Разговори в старомодно такси

Някак си усещаш напредването на времето, но не непременнно с прекаленото остаряване и носталгия. По онези неща, които тотално са се променили във времето, но попадайки на стар откъслечен спомен за това как са изглеждали или са се случвали преди, ти става едно мило и приятно, макар във всеки един случай да би предпочел модерната версия. И не, това не е „ретро“ – излъсканият и специално планиран дизайн, който да изглежда от отминала епоха. Това е самата епоха, която е успяла някак да се промъкне в 2022!

Например такситата. Днес повечето от тях (поне в София) са унифицирани, на големи фирми с еднакви модерни коли, изпълнени с реклами и анти-ковид прегради, които можеш да поръчаш от специално приложение на телефона, което те намира където и да си и да пътуваш по предварително зададен маршрут.

Но в някои, редки и неочаквани случаи, приложението не успява да намери кола и ти се принуждаваш да се върнеш години назад и просто да излезеш на булеварда и да вдигнеш ръка. И когато го направиш – както аз преди няколко дни – шансът да се появи някое такси от отминала епоха се увеличава.

Естествено, когато вдигнах ръка за таксито, не ми минаваха такива мисли през главата, а просто мислех колко бързам и как искам да стигна навреме. И тогава пред протегнатата ми ръка спря една кола. Бледо-жълт мерцедес. Която – признавам си в годината на производството си е била сред най-луксозните модели автомобили на пазара. Но това е било доста отдавна. Не преди години, най-вероятно преди десетилетия.

Отворих скърцащата врата и обстановката на изминала епоха се запази. Шофьорът с цигара в уста ме подкани да се качвам и ме попита за адрес. И ми каза:

–        Братленце, не сядай зад мен, че ще ти е неудобно.

И наистина – шофьорската седалка от прекалена дейност отдавна се беше наклонила назад и шофьорът на таксито реално беше полуизлегнат с опънати напред към волана ръце.

Изпълних указанието и седнах. И тръгвайки видях това, което наистина правеше тази кола носталгична рядкост – радиостанцията.

На таблото – точно до шофьора, стоеше говорител на радиостанция – такъв, който почти всяко такси преди епохата на таблетите и gps сигнала имаше. Тя се използваше както за да може адресите и поръчките да стигат от „колежката“- диспечерка до различните шофьори, така и за безкрайни разговори между отделните коли.

Честно да си призная отдавна не бях виждал такава радиостанция в такси и още повече се изненадах, когато тя изпука и се оказа, че работи. И не просто работи, а по нея вече течеше важен разговор. И аз, и шофьорът пътувайки по пътя си се заслушахме като в истинско радио предаване:

–        Слушай колега – каза глас 1 – Русия няма как да превземе Украйна. Не може.

–        Как си сигурен? – отвърна колегата

–        Много е просто. В Украйна се говорят много езици. Руски, но и украински и други. Руснаците няма да знаят къде с кого как да говорят. Не може да се превземе.

Последва кратка пауза,  в която се замислих над този външнополитически сюжет. Но мислите ми бяха прекъснати от поредно пукване и поредна реплика на първия ни глас:

–        Как знам ли, колега? Трябва да се учи история. Виж Швейцария. Германците не я превземат нито в Първата, нито през Втората световна война. Коя друга държава е като нея? Знаеш ли защо? Там се говорят поне три езика. Просто нямаш как да я превземеш.

–        Колега, ако е така – то ние защо не превземем Македония – каза трети глас – там всички говорят български, ще ни е лесно.

Радиостанцията замлъкна. Най-вероятно останалите „колеги“ и „гласове“ обмисляха следващия външно-политически казус. Или като мен, който в съзнанието си опитвах да се сетя други държави с множество официални и местни езици и локалните им конфликти.

В това време шофьорът на таксито се надигна от почти свлечената си седалка и се обърна към мен:

–        Братленце, ти колко езика говориш? – попита ме той

–        Ами знам. Български, английски, справям се на иврит, учил съм гръцки (дори не стигнах до латинския).

–        Е значи колегата е прав.  Така като те гледам – трудно те превземат жените – каза той и избухна в такъв смях, на какъвто е способен човек, който гордо е измислил поредна шега.

Засмях се и аз:

–        Може би сте прав. Може би трябва да намаля езиците – казах.

–        Примерно може да започнеш от свинския език в масло – отвърна той и продължи да се смее.

–        Дадено – отговорих му аз.

Така в шеги и закачки стигнах до крайната си точка. Платих, благодарих и слезнах от колата, а тя изчезна – най-вероятно към епохата, от която беше дошла.

Не знам дали световните конфликти биха се решили, ако хората говореха на един език, или ако говорят на възможно най-много. Като дете ми казваха, че езиците са богатство. Сега, след това пътуване – не съм сигурен. Но може би със затоплянето на времето, идва моментът за диета. Или както казват непревземаемите крепости като мен – А diet.

Пожелавам ви повече общуване и по-малко конфликти. На колкото езиците решите.

Шабат Шалом