Митът на националното единство

Историческото познание е обраснало с митове. Причините за това най-общо са две. В миналото обикновено се проектират политически или други цели на съвременните елити и на придворните им историци. Другата причина е употреба на миналото като средство за бягство от настоящето с неговите всекидневни проблеми, казва историкът проф. Пенчо Пенчев.

Всяко общество се крепи върху някаква степен на съгласие около фундаментални принципи като не кради, не убивай и др. Истината е, че отвъд тях съединението не е сила или по-скоро то е сила на един ограничен елит за сметка на останалите. През периода преди Освобождението българското общество има разединение по почти всички принципни въпроси – културни, езикови, политически, религиозни и др. За част от българите преминаването под върховенството на католическата църква е средство за постигане на национално утвърждаване и признание, но мнозинството остава вярно на православието. Част от българския елит вижда в революцията средство за освобождение, докато други разчитат на различни велики сили или на еволюцията на Османската империя и т. н. Конкуренцията и сблъсъкът на идеи ражда истинските постижения.

Единство сред българския народ съществува преди Възраждането – през XV-XVI век. Тогава българите са лишени от свой елит и са оставени да съществуват в рамките на могъщата Османска империя. Сред тях почти няма социални или образователни различия. Те са единни в бедността, неграмотността и изолацията си, в липсата на по-високи цели от чисто физическото оцеляване.

Широко разпространена заблуда е, че

В МИНАЛОТО ЖИВОТЪТ Е БИЛ ПО-ЛЕСЕН

по-спокоен, по-здравословен. Т.е. жизненият стандарт на предците като цяло е бил по-добър и те са представяни като хора с по-високи морални стандарти. Настоящето за сметка на това е изкуствено, пълно с вредни производства, замърсяващи природата, предизвикват болести, климатични промени и др. Този мит не е свързан единствено с възрожденската епоха, но самото Възраждане се възприема като част от „доброто старо време“.

Ето какво представлява животът в българските земи по думите на икономиста и класически либерал Жером-Адолф Бланки, който посещава Пазарджик в Османската империя през 1841 г.: „Никога не съм виждал толкова сакати, гърбави, болни от кожни и скрофульозни болести, отколкото в този мрачен търговски град. Човек се подхлъзва на всяка крачка върху карантии, които всички хвърлят пред вратата си и никой не отстранява.“ Ето и описанието на поп Минчо Кънчев за училището в с. Арабаджиево, където той получава първите си знания: „Намериха ни помещение… гдето вечер затварят магаретата си. Сутрена изринем на магаретата фъшкиите и сядаме да четем.“ Тези примери илюстрират един примитивен начин на живот, който трудно може да се определи като доброто старо време.

МИТ Е УЧЕНОЛЮБИЕТО

на българина и всестранният културен напредък през епохата на Възраждането. Със сигурност през XIX век българската интелигенция увеличава своята численост, появяват се и неколцина имена, които могат да правят чест на всяка нация. Не трябва да се забравя обаче, че през този период огромната част от населението живее  по селата, а и в повечето от тях или няма училище, или ако има, то е изключително примитивно. Изпращането на детето на училище на село не е от осъзнатата нужда от образование, а просто (по думите на един съвременник към местния даскал) защото „сега е зима, нам децата не ни трябват; сега гдето ще салмуват (безчинстват) из къщи, по-добре да се приберат, да ги учиш кадар да се попрекръстват, да отчитат софрата, и това е доста като за нас селяни“.

ПРЕДСТАВАТА ЗА ГЕРОИЗМА

Възраждането наистина е епоха на герои и всеки би могъл да  посочи поне няколко имена, благодарение на които се подхранва самочувствието на доста негодници. Мнозинството българи през епохата на Възраждането не са герои, а обикновени хора със своите малки мечти, постижения и недостатъци. През Възраждането предателите са повече от героите. При това предателите далеч не са главно от средата на чорбаджиите, а са обикновени „хора от народа“. Едно детайлно проучване на българските чорбаджии показва, че от 200 имотни българи, за които са събрани сигурни сведения през онази епоха, едва петима са извършили някакво предателство, за което са налице свидетелства. Проф. Н. Генчев, който е един от най-добрите познавачи на предосвобожденската епоха, с горчивина отбелязва: „С предателство на селянин започна и с предателство на селянин завърши Априлското въстание.“

НАЙ-ГОЛЯМОТО ПОСТИЖЕНИЕ Е САМООРГАНИЗАЦИЯТА

През Възраждането се появява истинско гражданско общество. Всички училища, читалища, църкви и манастири, които се строят по българските земи, са резултат от местна инициатива, финансирани са на доброволен принцип от българи, организацията на строителството, на снабдяването с книги, учебници и други до голяма степен се дължи на успешната самоорганизация на българите. Само за едно десетилетие – през 30-те години на XIX век, са построени, възстановени или ремонтирани 178 православни църкви. Още по-забележителен е фактът, че училищата подлежат на действен контрол от страна на местните общности, които чрез публичните годишни изпити и др. намират начин да се уверят, че получават нещо реално срещу парите си.

ОТНОШЕНИЕТО НА ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ ИНТЕЛИГЕНТИ КЪМ КАПИТАЛИЗМА

През XIX век българите постепенно се включват в относително мащабни търговски инициативи. Появяват се предприемачи, които, без да са специално образовани, разбират и практикуват разнообразна търговия. Те трудно надхвърлят ориенталските нрави, но все пак ценят и държат на доверието и честността като основен капитал. Търговията и честната печалба не са гледани с презрение от тогавашните интелектуалци – и не защото сред тогавашните търговци са преобладавали ангелите, а защото се разбира, че търговията е взаимноизгодна дейност и не се състои единствено от пренасянето на стоки от едно място на други. Дори при строителството на православните храмове някои от средствата за тях не са давани абсолютно безвъзмездно, а под формата на заеми. Въпреки това тези средства се приемат с благодарност от местните общности.

СРАВНИТЕЛНО СЛАБАТА ПРОФЕСИОНАЛНА ПОЛИТИЗАЦИЯ

на българското общество е една от рядко изтъкваните положителни черти на Българското възраждане. По ред причини постът в администрацията не е опция в кариерното развитие на способните българи. Затова те насочват професионалните си усилия най-вече към различни стопански дейности, към училището или към публицистиката. Във възрожденското общество липсва познатата след Освобождението партизанщина, при която много от най-талантливите, добре образовани и способни българи са привлечени към кариера в държавната администрация и за да си я осигурят, се превръщат в клиентела на различните политически партии.

НАЙ-ВАЖНИЯТ УРОК

През периода на Българското възраждане, както и през всеки друг период от историята, българското общество не е населявано от ангели. В него живеят симпатични и не толкова симпатични хора, които имат своите грешки и недостатъци. Сред тях не се раждат суперзвезди на световната интелектуална, стопанска или научна история. Техният живот с недостатъците и постиженията им е в основата на един универсален извод. В обобщен вид може да се твърди, че Българското възраждане е най-силното емпирично доказателство в историята ни, че спонтанният ред, свободният обмен на идеи, свободната конкуренция между различни политически концепции, свободната стопанска инициатива водят до развитие, което облагодетелства възможно най-голям брой хора.

*Откъс със съкращения  от книгата „Минало несвършено. Пропуснати уроци по българската история“, издателство „Ерго

Пенчо Пенчев е професор по икономика и доктор на историческите науки, преподава Стопанска история, История на икономическите теории и Сравнителна политическа икономия в Университета за национално и световно стопанство. Автор е на няколко книги, сред които „Как се наливаха основите“.

Със специалното съгласие на автора. Очаквайте следващи откъси.