Принц Чарлз и неговата каляска

За първи път срещнах Златю и неговата каляска преди няколко седмици на светофара. Всъщност може и преди да съм го засичал, но така и да не съм му обръщал внимание. Но в този конкретен случай той ми се притече на помощ.

Защото светофарът на едно от кръстовищата до нас има сложна система. Ако не се натисне бутон – не тръгва зелено за пешеходец, а от страната на любимия ми парк за разходки по някаква причина вече няма бутон. И това може много лесно да ме остави да чакам милостта на някой от отсрещния бряг на булеварда да натисне своя бутон.

И понеже това е изключително натоварено кръстовище винаги се намира някой да натисне, но не и в този ден. Та седях аз и чаках да стане зелено, а от страната колите със своя каруца седеше Златю. Погледна ме и каза:

–        Момче, ще ти натисна бутона, сега като ни пусне. Нямаш грижи.

–        Много благодаря.

Той натисна бутона, светна зелено и ме чакаше от другата страна усмихнат:

–        Много благодаря – повторих аз.

–        Нямаш грижи. Това е принц Чарлз – каза той и посочи към коня си – най-добрият кон в София. А това е моята каляска.

–        А вие сте? – попитах аз.

–        Аз съм Златю. И се прибирам от работа.

–        Максим, приятно ми е – отвърнах аз.

Не исках да питам какво работи Златю, но повървяхме малко заедно – аз по тротоара, а той с каляската и принц Чарлз в нея по шосето. И накрая все пак продумах:

–        Не ти ли е трудно с тази каруца?

–        Каляска – поправи ме той – Защо би ми било трудно?

–        Ами не знам. Сложно е. Бавно е. Трябва да се грижиш за коня.

–        Принц Чарлз – отново ме поправи той.

–        Да, точно така. Е не е ли по-лесно да имаш кола?

Златю се усмихна, дръпна юздите на принца и каляската се закова до мен. Обърна се:

–        По-лесно е. Аз кола не знам дали бих карал. Тук имам приятел. Там е машина.

–        Но е по-хубаво – седнал си, имаш климатик, скорости, всичко е по-лесно. Предпазен колан.

–        И така ми е добре. Даже ще видиш по-бърз съм даже от големите коли. Само чакай тук – на светофара.

След което Златю отново дръпна поводите на каляската и принц Чарлз зави по улицата, а след малко се появиха обратно точно на светофара, но без каручката, изравнени с колите до тях. Светофарът светеше червено, а Златю ми махаше, сякаш бяхме на автомобилно състезание…

Светофарът премигна и светна зелено, Златю дръпна юздите, принц Чарлз се спусна в галоп, а колите на улицата чинно го изчакаха да ги подмине, за да продължат пътя си. Златю спря до мен като победител:

–        Ето виждаш ли. Не ми трябва машина. Трябва ми приятел. На който да му кажа – това е важно състезание и трябва да спечелим и той да се впусне в галоп. Тия там мерцедеси могат ли ги тези неща. Не. А и ако имах кола, кой щеше да ти светне лампата на светофара преди малко?

Прав беше. Показах му снимката, която им направих на светофара и макар да беше размазана, той я одобри. И поведе принца обратно към каляската си и предполагам към дома.

Оттогава почти всеки ден ги срещам. Аз се прибирам от разходка, а Златю от „работа“ и винаги щом ме види, поставя принц Чарлз в стартова позиция – сякаш очаква началото на поредното състезание. Състезание никога няма, но Златю и принц Чарлз винаги печелят.

Не знам какво се случва после. Аз му махвам и отминавам, и така до следващия ден и следващото състезание. Не мога да преценя дали Златю е добър господар, дали се грижи добре, дали  храни принца обилно и го вчесва редовно – нямам идея. И дали нямаше да му е по-лесно с автомобил – най-вероятно да. Знам само, че Златю е намерил приятел, готов да е с него и в най-безсмислените идеи – като това да се впуска в състезания по кръстовищата заради един непознат.

Тази седмица бих искал да ни пожелая да сме малко повече като тях. В отношенията си да не търсим машиналното и удобството, а предизвикателствата и трудностите, които изграждат приятелства и отношения. За да можем и ние за някой друг да бъдем принцове и принцеси, дори и единственото, което да правим за тях е да ги теглим напред.

Шабат Шалом