Преди гледаха „Йо-хо-хо“, а днес глуповатия „Спондж боб квадратни гащи“

Жал ме обзе когато чух в Народното събрание, зала Изток, как се обсъжда поредната реформа в образованието. Не за старите и нови експерти, не за поредния министър на МОН, не заради непознатия никому зам. кмет по образованието от СОС, не дори за чаровната шефка на културата Яна Генова, разказваща по людмила-живковски възгледите си за ученето на днешните малки и големи деца като пиршество на фантазията и свободата.

Жал ме обхвана от дочутия детски цитат. Спомена го една от ентусиазираните авторки на „Визия за децата в България“, важен политически документ на бъдещата промяна в училищната среда. Той се оказа вдъхновен от мечтателката Елисавета Белобрадова от Демократична България, която е и председател на Комисията ко култура. В скоби отбелязвам, че тя не пропусне да спомене парите отвън, дето щели да ни помогнат за щастието на младите. Някакси прозвуча наивно. Може и да греша.

Та, по време на фокус групи из страната, авторите на „Визията“ срещнали едно дете. То казало: “Не съм по вкуса на възрастните хора“.

Точка на дискусиите, реформите и визиите. Ясно е, че всички те са обърнали гръб на това дете. Заедно с баща му, родната майка, „Аз съм българче и расна в дни велики в славно време“, тестовете и патриотичните грижи за него от тамплиерката-образователна синдикалистка, вечна като египетските пирамиди, забравих й името.

И защо да мисли обратното това дете?

Него са го изоставили например филмовите режисьори и сценаристи, които са много сърдити на държавата, че не им дава достатъчно пари за изкуство. Знаете ли колко детски филма имаше до падането на гадния комунизъм? Над 60(!) заглавия, между които хитовете „Рицар без броня“ „Йо-хо-хо“, „Васко Да Гама от село Рупча“, „Таралежите се раждат без бодли“,“Патилата на Спас и Нели“. Знаете ли колко игрални филми и сериали са направени след падането на Берлинската стена? Броят се на пръстите на едната ръка. Някъде към 2017 година се появи „Лили рибката“, а към 2020 – “Румбата, аз и Роналдо“. За „Лили рибката“ тръгнаха идиотски анти-джендър скандали, а феновете на „Румбата…“така и не видяха втори сезон!

Когато културни ентусиасти предлагат забавления на семейството за Коледа, те съставят меню с втръсналия на десетки поколения „Сам вкъщи“, „Извънземното“, „Кокозайо и Хамстерът на мрака“, както и „Хари Потър“, не особено разбираем за турско-ромско-помашките дечурлига. Като казах турски деца, се сетих как съседката Турция поддържа детски телевизионен канал, та из Родопските села гледат турскоезична продукция. Въпреки обещанието за детска програма на генералния директор Емил Кошлуков, по БНТ няма нищо. БНТ 2 за „Лека нощ, деца“ пък излъчва безобразни филмчета, повечето от които са древни колкото споменатата синдикалистка-тамплиерка.Как да не предпочете три или шест годишният да му пуснат детския канал Nikelodeon с „Къщата на Шумникови“ или глуповатия „Спондж боб квадратни гащи“! Хем се забавлява, хем си яде филията, хем учи английски език!

Щом киното печели пари със сюжетите от  комплексите на генерацията Z, младите влюбени или убийства от ревност, така то издава ценностната си система. В нея Боби, Пепи или малкият Митко липсват.

Съкрушително право е детето, което казало, че възрастните хора не го харесват. Думите му са горчива рефлексия за света, в който то е принудено да обитава. Те са обратната връзка на уж грижите на много загрижените родители, на доскоро нископлатените му учители, на визионерите раздаващи с пълни шепи (не)конвертируемия училищен опит на Финландия, Ирландия или Португалия, на менажерите на неговото детство и тийнейджърство.