Нещото, без което не можем

Един от символите за мен на почивните дни е телевизорът. Но не защото съм прекарал последните дни залепен пред екрана. Добре де, може би отчасти заради това. Но в останалото време – когато правех наистина важните за активната ми почивка дейности като ядене и мързелуване, телевизорът продължаваше да стои включен и да боботи – без да му обръщам внимание.

Или донякъде. Изградил съм си този навик да чувам определени реплики около мен – без контекст и подробности. Само реплики.

И именно така седях във фотьойла с чай и книга в ръка, тотално забравил, че телевизорът е включен и по него тече поредният преглед на отминаващата година и анализ колко сложна ще е следващата, която ни предстои. И точно тогава за секунда слухът ми долови една реплика:

–        Според Вас без какво не може нито едно българско домакинство?

Спрях да слушам и съзнанието ми се върна над чая и книгата, но само за секунда. В следващия час мозъкът ми не спираше да разсъждава над това без какво наистина не може нито едно домакинство. Разбира се щеше да е по-лесно да се заслушам в предаването и да разбера какво има предвид експертът в екрана, но аз не исках експертиза. Исках сам да стигна до верния отговор.

И дълго размишлявах, а чаят изстина без да го докосна. Отначало се чудех дали не е домакински уред – дали не можеш без пералня или без печка. Или дори без телевизор. Но ценностното в мен надделя и си казах:

–        Не може да си такъв материалист, Максиме. Трябва нещо духовно.

И се замислих за любов, подкрепа, здраве… И после материалното в мен заговори и почна да ми дава много примери за това как хората успяват да просъществуват някак и без тези неща. После пак ценностите надделяха, после пак материалните неща… Пералня или подкрепа. Топла вода или изслушване. Печка или доброта. Не можех да реша.

Чаят беше безвъзвратно изстинал и изкиселял и реших да изляза и да ида до магазина. На входа ме срещна касиерката:

–        Момчето, Хубава нова година! – каза тя. Все още не знам как с посивяването на брадата и косата ми, продължавах да съм момчето.

–        Мерси и на теб.

–        И догодина ти пожелавам здраве, веселие и всеки месец да си навреме със сметките.

–        Мерси – отвърнах, но за миг ми просветна – Извинявай – мога ли да те питам един въпрос?

–        Стига да не е за сметки – може.

–        Абе дискутираха по телевизията – без какво не може едно домакинство. Ти какво мислиш, че ми е интересно.

–        Абе, момчето, с какви глупости се занимаваш… Чакай да помисля – каза тя и млъкна. А аз се уплаших, че съм заразил с въпроса си и размишления още един човек и то по-бързо от нов вариант на COVID.

–        Знам, без какво не можем. Без вайбер.

–        Моля ?

–        Ами нали знаеш – там дето си пишем. И дето ти напомням, че ще мина за парите. И дето ни пишат колко заразени има и каква ще е украсата в София. И дето се чувам с дъщеря ми в Англия. И там дето й пращам снимки…

–        Не съм сигурен, че всички имат нужда от вайбър – отвърнах аз – Аз не го ползвам много, много.

–        Хайде, хайде – всички го ползвате – намигна ми тя и се качи в асансьора, а аз се отправих навън.

И с риск тази история да се превърне в реклама на мобилно приложение, май беше права. Истината е, че аз наистина не го ползвам много – ползвам други приложения за комуникация. Но го имам. Заради групи, свързани с работа и заради други екипи, в които участвам, където хората по-скоро имат това, отколкото всички други неща. И заради информация за какво ли не. Да, включително колко болни има днес. Но в повечето случаи не отварям всичко. И за разлика от другите неща на телефона ми, над него стои голям червен номер с непрочетени неща. Защото – особено в почивните дни нито работните, нито болните неща са ми особено интересни.

Но въпреки това не бях сигурен, че именно това е най-важното нещо за всеки. Трябваше да го проверя поне за себе си. И затова на другия ден отделих цялото си време през деня на това приложение. Седнах и зачаках. Бях решил да не правя нищо важно, а щом чуя звука за съобщение, да го отворя веднага и да видя до каква степен се вълнувам.

Дзин – каза първо телефона. Ковид заразени. Бях разочарован. А после мълчание. Мина час, мина два – аз забравих за експеримента и денят ми продължи с други задачи. Очевидно това не беше най-важното нещо за мен поне.

Но в един момент се започна дзин, дзин, дзин, дзин. Бяха всичките групи, в които членувах. Част от тях си пожелаваха Честита нова година с още по-нелепи картинки от други места. А аз седях и ставах все по-радостен след всеки дзин и всяка картинка, препратена за 20 път с пожелание.

Защото не знам за експерта в телевизора или за касиерката на блока, но за мен нещотоq без което не можем са другите хора. Които да ни напомнят, че ги има. Дори и с повтарящи се съобщения и безпредметни пожелания. Или просто с едно дзин.

Така че пожелавам ни прекрасна следваща година и още по-хубав Шабат и по-често дзин да бъде поздравление, а по-рядко просто някаква информация.

Шабат Шалом