Част 1. Защо „Одисея“ продължава да има значение
„Пей и за нашето време“ – така казва Омир на своята муза в началото на епическата си поема „Одисея“. Почти три хилядолетия след като е била написана, тя все още пее.
Първата дума в поемата на Омир е „човек“. Това е многозначително, защото Одисей – прочутият военен герой, когото Омир представя още в началото като polytropos („човек с много лица“, „човек с много обрати и умения“) – не е просто човек. Той е мъдър и хитър човек.
В един епизод Одисей се изправя срещу еднооко чудовище, което се хвали, че името му е Полифем (от гръцки „много прославен“), а след това го моли да разкрие собствената си самоличност в замяна. Прочутият с предпазливостта си Одисей му отговаря – не без доза ирония – че името му е Никой.
Малко по-късно се възхищаваме на далновидността на Одисей, защото след като той и хората му ослепяват Полифем, за да избягат от това да бъдат изядени, чудовището започва да вика съседите си за помощ, крещейки, че „Никой“ го напада. Съседите му, разбира се, отказват да се притекат на помощ.
Човекът с многото умения побеждава гордия и късоглед звяр чрез своята мъдра предпазливост.
„Одисея“ изчезва от американското образование
„Одисея“: Приказки за храбрия Одисей – сурови и величествени
Смятаме, че познаваме „Одисея“ и знаем за какво се разказва в нея. Носителят на „Оскар“ режисьор Кристофър Нолан, чийто филм „Одисея“ вече се прожектира в кината, изразява общоприетото разбиране, когато я нарича „най-великата приключенска история“.
Но какво, ако сме разбрали прочутата поема погрешно? Ами ако Омир никога не е възнамерявал да разкаже просто най-великата приключенска история? Ами ако целта му не е била да ни забавлява?
Именно великият философ Платон ни насочва към по-доброто разбиране на това. В „Държавата“ Сократ отбелязва, че неговите съвременници наричат Омир „възпитателя на Елада“. На друго място Аристотел го нарича „учителя“. Това е било общоприетото мнение сред гърците.
Тези твърдения звучат странно за нашия съвременен слух.
Днес смятаме, че образованието се осъществява чрез учебници, в училищата или университетите. Образованието се е превърнало в индустрия. Историите съществуват просто за забавление.
Гърците обаче са смятали, че образованието е не толкова разпространяване (или произвеждане) на знания, колкото процес на обучение в мъдрост и добродетел.
Гостоприемство чрез Евмей.
Много преди философията да анализира добродетелта, Омир ни е дал нейните въплъщения. А тъй като, както отбелязва Аристотел, хората са най-подражателните от всички същества, усвояват първите си уроци чрез подражание и по природа изпитват удоволствие от наблюдението на подражания, следва, че великият поет като Омир е най-добрият вид учител.
Ние изпитваме наслада, докато той ни учи.
Да възприемаме Омир като учител напълно променя начина, по който четем „Одисея“. Именно това е причината музата на Омир все още да пее. Той не просто ни доставя наслада. Той ни учи какво означава да бъдем хора.
Ако Омир е учител, а Одисей е неговият образец за мъдрост, тогава трябва да го разглеждаме като учител по мъдрост.
Какво ни учи Омир и по какъв начин го прави?
Омир възпитава желанието.
Желанието е червената нишка, която преминава през всички епически поеми на Омир. Незаконното желание на Парис към Елена предизвиква война, която унищожава Троя. Омир не просто предупреждава за пагубното влияние на Афродита – богинята на любовта. Проблемът е в избора на Парис: той поставя похотта над мъдростта. Хората, които не умеят да контролират своите страсти, вървят по същия път към гибелта. Ние трябва да се научим да обичаме мъдростта, както я обича Одисей.
Чудовищата, срещу които се изправя Одисей, не са просто същества. Те олицетворяват изкушения.
Калипсо изкушава Одисей с вечен комфорт, лишен от дълг. Лотофагите изкушават хората да забравят болезненото си минало. Кирка предлага безсмислено подчинение на желанията и инстинктите. Сцила и Харибда ни изкушават да възприемаме живота като избор между две злини. Сирените предлагат надменността на безсмъртната слава, но без онези неща, които правят човешкия живот пълен – семейство, дом, град и наследството на име, с което човек може да се гордее.
Всеки епизод задава един и същ въпрос: кой или какво управлява душата?
Да сведем „Одисея“ на Омир до обикновена приключенска история е все едно да приемем, че главният ѝ герой е Никой.
„Одисея“ на Омир не е просто приключенска история.
Тя е психагогия – „пътешествие на душата“.
Омир вдъхновява Платон
„Най-сигурното общо описание на европейската философска традиция е, че тя представлява поредица от бележки под линия към Платон.“
— Алфред Норт Уайтхед
Платон описва душата (гр. psyche) като съставена от три части, всяка от които има собствен стремеж, поставящ я в противоречие с останалите.
В „Държавата“ Платон изгражда цял един град, за да онагледи своята тристранна представа за душата – разум, дух и желания (страсти), като всяка от тези части има своя съответстваща обществена функция: управник, пазител и производител/потребител. Макар всяка част на душата да изпълнява своята роля и да трябва да получи дължимото ѝ място, Платон твърди, че за да има човек добре устроена душа и да живее справедлив и хармоничен живот, разумът трябва да управлява другите две части.
Откъде е взел тази идея?
Несъмнено я е почерпил от Омир – „възпитателя на Гърция“.
Одисей е изключително пресметлив човек, но успява само когато разумът управлява неговите действия. Неговите спътници, от друга страна, загиват, защото желанията и страстите им вземат връх над тях.
Ако западната философска традиция е поредица от бележки под линия към Платон, то нейният непризнат учител е Омир. Пътешествието на душата, което стои в основата на философския анализ на Платон, за първи път е очертано в голямото приключение на Одисей.
Защо „Одисея“ продължава да има значение?
Не заради приключенията в нея, а защото тя пее за човешката природа чрез симфония от смислени образи. Тя обхваща боговете и подземния свят.
А човешката природа не се е променила.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Подкрепете ни
