Ладивин
В рубриката ни за литература днес ви представяме новата книга на изд. Парадокс „Лавидин“ от Мари Н’Диай, която според годишната класация на L’Express-RTL, публикувана през март 2010 г., е най-четената франкофонска авторка за 2009 г.
Едва качила се във влака, тя отново се превръщаше в Малинка и това не ѝ доставяше нито удоволствие, нито я дразнеше, понеже отдавна бе престанала да обръща внимание на това.
Но го знаеше, понеже вече не можеше спонтанно да отговори на името Кларис, когато се случеше, а това ставаше рядко, някой познат да се е качил на същия влак, да я повика и да я поздрави с името Кларис и тогава да я намери за смутена, глупава и смътно усмихваща се, създавайки смущение и в двете посоки, от което леко стъписаната Кларис не смяташе, че може да ги измъкне и двамата като с престорена естественост изрече едно просто „добър ден“ и „как си“.
Именно по това, по собствената си неспособност да отвърне на името Кларис тя бе разбрала, че веднага щом се бе качила във влака за Бордо, е станала Малинка.
Знаеше, че веднага ще се обърне, ако някой я повикаше по този начин, ако някой, виждайки лицето ѝ или разпознавайки отдалеч изящната ѝ фигура, характерната ѝ леко несигурна походка, се провикнеше: „Хей, Малинка, здравей“.
Това не можеше да се случи. Дали?
Имаше друго време, днес отдавнашно, когато в друг град, в друга област момичета и момчета я бяха наричали Малинка, защото не знаеха друго нейно име, а и защото освен това тя самата още не си бе измислила такова.
Не беше невъзможно някой ден жена на нейна възраст да я заговори и с лице, изразяващо приятна изненада, да я попита дали тя не е онази Малинка от еди-кое си време, от еди-коя си прогимназия или от еди-кой си град, чието име и изглед Кларис вече бе забравила.
Тогава Кларис нямаше да може да скрие усмивката си, вече не смътно смутена, а уверена и дръзка, и самата тя нямаше да бъде нито объркана, нито глупава, въпреки че щеше да е сигурно, че нямаше да разпознае жената, твърдяща, че се е запознала с нея по времето, когато Кларис се наричаше Малинка.
Но щеше да разпознае името си, а също и начина, по който последната сричка увисва във въздуха, прокарвайки бразда от обещания, щастливо очакване и неприкосновена младост, ето защо отначало щеше да ѝ се струва, че няма никаква причина да позволи смущението да се настани между нея и тази стара приятелка, за която тя нямаше никакъв спомен, ето защо тя щеше да се постарае да придаде на лицето си израз на задоволство, същия като на другата жена, преди да се сети за опасността за нея самата, ако приеме отново, макар и временно, да се превърне в Малинка.
В този случай тя не смееше да мисли какво трябва да стори.
Рязко да обърне гръб на тази личност, да се намръщи престорено, изразявайки неразбиране, всичко това надхвърляше с много плахите нарушения на правилата за учтивост и приветливост, които една Кларис Ривиер, калена в неутралността, можеше да си позволи.
Седнала във влака с очи, вперени в прозореца, в грапавините и фините драскотини по стъклото, които препречваха погледа ѝ до степен, че щеше да ѝ е много трудно да опише пейзажа, който се нижеше отвън веднъж месечно в едната посока сутрин и в другата посока вечер от години насам, тя трепереше от страх, когато си представяше, че ще ѝ се наложи да се държи смислено, ако някой я наречеше Малинка.
После мислите ѝ се отклоняваха, тя постепенно забравяше причината за треперенето си, дори и ако то не спираше, както и че тя не знаеше как да го овладее, и че накрая тя объркано го приписваше на движението на влака, който ритмично рецитираше под краката ѝ, в мускулите ѝ, в уморената ѝ глава собственото ѝ име, което тя обичаше и мразеше и което ѝ вдъхваше едновременно страх и състрадание: Малинка, Малинка, Малинка.
Когато дъщеря ѝ Ладивин беше все още малка, на нея невинаги ѝ беше лесно да отиде незабелязано в Бордо, да прекара там част от деня си и после да се върне оттам достатъчно рано, за да не събуди ничии подозрения.
Но винаги беше успявала.
От това тя не се чувстваше нито горда, нито объркана.
Беше направила това, което трябваше да се направи, щеше да го прави до сетния час на едната или другата от тях и за това тя бе впрегнала в действие всички ресурси на свое разположение – ум, хитрина, тактика, – макар и да знаеше, че са твърде скромни.
Понякога си мислеше, че не разполага с нито една от тези способности или че с времето ги е загубила, ала все пак бе успяла да мобилизира всичко това, с което не разполагаше, за да изгради една сигурна и адекватна на положението рутина.
Но от това тя не се чувстваше нито горда, нито объркана.
Правеше това, което трябваше да се направи, точно като животно.
По този въпрос тя нямаше никакво мнение, не изпитваше никакво чувство, освен упоритото, непоклатгимо, сякаш вродено убеждение, че именно на нея се падаше да носи двойната отговорност да рледприема действието и да пази тайната.
И когато, вече в Бордо, тръгваше пеша до квартала „Сент-кроа“, като всеки път вървеше по същите улици и по същия тротоар, не толкова необходимостта да опази тайната, колкото дългът, който си бе наложила никога да не отстъпва, ѝ пречеше да си повика таксти или, по-късно, да вземе трамвая, в който редовно пътуващите накраая биха могли да я разпознаят, да се обърнат към нея, да я попитат къде отива, нещо, на което Кларис Ривиер, която в този град духом бе Малинка и изобщо не знаеше какво да измисли, нямаше как да отговори с друго, освен с истината.
– Отивам да се видя с майка ми – щеше да отвърне тя.
Беше немислимо да ѝ се наложи да произнесе тези думи.
Щеше да ѝ се струва, че се е провалила там, където провалът не можеше да бъде нито простен, нито забравен, нито преобразен в най-обикновена грешка, провал в самата мисия на собствения ѝ живот, който нямаше друг смисъл, казваше си тя колкото уклончиво, толкова и неумолимо, освен да крие от всички, че Кларис Ривиер се казва Малинка и че майка ѝ не е умряла.
Свиваше по сумрачната Пристанищна улица, спираше се пред къщата с черните стени, отключваше със собствения си ключ и там, във влажното преддверие, отваряше вратата на апартамента.
Майка ѝ, макар и предупредена за посещението ѝ, понеже Кларис Ривиер ѝ идваше на гости всеки първи вторник от месеца, винаги я посрещаше с едно и също възклицание на престорена изненада, изпълнено със самоналожен сарказъм:
– Я, ето я най-накрая и дъщеря ми!
Кларис отдавна бе престанала да се дразни от това, тъй като разбираше, че за майка ѝ, тази обрулена жена, това беше начинът да изрази какво, в крайна сметка, трябва да е обичта, дори нежността към нея, Малинка, която в един друг живот носеше друго име, което майка ѝ не познаваше.
Майката на Малинка не знаеше нищо за Кларис Ривиер.
Но не беше чак толкова загубена, че да не знае, че не знае нищо. Преструваше се, че не се досеща, че дъщеря ѝ Малинка идваше при нея във всеки първи вторник в месеца от един живот доста по-добре изграден и далеч по-малко самотен от този, който тя бе приблизително начертала много по-отдавна и в който тя сякаш живееше и работеше само мимоходом и с единствената цел да може да посещава майка си веднъж месечно.
Кларис Ривиер знаеше, че ако майка ѝ се преструваше, че се е вързала на нейната измама, че ако тя не се опитваше да научи повече за това и че ако понякога ѝ се бе струвало, че майка ѝ изобщо не желаеше да бъде уведомена, то това беше защото тя бе разбрала и приела причините за тайната.
Че ги е разбрала, добре, но защо и как ги бе приела?
Ох, да, точно това, на Кларис Ривиер нямаше да ѝ стигне цял един живот, за да може едновременно да ѝ бъде благодарна, но с благодарност, белязана от отчаяние и злопаметност, но и да изкупи нямото подчинение на майка си пред това, което би трябвало да я скандализира.
И все пак трябваше да действа именно по този начин.
Това нямаше как нито да се обясни, нито да се оправдае, нито да се опрости.
Това че майка ѝ, след като бе разбрала с цялата болка и ужасно огорчение, присъщи за такова едно разбиране, което не можеше да бъде споделено пред никого, се бе превърнала в капризна, свадлива и налудничава жена, а често и в неприятна, не бе достатъчно за Кларис Ривиер.
Тя би искала майка ѝ да е още по-капризна, да е още по-злобна и възмутена.
Но самото нещо не можеше да бъде изречено.
Единствено лошото настроение, острата злопаметност можеха да изразят това и то само дотолкова, доколкото проявленията на неприязън не се доближаваха твърде много до думите за това, което не трябваше да бъде изричано.
Понякога Кларис Ривиер имаше чувството, че едва произнесени, тези думи щяха да ги убият и двете – нея, защото това, което бе сторила, което бе предусетила като дълг и задължение да направи, беше непростимо, а майка ѝ, защото към унижението, че с нея тя се бе държала така, щеше да се добави и унижението, че го е знаела и че го е допуснала дори и само от яд и озлобление.
Тези думи щуха да ги убият, мислеше си понякога Кларис Ривиер.
И ако това не се случеше, ако те оцелееха, във всеки случай те никога не биха могли да се видят отново.
Ето от какво Кларис Ривиер се страхуваше най-много, да се види принудена да се откаже от тези посещения, дори и ако те ѝ доставяха само двусмислено удоволствие, вълнение, изпълнено с болка и неудовлетворение.
Влизаше в стаята, където майка ѝ, изправена до прозореца, през който я бе издебнала и видяла да се задава по тесния тротоар, вече не си даваше труда сръчно да се преструва на изненадана.
Тя вече се правеше на изненадана мързеливо, вяло, с едно по-общо отегчение към всякакъв вид театралност, към тази игра, в която и двете бяха уловени завинаги.
Всеки път Кларис Ривиер долавяше размаха на това отегчение, което за кратко я изпълваше с тревога.
Случваше ѝ се да си мисли, че след като и двете сега бяха мисловно прекосили дебелите стени на мълчанието и срама, които не ги разделяха, а ги обгръщаха, те бяха достигнали до някаква форма на искреност, стига да се приеме, че искреността се бе нагиздила с одеждите на комедията.
Понякога, мислеше си тя, беше сякаш те се вижаха ясно една друга през маските си, като знаеха, че никога няма да ги свалят.
Защото съвсем голата истина не би понесла да я гледат.
– Я, ето я най-накрая и дъщеря ми! – шептеше майката на Малинка и това не дразнеше Кларис Ривиер, тя се усмихваше с някак двойна усмивка, която впрочем избщо не бе характерна за нея, едновременно нежна и предпазлива, широка и внезапно сдържана.
Тя целуваше майка си, която беше ниска, дребна, със съразмерно телосложение, тя също като дъщеря си имаше тънки кости, тесни рамене и дълги, крехки ръце, а и лице със стегнати, леко изпъкнали черти, придаващи съвършена и същевременно дискретна, едва видима симпатичност.
В областта, където беше родена майката на Малинка, а Кларис Ривиер никога не бе ходила и нямаше да отиде, но от която тя бе гледала бегло и с усещане за тежко неразположение няколко снимки от интернет, хората притежаваха същите тези деликатни черти, толкова добре събрани по лицето, сякаш някой си бе играл да ги подреди много внимателно, а и същите ръце с почти същата изящност от рамото до китката.
Това, че майка ѝ бе наследила по този начин физическите характеристики на цяло едно поколение и че после ги бе предала на дъщеря си (чертите, ръцете, източения силует и, слава Богу, нищо повече), някога бе зашеметило от гняв Кларис Ривиер, понеже как можеш да избягаш веднъж завинаги, когато си белязан по такъв начин, как да претендираш, че не си това, което не искаш да бъдеш, което все пак имаш правото изобщо да не искаш да бъдеш?
Но и гневът също я бе напуснал.
През всичките тези години Кларис Ривиер така и не беше изобличена.
Така че с времето гневът също я бе напуснал.
Защото Малинка в Кларис никога не беше разкрита.
Превод от френски Владимир Сунгарски
ЗА АВТОРА – Мари Н’Диай
Мари Н’Диай, френски писател и драматург, е родена на 4 юни 1967 г. близо до Париж като по-малко дете в семейството на французойка и сенегалец. Баща й ги оставя, когато тя е едва на годинка, за да се завърне в Африка. Мари и брай й Пап израстват между френската провинция, където баба им и дядо им са земеделци, и Париж, където майка им е професор по естествени науки. Мари започва да пише още на 12-13 годишна възраст. В гимназията я открива Жером Лендон, основателят на издателство „Минюи”, който публикува първия й роман Quant au riche avenir, когато тя е едва седемнайсетгодишна. Критиката е възторжена и през 1985 г. La Quinzaine littéraire пише, че „ тя вече е голям писател. Тя е намерила своеобразна форма, присъща само за нея, за да каже неща, коита са присъщи на всички.” Н’Диай печели едногодишна стипендия за обучение в Рим. Издаването на първия й роман предопределя не само творческата, но и личната й съдба, защото я среща с бъдещия й съпруг и баща на тримата й сина – писателя Жан-Ив Сандрев. Макар критиците, които считат Н’Диай за литературен феномен, да твърдят че тя черпи творческа енергия от съчетанието на две културни идентичности, авторката не е съвсем съгласна с тях. Разбира се, никой не може да избяга от произхода си, но ето какво казва самата тя, след като на 22 годишна възраст за пръв път посещава баща си в Африка: „Не разпознах нищо, наистина нищо. Няма никакво автоматично предаване на информация от гените, което като се озовеш в родната страна на баща си да те накара да си кажеш: „Е, добре, това е – у дома съм си.” Точно обратното – всичко ти е дълбоко чуждо, много различно, но различно в привлекателен, не отблъскващ, смисъл.” През 2001 г. авторката печели награда „Фемина” за романа си Rosie Carpe, с 9 от 12 гласа и то още при първото гласуване. Пиесата й „Татко трябва да яде“ е включена в репертоара на Комеди Франсез: Мари Н’Диай е единствената жена, която приживе е удостоена с тази чест. През 2009 г. се впуска в нов експеримент и участва в написването на филмовия сценарий White Material заедно с режисьорката Клер Дени, за която казва, че е по-африканка от нея, защото е прекарала детството си в Камерун. Филмът описва историята на една французойка, която управлява кафеена плантация по време на гражданската война. През същата година – 2009 – получава „Гонкур” за романа си „Три силни жени”, който е издаден в стартов тираж от 15 000, но лавинообразно завладява читателската публика и към момента на присъждането на наградата вече достига 440 000 след десетата си допечатка. Според годишната класация на L’Express-RTL, публикувана през март 2010 г., Мари Н’Диай е най-четената франкофонска авторка за 2009 г.
„Ладивин“ е втората книга – след „Три силни жени“, която „Парадокс“ публикува. Очаква се нейното преиздание.
