Писателите на чашка: кой как пиеше
В поредица от кратки, иронични и понякога безпощадни портрети поетът Марин Георгиев припомня как са пиели писателите от неговото поколение. От гуляйджийската наслада на Николай Кънчев до въздържателството на Радой Ралин – чашката се оказва не просто навик, а повод да бъдат разкрити характери, суета, амбиции, литературни приятелства и властови отношения. Един личен поглед към писателската бохема от времето на социализма
Бележки за ония времена
Николай Кънчев – гуляйджийски, рахатлийски, с наслада.
Васил Попов – да изпита силата си и да покаже мъжественост.
Иван Цанев – любител на водката и концентрата – изтънчено сладострастно, както пчела залепнала о гроздово зърно или полски цвят.
Константин Павлов – самоотвержено героично.
Дончо Цончев – показно настървено, за да се изпита и докаже.
Виктор Пасков и Христо Калчев – с неутолимата сладост на алкохолика в тиха сговорчивост.
Георги Джагаров – театрално, показно, а една от най-първите барманки на писателското кафене – Мария – ми довери, че с голям страх му поднесла студен чай, приличен по цвят на уиски, защото го съжалила че потребява толкова много алкохол. Рискувала, но улучила: оттогава Джагаров ѝ казвал: – Донеси от моето.
Янко Станоев – празнично, като средство за разпалване на остроумието и артистизма му, беше забавен. А и досаден.
Павел Вежинов – необходимост за приспиване на съвестта от само нему знайни грехове.
Славчо Красински – здравословно, от излишък на здраве в името на здравия дух.
Петър Алипиев – ритуално, без да му действа, беше як като бик.
Никола Инджов – артистично и сладкодумно, като наследство от дипломатическата му дейност в Латиноамерика, в писателската станция Варна вечер пиеше кубински ром, наметнат с пончо.
Ивайло Петров – бавно, на глътки, задължителна гарнитура за монолога му. Стига да си търпелив да слушаш.
Тончо Жечев – многоопитен винар, пиеше с естествената неутолимост от земния дар и природната щедрост.
Георги Константинов – подражателно и ахмашки, не му бе в природата, но искаше да докаже че и той е като другите, защото винаги бе с важен държавен пост.
Ямболската група – колективно и тайнствено, сядаха на отделна маса и пиеха почти шепнешком, затворен кръг: тартор Димитър Яръмов, доведени и лансирани от него в София – Атанас Тедоров и Димитър Кралев – всички направиха по-големи кариери след 1990 г. от него, а той – образец за прагматичност през соца, в условията на пазарното стопанство се срина и скоропостижно си замина.
Борислав Геронтиев – самодоволно началнически, празнично, заслужена награда след усилен труд.
Йордан Вълчев – юнашки, с пламенна реч като пред строена рота, размахвайки ръце за отнетата му сабя.
Калин Донков – мълчаливо, потъващо, нарцистично, с израз на обеден поради недооцененост.
Иван Динков – драматично скръбно, като над общ гроб на загинали за Отечеството, та всички да го забележат.
Любомир Левчев – предпазливо, озъртащо, от отбрани питиета като за висш чиновник, бе издръжлив на концентрати, съчетаваше пиенето с делови жестове, нещо записваше в някакъв бележник, с намерение да вземе мерки, но от това никога нямаше резултати; вероятно с тази имитация поддържане имиджа си на деловита и важна личност в държавната и партийна йерархия.
Светлозар Игов – артистично, волно, стимулиращо мисловността, свободолюбието и дързостта му. Понякога чак и запяваше. Не се напиваше.
Росен Босев – кротко, напоително, жилав, издръжлив любител на концентрата, сладострастен пушач, разказващ бавно и подробно; вечни сътрапезници (и изоплзвачи) на щедростта му да черпи и покровителства поради силните му позиции в литературната йерархия, бяха Васко Жеков и Янко Станоев.
Янко Димов – непредвидима попивателна, поглъщаща неизмеримо количество концентрат, спрямо хърбавия му вид, със залепнала сякаш на устата му цигара. Добродушно заядлив. Нарече шефа на писателския ресторант Германов, бивш служител в милицията, очилат и с вечно зачервено лице: – Приличаш ми на сварен рак!
Германов кипеше от гняв и омраза на границата на пръсването, но се владееше, защото му бе наредено само да подслушва и следи, да докладва, но да не влиза в пряк спор.
Радой РАЛИН – въобще не пиеше. Беше въздържател.

