Ползвай правата си, за да не ти ги вземат!

Разказвал съм и за моите срещи и с органите на реда и неадекватното ми поведение – тип „Стреснат съм и не знам какво да кажа“, което понякога е водело до това да бъда проверяван „за всеки случай“.

И предвид тези две мои любимости – полицаи и пешеходни пътеки, въпрос на време беше те да се срещнат.

Всичко започна на малката пешеходна пътека на изхода на парка, в който се разхождам. Тя пресича една малка уличка и като цяло не е особено нужна, понеже не е сложно и тежко кръстовище и колите не преминават с мръсна газ, но въпреки това – предвид, че често минавам оттам – това ми е една от любимите пътеки в града. И така онзи ден се насочих към нея, когато в далечината забелязах полицейска кола.

Кола, която се движеше изключително бавно – знаете, виждали сте как патрулират колите и едва – едва се движеше по улицата. Погледнах я и застинах. От една страна – знам, че съм с предимство и те ще спрат – но ако са полицаи и това спиране ще им попречи на важната работа!… Освен всичко те се движеха толкова бавно, че най-вероятно ако просто бях тръгнал – те щяха да преминат без проблем. Но се притесних.

И стоях, прав, гледащ в посока на колата и наблюдаващ как тя бавно- бавно приближава пътеката и накрая спира точно пред нея.

Тук вече времето спря и като че ли бяхме в някакъв уестърн. Вятър вдигна малко пустинен пясък (от бурята онзи ден), в слушалките ми зазвуча Енио Мориконе (мир на праха му), а ние с полицаите в колата стояхме и се гледахме. Отнякъде се чуваше цвилене на кон. Кой ли от нас ще реагира първи. Секунда, минута, две, цяла вечност…

Изведнъж прозорецът на полицейската кола се отвори и се чу:

–        Айде бе, момче, ще минаваш ли или заспа на тая пътека!

Погледнах го, усмихнах се и преминах победоносно през пътеката. Музиката се усили, а в целия див Запад вече знаеха, че има нов герой, победил славните софийски шерифи.

В този момент моят филм трябваше да приключи набързо. Колата премина пътеката и спря до мен, а отвътре излезе единият шериф и каза:

–        Абе, я си дай личната карта, че си ми малко съмнителен.

Музиката беше заглъхнала, вятърът се беше успокоил. Все още цвилеха коне, но това е от квартала, в който живея, а не заради уестърн преживяването ми… Извадих си документите и ги подадох на полицая.

Той ги предаде на колегата си и зачака отговор. Аз събрах смелост и попитах:

–        Ако не е проблем, мога ли да попитам, защо ме проверявате?

–        Защото не мина на пешеходна пътека!

–        Това – това – противозаконно ли е?

–        Не – отвърна ми полицаят – това е твое право. А правата са, за да си ги използваш. Не са ти дадени толкова много права, че да ги пренебрегваш.

Просто ме ядоса – защото не се възползваш от правата си. И като човек не се възползва от правата си, идват едни хора и им ги взимат. От мен да го знаеш.

–        Колега, чист е – обади се другият полицай.

–        Айде, довиждане – подаде ми личната карта – и другият път като видиш да се задава кола, дори и полицай и имаш право – възползвай се – то си е твое…

След което се качи в колата, а тя със същата бавна скорост продължи по пътя си. Аз стоях с лична карта в ръка и не знаех какво да правя. Засрамих се. И просто… И просто прибрах картата и се върнах на пътеката. И я минах 3-4 пъти. Хей така, защото имам права. И те са ми важни и не бих искал някой да ми ги отнема.

Благодаря ти г-н полицай! Мисля, че ти спечели нашия двубой и си вече най-големият герой в Дивия Запад. Или поне в дивата част на София.

А на нас ни пожелавам да се възползваме от правата си. И да пресичаме на пешеходни пътеки.

Шабат Шалом.