През хладната земя
„През хладната земя“ е книга за Терезин, градът обособил се около построената от императрица Мария Терезия през 18 в. крепост. И тъй като Терезин – кръстен на императрицата, разбира се, се асоциира със зловещи факти от европейската история, значи това е история за Историята. Незаличим и трагичен е споменът за Втората световна война и нацистката окупация, когато градът е превърнат в междинна станция, гара разпределителна за стотици хиляди хора, които поемат оттук пътя към лагерите на смъртта.
В тази своя книга Яхим Топол* повдига сериозна и все още актуална тема – дали трябва да погребем трагичното минало или по-скоро да запазим спомените за него като предупреждение към бъдещите поколения? Толкова дълго след края на Втората световна война, стигмата на Холокоста все още е отворена рана за душата на човечеството, която очевидно никога няма да се излекува напълно – но кой от двата споменати пътя най-добре би ни помогнал да облекчим тази горяща злоба?
Заслонява челото си с ръка, дири нещо в ръмящия дъжд, гледа нагоре, към мен. Беше непростимо, че в този момент на изострено внимание се държах едва на няколко тънки дървесни корена. Те изпращяха и аз се изтърколих долу. В краката й. Така с Ула се срещнахме за втори път.
Да, бяхме се разбрали онази вечер в Салодкий фалварек. Добре си спомня за двора с плъховете, където бяхме офейкали всички. Когато обявиха извънредното положение. А каква е ситуацията сега? Разправя, че президентът най-вероятно е смазал опозицията. В Минск обаче, а най-вероятно и другаде, все още се водят боеве. Затова избягвали шосетата. Но вече цял ден е без обхват. Всичко това тя ще ми каже тепърва.
Приема като голяма шега, че този път тя може да помогне на мен да се изправя на крака.
Да, и двамата сме чужденци.
А освен това сме и колеги.
Тук сме на Черния хълм. Така казват, че се нарича. Този хълм бил натрупан, за да скрие гробището, разказва Ула. Всъщност това е огромен курган.
Кимвам.
Радва се, че ме вижда!
Да, смее се, когато ме хваща за ръка и аз се изправям.
Иначе обаче не вижда нищо весело в нашата ситуация.
Така е, Ула е в доста мрачно настроение.
Аз пък съм доста радостен.
Не е дебела. Голяма е, и мощна. Много по-едра е от Марушка. Има бръчки по лицето и челото. Мислех си, че е само уморена, но тя е и малко стара. Има малко по-тъмни светли коси от Сара. И това, заедно с жълтия гащеризон, изглежда много добре.
Радвам се, че я намерих, това е ясно.
Лежим по корем в прокъсаната палатка, главите ни стърчат навън. Между дърветата се белее и малко от полето. Не гледам натам. За кратко не вали нито дъжд, нито сняг, което, както ми обяснява Ула, е изключителна рядкост. На огъня в канче се сгрява вода. Наблизо имало поток. За ядене нямаме нищо.
Мъжете, чийто огън е на около десетина метра, се тъпчат със сланина. И с хляб. Познах брадатия, на когото бях попаднал в гората. Седи до огъня с един негов другар. Двамата доста си приличат.
Фьодор и Игор, казва Ула. Счупили й джипиеса, дураците!
Да, тя ги ненавижда. Да, те са част от групата партизани, които министерството на туризма предоставило за нейната експедиция.
Пътуването ни трябваше да свърши в Хатин, казва ми Ула. Там трябваше да транспортираме образците. Но тия негодници твърдят, че са видели пожар. Не искат да продължат. Тъй че останахме тук.
Останалите зачислени от министерството, както тя нарича партизаните, отдавна избягали. Взели, каквото могли, останалото унищожили.
Според Ула саботират работата й от момента, в който политическата ситуация се стабилизирала. Явно опозицията отнася здрав пердах.
Разказвам й за себе си. Щастлив съм, че след мъкненето по полето съм увит в спален чувал, при това и в палатка. Разказвам за задграничното си експертстване, за пътуването си до тазистрана. А също и за пожара в музея. Само някои неща.
Ула! Партизаните не са излъгали! Хатин вече го няма?
За Алекс и Марушка не казвам нищо.
Ами да, сигурно, казва Ула и заравя брада в дрипите, които й служат за възглавница. Работилницата на дявола, и аз съм тук заради нея.
Показва ми къде държи образците. Тези, които не изпопадали по снега или не се изгубили по пътя. Имала два, не, три пъти по толкова!
Все пак е учен, изследовател и теренен работник!
Тя е най-добрата!
Затова в Берлин я избрали между всички други.
Но сега – край.
Обръщам се. Присвивам очи в полумрака на палатката. Натам, където сочи. Сандъци, сандъчета. Но не като тези на Каган – старовремски, дървени и изподрани. Това тук са елегантни пластмасови кутии. С двойно подсигурен капак. Сини, червени, жълти, докъдето ти стигат очите. Тия сандъци наистина са официални.
Ти си ги докарала, нали?
Аха.
Всички сандъци и найлонови чували, с разпознаваемо съдържание от кости и дрипи в различна степен на тление, са отзад в палатката. Зад гърбовете ни. От тях е издигната стена. Стена срещу вятъра.
А спални чували и одеяла мога да си взема, колкото искам.
Останали са от нейните колеги и сътрудници.
Увиваме се и чакаме да стане водата за чай.
Говорим си на онези езици.
Сигурно съм заспал първи.
Отварям очи, усещам го, не го виждам. Ула ме държи за ръката. На топло сме. И чувам да пръхти кон. Не го бях видял, обещавам си, че сутринта ще поправя това. Сред нощните звуци чувам звън, сигурно кончето е блъснало клон, ударило е камък с копитото си.
На сутринта онези двамата ги няма. Заедно с коня. Ула седи пред палатката, в ръцете й – самун хляб. Досещам се, че са й го оставили. После Ула се заравя отзад в палатката, чак при пробите, пъха се под купчина одеяла и мълчи.
Отивам да огледам бивака. От вятъра ни пази теснина, малка, тясна урва, врязана в хълма.
Вървя нататък, навсякъде между дърветата има кръстове. И изписани камъни. Веднага откривам каруцата. Според дирите конят е стоял точно тук. Може и двамата да са се яхнали на него. Ако сляза долу, в подножието на хълма, още ще мога да видя как следите им се влачат в равнината.
Под платнището на дървената каруца има още сандъци. Леко открехвам най-близкия, червен, но няма никакви цанци, само черепи. Този има дупка от изстрел в челото, може да се пъхне пръст в нея. Почуквам по черепа и го връщам обратно.
Никакви запаси, оръжие, дрехи, нищо друго освен проби няма в каруцата. Ще я оставим тук, казвам си. Образците да вървят на майната си. Да изгният. Ще се махнем оттук. Да, все някъде ще стигнем. До някое шосе. Ще сме заедно. За това си мислех. Когато започна пургата.
Най-напред вятърът започна да носи срещу ми откъснати листа и малки клончета, после дърветата започнаха да трептят във вихрушката, да скърцат, вятърът гонеше снега от полето между дърветата, изведнъж във вихъра започна трудно да се диша, това трая няколко мига, а после въздухът вече причиняваше болка в дробовете. Двуметров клон, изтръгнат от урагана, прелетя през главата ми. Вмъкнах се в палатката.
Има буря, казвам й, защото тя седи там, подпряна с гръб на сандъците.
Това е пурга, казва Ула. Вече няма да се измъкнем оттук. Имам вода в две кофи.
Урвата пазеше палатката. Въпреки това скоро не можеше и глава да подадеш навън. Вятърът моментално залепваше устните и клепачите един за друг, навън дори не успявах да се изправя. Ще попилее онази каруца. Представих си строшените кутии, кости, летящи във въздуха, черепи, разбити в камъните.
Ула. На теб това ти е познато. Кога ще свърши?
Последният път ураганът я затворил за осем дни. С група колеги, храна и пиене в здрава дървена барака. Имали даже китара и колективни игри. Тогава събирали проби в Сибир.
Аха.
Скоро ще започне снеговалежът, а когато свърши ураганът, ще дойдат студовете. Ако никой не се появи, почти нямаме шанс, казва Ула.
През нощта, или когато си мислим, че е нощ, спим. Притиснати един в друг. Събуждаме се. И ядем хляб.
Сънувам Паячето. Вътре в мен е. Разтапя се. Отравя ме. Всички онези данни и адреси заливат вътрешностите ми.
Тя седи до мен и очите й са отворени.
Разказва ми за работата си.
Нейният екип бил избран за рекогносцировка на некрополите в една от областите на Беларус, тежко засегнати от радиация.
Когато избухнал Чернобил, радиоактивният прах замърсил една трета от Беларус, разказва тя. Радиационен геноцид, така казват. През деня, в жегата или в пороите, се въртяхме покрай гробовете. Колко пъти местните от селото само дето не ме заплюваха. Всеки знае местата, където са скелетите, но това е табу. Като разкопаваш стар гроб, трошиш ребрата на живите, се казва.
Аха!
Защо копаете? Оставете ги. А също и нас. Така им казал кметът в едно село. През нощта вещите им изчезвали. Това, което с такъв труд изкопавали, някой затрупвал наново. Подозирали хлапетата от селото. Когато веднъж отишла на пазар, казала на тълпата хора, които се струпали около нея, че е холандка. Не германка. При това жертвите без съмнение били застреляни от части на НКВД.
Откъде знаеш?
От куршумите. И от други подробности.
Знаеш ли, че в замърсените области появата на рак при децата и до днес е двадесет пъти по-висока, отколкото на други места? Храната трябва да се докарва от другаде.
Ула, това е истински ужас!
Колегите й отпадали един подир друг. Наранявания по време на работа, стомашни разстройства заради лошата вода. Депресия. Започнали и проблемите със служителите на министерството. Сума ти проби се изпогубили.
Потупвам я по рамото. Предлагам й две от сините хапчета, които съм извадил от джоба си. Глътва ги и отпива вода.
В Октябарск намерихме гробове със стотици хора. Бяха ги избили или голи, или в летни дрехи, които бяха напълно изгнили. Куршумите и гилзите бяха от всевъзможни видове оръжия. Иначе нищо, никакви документи, монети в хастара, натъпкани с вестници обувки, момичешки шноли – нищо, никакви улики.
Ами зъбите, питам. Спомням си за мазето на Каган. Или пещерата, или в каквото там бяхме.
И поправяни, и непоправяни, казва Ула. И махва с ръка да не я прекъсвам. Аз също се напивам с вода.
Ще проучим скелетите с усъвършенстван радиокарбонов метод, разказва Ула, и ще се опитаме да определим кога се е стигнало до тази касапница. И – на това не бих акцентирала – но ще си каже думата генетиката. Ако гробът е пълен с цивилни, поляци или да кажем руснаци, няма да има различия. Но ако става дума за войници от вермахта или за еврейски граждани, разликите са видими. Но не казвай на никого за това. Тя, генетиката, няма много добра репутация.
Няма, обещавам й.
Беше ад. Колко пъти, безпомощна, да кажем в дъжда през нощта, съм ровила с лопатка на края на ямата и съм размишлявала. Съветски хора ли са убивали тук други съветски граждани, или пък немците са убивали съветски хора и евреи, или пък немци и съветски хора са убивали други съветски хора? А имай предвид още, че тук те, естествено, се делят и на белоруси, и руснаци, и украинци, и русини, а има също и поляци и балтийци, и още други, а ти, извинявай, какъв си?
Чех.
Аха. Тези не ги знам. Кой е в тези гробове? Това е основният въпрос. Тук, на изток, не са се водили никакви протоколи, както у нас, къде ти. Местните продължават да мълчат дори и след всичките тези години.
Ула! Сигурно те си знаят защо.
Страшен хаос! Във всеки случай без план за обновление на некрополите Беларус няма да влезе в Европейския съюз. Дори и да падне диктатурата. И дума да не става! В обединена Европа просто не може да имаш някъде някакви ями с трупове, не ставай глупав! Всичко това трябва да се разчисти.
Не казвам нищо. Терезин чудно го бяха разчистили. Специалистите.
Ей, Ула, а в крайна сметка не е ли все едно кой лежи в тези гробове?
Бъркаш! От това зависи много. Става дума за пари. Защото кой трябва да плати? Това обновление? Работата на специализираните екипи? Навсякъде в Европа на мястото на поклонение се веят знамена. На Изток из разкаляните полета се разхождат гарвани и кълват черепите. Зловещо.
Накратко, тук наистина е била работилницата на дявола, така е!
И Ула се протегна към стената от кутии и ми подаде платнена торбичка. Бъркам в нея. Копчета. Медали. Претеглям с ръка катарамите със свастики. Значки с черепи! Има много от тях.
Фьодор, Игор и техните другари, казва в ухото ми Ула. Хванахме Фьодор и Игор да ходят на лунна светлина и да хвърлят в ямите есесовски копчета. Защо го правят? Искат цялата ревитализация да я плати Германия. Но това не е справедливо!
Ула се разплака и отново се зарови в одеялата. Пъхнах торбичката отново между кутиите. Пих вода, отчупих си парче хляб. Сините таблетки ме държаха. Навън свистеше вятър, а очевидно валеше и сняг. В палатката ни беше топло. Урвата ни пазеше от урагана. Ула разправя ужасни неща, но тук всички го правят. Всъщност не съм толкова зле, си казвам.
После изпод одеялата се подаде ръката й. Има черни, изпочупени нокти. Сигурно от копаенето. Хвана ме за ръката и ме придърпа. С радост се зарових при нея в одеялата.
По лицето й се стичат сълзи.
Знаеш ли, и аз принадлежа към живите, на които това копаене им троши ребрата, казва тя.
Какво?
Бях малко момиче, когато намерих онези снимки. Мама ги пазеше зад бюфета. Моят баща е бил тук по време на войната, знаеш ли? Капитан от вермахта. Ама какво си мислиш – аз още нямам и петдесет. Тогава баща ми бил най-младият капитан в цялата армия. Представяш ли си?
Да, казвам. Не искам да говоря за моя баща.
Да, а на тези снимки! Около татко. Мъртви селяни. Татко се смее. Мама каза, че тъкмо бил освободил някакво село от болшевиките и ги открил там. Да, за малко да полудея.
Той какво каза?
Обеси се, докато бях още невръстна. Нищо не научих от него. Като ученичка започнах да чета всякакви мемоари, да гледам филми, после проучвах архивите, мислех си, че ще полудея от този ужас. Вече не ставаше дума за баща ми, а изобщо.
Че всичко това се е случило?
Да. Когато разбереш какъв ужас изобщо е възможен, и това знание се настани в ума ти, ставаш различен човек от останалите. Това остава в теб. Като незаздравяваща рана. Как може да ходят на училище, да играят пинг-понг, да ходят по срещи, мислех си за приятелките ми. Трябва да крещим, трябва да спрем това зло. Бях обсебена. Виждах злото навсякъде. Във всички. Скоро вече нямах никакви приятелки.
Подадох на Ула парче хляб. Остави си го за после.
Не може да разбереш подобна жестокост. Разумът не е подготвен за това. Но ми хрумна, че сама трябва да балансирам ужаса. Поне мъничко. Можех да стана монахиня и да се моля. Можех да замина за Калкута и да помагам на болните от проказа. Но станах учен. На мен това ми помогна. Е, това беше всичко. Сега съм тук.
Ула се надига от завивките и сяда. И ме гледа.
Ей, колега, а ти по-скоро изследовател ли си, или музеен работник?
Спомням си терезинските катакомби, както и музейчето на Алекс.
По-скоро изследовател, казвам.
Значи знаеш, че тук сме на Черния хълм. Тук докарвали хората от града и ги убивали. Сталин избил двадесет процента от руската интелигенция, но деветдесет от белоруската. За масовия гроб в Куропати знае всеки. Но Черния хълм бе открит от белоруските археолози едва пред няколко години. От тези изследователи вече почти никой не живее тук. Президентът уреди да изчезнат или пък избягаха. Но ти знаеш.
Истината е, че си нямам и представа. Но кимвам. Когато Ула говори така начетено, ми напомня Марушка, а също и Сара. Но когато гледам Ула, мисля за Ула.
Куропати е в покрайнините на Минск, казва. И президентът реши, че оттам ще минава магистрала. Мястото на общонародна почит ще бъде унищожено.
Ще прати там багери, така ли?
Аха, кимва Ула. И отново тършува в кутиите си. Казвам си, че ако ураганът още се засили, така или иначе ще ги събори. Но затова не искам да мисля.
Измъква бутилка. Водка.
Под този хълм може да има петдесет, сто или дори двеста хиляди мъртви, казва Ула замислено. Също както в Куропати. И тук трябваше да работи нашият екип. Но хората на президента лъжеха, когато обещаваха, че ще ни оставят да проучваме. Сега, когато президентът разби опозицията, преспокойно ще прати багерите и тук. Освен неколцина луди вече никой не иска да знае за този ужас. Сякаш не е било.
Никога не съм пил водка. Предлагам й да отворя бутилката, но тя завърта глава. И хоп! Вече държи запушалката в ръка.
Това трябваше да е за тържеството, казва и почуква с тапата по шишето. За тържеството за основаването на музея Работилницата на дявола, тъжно добавя.
Само че трябва да мине още време за тази музей в тази страна. Знаеш ли защо? Понеже дяволът, мамка му, още се труди тука!
И се смее. Ами да, и двамата се хилим. Навън свири вятър. Тъмно е. Трябва да сме плътно един до друг, за да се виждаме. Но се кикотим, та чак се разкашляме, не можем да спрем, падаме изтощени в завивките. Подаваме си бутилката. После спим.
По някое време след това Ула казва, че ако настане мраз, тук ще си умрем. Казва го, защото е така.
Навън има пурга.
Непрекъснато спим.
Подавам глава и навън вече го няма въртопът на виелицата и дъжда, вятърът не пищи, къде ти… по замръзналото ослепително бяло поле под чудното греещо слънце към нас се насочват машини, багерите на президента са пъстри като кутиите на Ула, да, това са същите тези машини, които събаряха стените в Терезин. Надигаме се. Тръгваме срещу тях. С Ула ще превзема равнината като на шега.
Само съм сънувал. Събужда ме нейният плач. Вятърът, който прониква през клисурата, все така блъска платнището на палатката. Ула се е свила в ъгъла, лягам до нея.
Някъде след ден или два се опитваме да излезем навън, но изминаваме едва няколко крачки. Подкрепяме се, но не можем да вървим срещу вятъра. Трябва да се върнем. А сме и отслабнали от глад. Останали са само още няколко от сините хапчета.
Сгушени сме в одеялата. Притиснати един към друг. Топлим се. Може да е, защото сме гладни, но ни е студено. Нощем имам чувството, че Ула чезне. Че се губи. Така че я държа здраво.
Непрекъснато спим.
Събуждам се и нещо е различно. Разтърсвам глава. Аха. Навън е тихо. Слънце. Измъквам се от спалния чувал, изпълзявам навън.
Много от дърветата са изчезнали. Там, където имаше зелени корони, сега се вижда равнината.
Слънцето се е изкачило горе. По заледения сняг ще може да се върви.
Ула се е свила на входа на палатката. Гледа. Тишината е прекрасна.
Със сигурност ще тръгнем. Все някъде ще стигнем. Ще се спасим. Да, би могло да се получи.
Превод от чешки: Ани Бурова
*Яхим Топол e носител на престижните литературни награди „Егон Хостовски“ (1995) и„Ярослав Сайферт“ (2010)и е оценен като един от култовите автори на съвременната чешка литература. Роден е през 1962 г. в Прага. Животът и творчеството му до 1989 г. са не само неразривно свързани с чешкия ъндърграунд – Топол е един от най-ярките му представители. През 80-те години на миналия век се прехранва, изявявайки се като огняр, склададжия, носач и…. на други подобни привлекателни поприща. По-късно започва да учи етнология, но така и не завършва образованието си.
Междувременно започва да пише текстове за песните на ъндърграунд групата Psi vojaci, чиито фронтмен е брат му Филип Топол. (Името на групата е заимствано от романа на Томас Бергер „Малък голям човек” и директно ни препраща към индианците шайени и техните бойни единици; възможен превод на български – „Войни-кучета” или „Кучета войни”, все едно, основният смисъл не се променя.)
По същото време заедно с още няколко „подземни” съмишленици основа самиздатското литературно списание “Револвер ревю”(Revolver Revue), което добива изключително влияние, в началото на 90-те години излиза на светло, а Яхим Топол става негов главен редактор.
Пак през 90-те започва да издава поезия – “Обичам те до лудост”(Miluju tě k zblazněni (1991) и “Във вторник ще има война” (V utery bude valka (1992).
В следващите години се ориентира към прозата; голяма известност му донася романът “Сестра” (Sestra, 1994), който се налага като една от знаковите книги на чешката проза от 90-те и на чешкия постмодернизъм като цяло. През 2008 г. по романа е заснет и филм. Следват романите “Ангел” (Anděl, 1995); “Нощни работи” (Nočni prace 2001); “Катран” (Kloktat dehet, 2005); “През студената земя” (Chladnou zemi, 2009).
Ако твърдим, че Яхим Топол е един от най-превежданите съвременни чешки писатели, то е защото негови книги са излизи на немски, английски, френски, полски, унгарски, норвежки, испански, датски, италиански, шведски и т.н.
Благодарение на съвместните усилия на „Парадокс“ и признатата за преводач № 1 от чешки на български в момента, доц. д-р Анжелина Пенчева. Плод на тези усилия, подкрепени и от Творческа Европа, са „Сестра“, „Катран“, „Нощни работи“ и единствената стихосбирка на автора „Обичам те до лудост“, последните два заглавия с почетни грамоти за превод от Съюза на преводачите в България и Националната литературна награда „Хр. Г. Данов“. Доколкото творческата кариера в областта на превода на художествена литература на А. Пенчева е тясно свързана с развитието и на „Парадокс“ /от около 40 вече преведени от нея заглавия, повече от половината са за нашето издателство/, в конкретния работен процес сл не сме очаквали изненади. И двете страни познават достатъчно добре автора и спецификите на неговия стил, художествен свят и интертекстуални препратки, както и социално-политическите му пристрастия. Той лавира свободно в собственото си художествено пространство, което е разнополюсно – от чист реализъм с постмодерни интерпретации /Сестра/ до свръхнатоварен смислово и емоционално фантазен свят /Нощни работи/. За преводача на Топол, освен перфектното владеене на езика, е задължително и много доброто познаване на новата и най-нова чешка история, на конкретни реалии на чешкото общество, за да не се заблуди в метафорите между реалното и фикционалното,
В това отношение преводът заслужава адмирации.
