Когато големите станат малки(откъс)
Годините на ранния социализъм не се отличаваха с изобилие, наопаки, липсваха най-елементарни неща за всекидневна употреба. После научих и думичката, която обозначаваше въпросната липса – дефицит. Смътно си спомням и друга думичка – купони, те непосредствено след войната са давали право на известни количества хляб, месо, захар, олио и пр., но в моето ранно детство май бяха премахнати вече[1]. Липсваха също и финанси, за да си набавиш най-необходимото, но с този проблем нас, децата, никога не са ни занимавали. Ние бяхме научени да не искаме, да не се тръшкаме и да роним сълзи за това или онова, тъй че не се е налагало да ни отвръщат с фразата „Нямам пари“.
От мама, татко и вездесъщото радио „Филипс“ неведнъж чувах, че комунистическият лидер и министър-председател Вълко Червенков намалява цените на хранителните стоки. Това, според гласовете от радиото, се посрещаше с небивали адмирации и благодарности от народонаселението, обзето от неистов трудов ентусиазъм. Партията, правителството и, естествено, другарят Червенков бяха първопричината за небивалия ни всестранен възход. И великият Съветски съюз, разбира се. Баба ми обаче не беше на същото мнение. Надарена с цветист шпаньолско-българско-турско-румънски речник, тя не пестеше словесните стрели, най-често безадресни, но несъмнено визиращи новата „народна власт“, която разрушаваше нейния устойчиво изграден свят. По конкретен повод съм запомнил фразата ѝ „Лъжат народа!“. Произнасяше я постоянно, след като през 1962 г. беше извършена обмяна на парите. Един лев – дотогава сериозна сума – изведнъж се превърна в едно нищо, монетка от десет стотинки. Баба хващаше лъскавото жетонче между пръстите си, оглеждаше го съжалително и изричаше: „Десет стотинки!? Какви ти десет стотинки – това е ЕДИН ЛЕВ! Само лъжат народа!“. Ако баща ми я чуеше, тутакси ѝ се скарваше, защото такива думи на глас вкъщи не можеше да се произнасят. И Рашел млъкваше, мърморейки си кое-що под носа. За мен също бе ясно, че тук има някаква шашма, тъй като преди с един лев се чувствах богат, а сега с десет стотинки можех да пия една малка боза и да изям една кифличка с мармалад.
Баба Рашел трудно свикваше със социализма. По-точно е да се каже, че въобще не можеше (пък и не искаше) да свикне. Тя упорито живееше в миналото и важни за нея бяха някогашните ценности и реалии. Беше убедена например, че цар Борис ІІІ е спасил българските евреи, но го споделяше само когато татко отсъстваше или не можеше да я чуе. Милата Рашел никога не се научи как се наричат след 1944 година улиците на София, както и някои места – например Парка на свободата (преди това Борисовата градина). Боравеше си със старите имена – ул. „Пиротска“ (преименувана на „Жданов“[2]), бул. „Мария Луиза“ (вече „Георги Димитров“), ул. „Солунска“ („Васил Коларов“), бул. „Клементина“ („Александър Стамболийски“). И т.н. На бул. „Витоша“, който известно време се казваше „Сталин“ (а за кратко е бил и „Царица Йоанна“), имаше кино (сменило днес предназначението си: голям магазин за дрехи, голяма книжарница), прекръстено от „Рекс“ на „Млада гвардия“[3]. Е, баба, която много обичаше да ходи на кино, най-вече на любовни и музикални филми, си му викаше „Рекс“. В днешно време, когато се върнаха повечето от онези имена на улиците, брат ми Йосиф – наближил, че и на път да задмине възрастта на Рашел от онова време – обича да се шегува, наричайки например площад „Света Неделя“ – площад „Ленин“. Минало незабравимо, сякаш иска да каже той. Само че не всички разбират шегата, дори някои я схващат превратно.
Това, че живеехме бедно, можеше да се познае и по дрехите ни. Нови почти не се купуваха, преправяха се старите, или се намираше скътан плат и се шиеше вкъщи. От едно време, когато е отглеждала челядта си с надомно шиене, баба ми Рашел притежаваше всякакви хартиени кройки, обикновено от пожълтели вестници. Изваждаше ги не знам откъде, разстилаше ги и започваше да твори. Сътворяваше и собствени кройки, с повече или по-малко фантазия. След разкрояването се отваряше крачния „Сингер“ и бавно-бавно се удряха тегелите, конците се откъсваха със зъби, заготовката се изпробваше върху фигурата ми, нанасяха се необходимите корекции и отново начеваше монотонното тънгъркане на плата под подскачащата игла. Шиенето, плетенето, както и удължаващото живота изкърпване на чорапите и бельото, си беше своего рода свещенодействие, на което баба и мама посвещаваха много часове от денонощието.
За мен от невръстен репризът е интегрална част от битието. Небивал майсторлък проявяваше баба Рашел при направата му. Репризът представлява умело заличаване на дупка в дрехата, най-вече чорап, с помощта на игла и конец от приблизително същия цвят, който бод по бод кръстосано се втъкава на мястото на дупката, така че да хем да я покрие, без много-много да се познава кърпеното, хем плетката да стъпи на здрава основа и да не позволи излинелият наоколо плат да се пробие.
– Амчо, ела, майко, да ми вденеш иглата, че не виждам – молеше ме Рашел. И аз се отзовавах.
Удивлявал съм се на качеството на готовите репризи и на проявяваното от баба търпение. Но каквито репризи шиеше леля ми Мати (сестра на мама), никой друг не можеше и да мечтае да измайстори. Това не се описва, то трябва да се види като краен резултат. И като го види, едва ли някои би повярвал, че тази великолепна здрава тъкан е дело на ръчния труд и шевната игла. Времето и мъката, отнемани за репризите, разбира се, нямаха абсолютно никакво значение, важното бе да се излъже бедността…
Интересен феномен представляваше обръщането на костюмите на татко. Безпаричен, ала елегантен по убеждение, той притежаваше няколко костюма и вратовръзки, които редуваше според сезона. Но когато въпросното облекло се износеше, то се разпаряше и се даваше на шивач – да го „обърне“. Това ще рече да се ушие костюмът наново, само че от обратната страна на плата. За да стане отново „нов“, „муево“ – както се изразяваше баба на шпаньолски. Но при обръщането горното джобче на сакото, чието обичайно място е от лявата страна, отиваше отдясно и така ставаше безпощадно ясно, че костюмът е стар, по-стар отпреди дори. Не помня обаче как изглеждаше закопчаването, дали и то се „обръщаше“. Щях да забравя, обръщаха се и яките на ризите – първо яката се отпорваше, сетне се зашиваше от опаката страна, така оръфаната част отиваше отзад, под сгъвката, и не се виждаше. Само да не сбъркаш и вземеш, че си вдигнеш яката…
Ние, децата, също носехме дрехи, ушити от старите дрехи на нашите. Когато костюмът на баща ни – обърнат веднъж – до такава степен се износеше, че вече на нищо не приличаше, той се разпаряше наново, подбираха се най-здравите части и от тях на стария крачен „Сингер“ се ушиваше нещо за нас. Което трябваше да означава, че и ние се снабдявахме с нови дрехи, макар не от магазина. Фантазията на баба не можеше да роди кой знае какви уникати – помня как ни накараха с Йосиф да наденем едни рубашки от шевиот, досущ наподобяващи полувоенното облекло, в което се кипреше друг един Йосиф, само че Висарионович. Ала за брат ми и този спартански модел се оказваше признак на заможност, ненавиждана от него, тъй като го отличаваше от масата на неговите приятели-връстници. Те бяха по-бедни от нас, ходеха опърпани и изцапани, лятно време дори боси. Съпротивата на Йосиф срещу новите вещи и облекла бе пословична, но за щастие тя не трая дълго. След като се пренесохме в новия апартамент на „Борис“ и особено след като леля ми Жана започна да идва от Израел и да ни носи най-хубавите дрехи, нещата си дойдоха на мястото.
Една комична история около тая братова неприязън към новите вещи. Малко преди да се изнесем от „Странджа“, на Йосиф му купиха чисто ново бежово велурено яке. Да е бил тогава на десет-единайсет години, не повече. Дрехата беше наистина красива, светла, матова и гладка, никой в махалата нямаше такава. Не помня повода, по който му я подариха, но ще да е бил важен, защото подобно скъпо изделие при оня недоимък в нашата фамилия не се подаряваше току-тъй. Пък и момчето си беше почти юноша, трябваше да се облече подобаващо.
Като видя велуреното яке, Йосиф настръхна, зае отбранителна поза, след което заяви категорично, че той никога няма да го облече. Никога, натърти той. Нашите не му обърнаха особено внимание, само подчертаха, че дрехата не е за всеки ден, а за по-официални случаи (какви точно не бе много ясно, понеже рядко се явяваха). Тъй или иначе велуреното яке бе прибрано на закачалка в гардероба и брат ми се успокои, че не му предстои да се излага пред приятелите си. Сметката обаче се оказа крива. На някакъв празник (възможно е да е било 1-и или 24-и май) родителите ни решиха да ни изведат на разходка, придружена с почерпка. Изключително рядък и официален случай. Облякоха ме с най-представителните ми дрешки, което аз приех безропотно, както си бях свикнал. А на Йосиф казаха да си сложи велуреното яке. Тук вече работата загрубя, защото – както се очакваше – той отказа. Вики, майка ми, която умееше да убеждава, която бе мила и сговорчива и на която никой не можеше да казва не, се опита с най-благи думи да го убеди. Естествено, не успя. Трябваше да се намеси баща ми, с по-други средства. Той не упражни физическо насилие, то му бе неприсъщо. Но принудата, обидното родителско налагане, си бе налице.
Сломен от неизбежната си участ, Йосиф облече велуреното яке. Тръгнахме да излизаме, но той се противеше, беше го срам да се покаже навън. Ами ако някой от босоногите му махленски приятели го видеше накипрен като аристократ?! Отново кандърми… Най-накрая брат ми надникна от дворната врата, огледа се крадешком дали теренът е чист, след което, без да ни чака, драсна с всички сили по улицата, достигна почти на бегом ъгъла на „Странджа“ и „Позитано“, сви наляво и, успокоен, ни изчака на безопасно разстояние от евентуалните свидетели на собствения му резил.
Но комай цялото празненство си беше провалено.
Вкъщи нищо не се изхвърляше. Особено дрехи. Грехота! Дълго време беше валидна максимата на Рашел: „Ста муево, муево джидит!“ Което ще рече: „Ново е, съвсем ново!“. Фразата трябваше да значи по-скоро: дрехата е като нова, тоест все още е годна. Всъщност това бе самозаблудата на бедния човек, оправдаваща пазенето на вехтата дреха, която „обърната“ (даже и бомбетата на татко се обръщаха), изчистена, изгладена, ужким изглежда като нова, ала не е.
Та тъй, старите облекла се преправяха, за да ги носят малките, а новите се пазеха, за да траят колкото може по-дълго. Обувките се поддържаха чрез многократни поправки, мазане с боя, смяна на налчета, лъскане. Бельото се кърпеше до безкрайност, а най-накрая се използваше за парцали. Май взех да се повтарям…
По-късно, вече на „Борис“, износените дрехи започнаха да се вадят от гардероба и да се предлагат на прекупвачи, обикновено цигани, които обикаляха по домовете, за да ги изкупуват, разбира се, на безценица. Станали бяхме по-„заможни“, та затуй не обръщахме вече старите костюми на татко и не разпаряхме роклите на мама, за да се ушие от тях нещо муево за нас.
Циганите прекупвачи вървяха с чувалче на гръб по улицата, по-рядко с каруца, и протяжно се провикваха „Стари неща купувааааам!“. Повикът се повтаряше периодично, като се гарнираше с допълнителна информация:
– Стари неща купуваааааам! Стари дрехи, кревати, пружини купуваааааам!
Циганинът, мъж винаги, на неопределена възраст, облечен прилично според стандартите на онова време, ходеше бавно и се оглеждаше и ослушваше. Хвърляше поглед и нагоре, за да хване знака на някоя домакиня или стопанин, останал си по случайност вкъщи преди обед (обикновено вехтошарите, както им казвахме, минаваха сутрин, може би защото следобед пласираха придобитата стока).
У нас баща ми беше този, който общуваше и търгуваше с вехтошарите. Не че се е надявал да изкара нещо, а защото в семейството ни люто се пестеше от всичко, просто за да можем да се прехранваме и да изплатим новопридобития апартамент на „Борис“. Татко и мама предварително подбираха дрехите, с които щяхме да се простим, главно таткови балтони, шлифери, костюми, които отдавна не ставаха за носене, рядко някое манто или палто на мама. Дрехите се слагаха на купчинка, след което се чакаше провикването на вехтошаря. Любопитен, аз се навъртах около Ничко и ставах свидетел на пазарлъка, който изглеждаше сериозен, ала неизменно съдържаше комични елементи.
Циганинът първо се ориентираше в обстановката, виждаше, че се намира в просторен, но бедничко подреден апартамент (още не се бяхме обзавели), сетне оглеждаше критично стоката, почесваше се и предлагаше възможно най-ниската цена – стотинки някакви за цялата купчина. Баща ми от своя страна хвалеше качествата на една или друга дреха, изтъквайки, че е съвсем запазена, в отговор на което вехтошарят клатеше глава невярващо, вдигаше съвсем леко мизата, татко предлагаше друга, по-висока сума, оня понечваше да си тръгне сърдит, Ничко го спираше, казваше нещо средно. В края на краищата двамата се спогаждаха, всеки по своему доволен и недоволен едновременно. Но имаше един случай, когато татко искрено се ядоса, защото прекупвачът се беше заинатил и не отстъпваше. Толкоз давам, викаше и отказваше да се пазари. Но не си тръгваше. Тогава баща ми отвори гардероба, извади най-новия си костюм, с който много се гордееше, и го просна пред циганина.
– А за това колко ще дадеш? – попита го иронично.
– Ммммм…
Онзи разбиращо попипа хубавата дреха, почеса се там, където не го сърбеше, и изрече сума, повече от символична. Гледаше нагло. И татко, естествено, го изгони. Сетне продаде нещата на друг вехтошар – пак за ситни стотинки…
Никой вече не се провиква „Стари неща купуваааааам!“. Вехтошарите отдавна изчезнаха, износените дрехи безцеремонно се изхвърлят в кофите за боклук. В тях ровят клошарите и циганите, прехранващи се от нашите отпадъци. Само аз събирам старите си неща, детските си спомени. Вехтошар съм на спомени: неподредени, мозаични, хилави, но за мен – необикновени. Приличат ми на малки островчета насред бурно море, ту се показват, ту вълните ги скриват, но те отново се появяват, упорито устояват на напора им. Събирам спомени, не за да ги продавам обаче. Събирам ги, без да знам защо. Не вярвам да са съвсем непотребни. Дали…
[1] Купонната система у нас е премахната през 1953 година.
[2] Андрей Жданов е велик съветски културен сатрап.
[3] Кръстено на едноименния роман на Александър Фадеев и на филма по него.
