротив, статистиките показват, че реално много от тях, достатъчно голям процент, нека така го кажа, също са извършили престъпления по един или друг начин в Европа, а в България това се е случвало не чак толкова. Но другият фактор е озверяването и немотията, които са се настанили в българското общество.
Това озверяване и немотия очевидно не искате да го назовете с думата „расизъм“, с етнически, верски различия. Смятате, че говорим за социални напрежения?
К.К. Точно така. Социални напрежения, които са използвани, за да се насочи гневът на хората. И това, което се наблюдава в България от години. Винаги обаче казвам, че не е само в България, защото имаме един комплекс в нашата държава, който си казваме: „Ние сме най-простите, най-бедните, най-смотаните“, което не е вярно, разбира се, „най-големите расисти“, което, разбира се, не е така. Но да, когато знаем, че икономическата ситуация в по-голямата част от страната е лоша, има големи проблеми с корупцията и правосъдието, е нормално хората да искат да си го „изкарат на някого“.
Наскоро излезе изследване на КНСБ, което казва, че цената на хранителните стоки в България е 26% по-висока от средното в ЕС: от хляба до сиренето. В някои сектори цената е със 70, 100, 200% по-висока заради картели и корупция.
Много хора не могат да си позволят базисни продукти. Не говорим за луксове, не говорим за едноседмична почивка, говорим за ресторант веднъж в месеца, за месо на вечеря. Говорим за страшно много такива неща.
Говорим за това, че хората не само са бедни, а цари и беззаконие, което се вижда с просто око. Знаем ги феодалите по малките населени места, политически или бизнес феодали.
По време на първата вълна на бежанците(2013) политически партии като „Атака“, ВМРО, хората на Боян Расате патрулираха по улиците и подстрекаваха на чисто расистка основа софиянци срещу бежанците. Казваха им: „Не ви искаме върнете се у дома“. Мислят, че вашата икономическа рамка не работи много за обяснение на това.
К.К. Вече споменахме ситуацията с медиите. Споменахме и страхът и неразбирането. Тук идва и моментът с подклаждането на конфликти от страна на политици и определени бизнес кръгове, които имат финансови, политически и други причини и облаги да подстрекават такова неразбирателство.
И това се прелива после в медиите, които знаем какво влияние имат политическите и бизнес кръгове върху тях. И това, от своя страна, влияе на обществото. Но нека също така се има предвид, че групи като „Атака“, като ВМРО, а сега „Възраждане“. Тези групи таргетират всякакви маргинализирани общности или малцинства в страната. Дали това ще бъдат ЛГБТИ, дали това ще са ромите, дали това ще са бежанците, мигрантите, дали това ще са самите мюсюлмани в България, които са си тук от половин век назад. Но те не събират повече от 10% от гласовете.
Може да са 10-12%, но е устойчив ксенофобския вот, „вън чуждото“, антималцинствените, дискриминационни нагласи. Не мисля, че тези партии и електоратът им са безопасни по отношение на хуманитарния и демократичен профил на българското общество.
К.К. Отново бих се върнал към икономическата ситуация и като цяло корупцията и върховенството на закона в България. Изследвания сочат, че когато времената са икономически несигурни, което съответно оказва ефект върху сигурността и престъпността в държавата, хората се връщат към по-консервативни ценности и възгледи за света. Ако в България имаше върховенство на закона, имаше доста по-добри доходи от това, което имаме сега, имаше по-голяма сигурност, съмнявам се хората да биха давали такава подкрепа на подобни крайно националистически партии и възгледи.
И също така, дори да са такива времената, те никога няма да изчезнат. Подобни партии и формации се наблюдават по цял свят, като „Алтернатива за Германия“ в Германия, както имахме Курц в Австрия, който е и много проруски… всякакви такива може да изброим. В България им дават 10-12% социологическите проучвания, но това са от хората, които ще гласуват. У нас традиционно гласуват максимум 50% от населението, да не говорим, че на последните избори бяха 30%. Тоест, реалната подкрепа за крайната десница не е толкова плашеща.
Редактор Марта Методиева
*Калоян Константинов е журналист и специалист по Близкия изток. Отделя особено внимание на темите за етническите, религиозни и културни малцинства, техните проблеми, права и живот. В момента преподава в АУБ.
Текстът е изготвен с финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора (ите) и не отразяват непременно тези на Българския фонд за жените, Европейския съюз или Европейската изпълнителна агенция за образование и култура. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕИАОК могат да бъдат държани отговорни затях.
